и надничаше през мъничка пролука в завесата от листа. Лицето й бе много старо и сбръчкано, а косата й оредяла, така че отдолу прозираше кафеникавият й скалп, ала очите й искряха като диаманти и хвърляха онази светлина, от която той се ужасяваше.
С леко прегракналия си, но иначе силен глас тя се провикваше: „Невестулка в царевицата!“ Той усещаше някаква промяна в себе си. Поглеждаше и виждаше, че се е превърнал в невестулка, в космато, черно-кафяво, хищно животинче. Носът му бе станал остър и дълъг, а очите му се бяха смалили до малки като мъниста черни зрънца. Ръцете му бяха животински лапи. Беше се превърнал в невестулка — страхливо нощно животно, което нападаше слабите и беззащитните.
В този миг започваше да крещи и крещеше, докато се събудеше, облян в пот и с подпухнали очи. Прокарваше трескаво ръце по тялото си, за да се увери, че все още е човешко същество. Обхванат от панически ужас, накрая проверяваше дали и главата му е човешка, дали не е станала удължена, космата, хлъзгава, с аеродинамична форма, с форма на куршум.
Прекоси шестстотин километра в Небраска за три дни, движен през цялото време от страх с високооктаново число. Прекоси границата с Колорадо близо до Джулесбърг. Сънят му започна да избледнява и да добива червеникавокафяв оттенък.
(Майка Абигейл от своя страна се събуди през нощта на 15 юли, малко след като Траш бе минал на север от Хемингфорд Хоум, с усещане за ужасен студ, с чувство на страх и състрадание, макар и да не знаеше към кого и защо изпитва това чувство. Помисли си, че може би е сънувала внука си Андърс, който бе убит случайно по време на лов, когато бе едва на шест.)
На 18 юли на югоизток от Стьрлинг, Колорадо, малко преди Бръш, той срещна Хлапето.
Траш се събуди по здрач. Въпреки дрехите, които бе окачил по стъклата на мерцедеса, в колата бе станало доста горещо. Гърлото му бе като пресъхнал кладенец с изтъркани с гласпапир стени. Слепоочията му пулсираха. Изплези език и когато го докосна с пръст, органът му се стори като изсъхнал клон на дърво. Потърси опора в кормилото, за да седне, но веднага отдръпна опарената си ръка. Наложи се да увие дръжката на вратата с единия край на ризата си, за да я отвори. Мислеше, че просто ще слезе от колата, но явно беше надценил силите си в тази августовска вечер и подценил степента, до която се беше обезводнил. Краката му се огънаха и той се строполи на асфалта, който също бе адски нагорещен. Стенейки, Траш допълзя до сянката на колата като умиращ рак. Седна, провесил ръце и глава към сгънатите си колене, като едвам си поемаше дъх. Вторачи се в двата трупа, които бе измъкнал от колата — жената с гривните на изсушената си ръка и мъжа с бялата си коса, наподобяваща театрална перука над мумифицираното си маймунско лице.
Трябва да се добере до Сибола, преди изгрев слънце. Ако не успее, ще умре… и то, когато целта е така близо! Онзи човек не можеше да бъде толкова жесток, не, не можеше!
— Ще ти отдам живота си — прошепна Боклукчията и когато слънцето се скри зад веригата от планини, той се изправи и се запъти към кулите, минаретата и широките улици на Сибола, където светлинките отново блещукаха.
Когато горещината на деня постепенно отстъпи място на нощния пустинен хлад, на Траш му стана по- леко. Окъсаните му, превързани с въже кецове с тъп звук отмерваха стъпките му. Продължаваше да крачи с клюмнала като увехнал слънчоглед глава и затова пропусна зеления фосфоресциращ надпис „ЛАС ВЕГАС 30 км“.
Мислеше си за Хлапето. Той също можеше да е тук сега с него. Можеше двамата заедно да пътуват към Сибола със, спортната кола на Хлапето и в пустинята щеше да ехти пукотьт от изхвърлените газове. Ала се оказа, че другият не заслужава доверие и Траш трябваше да поеме сам през пустинята.
Бавно крачеше по пътя, след миг изграчи:
— Си-а-бо-ла! Трам-та-трам-та-трам-та-та!
Към полунощ се строполи до шосето и се унесе в неспокоен сън. Градът беше близо.
Щеше да успее.
Беше абсолютно сигурен в това.
Чу колата на Хлапето доста преди да я види: Някъде от изток долетя оглушителният рев на мотора, който разкъса дневната тишина. Звукът идваше от шосе № 34, откъм Юма, Колорадо. Траш беше готов да се скрие, както бе постъпвал преди, когато срещаше оцелели по пътя от Гари насам. Ала този път нещо го накара да остане на мястото си, възседнал велосипеда, вперил тревожен поглед по посока на звука.
Бученето се усили и след малко никелираните части на колата заблестяха ярко под слънцето
(??ОГЪН??)
в червени и оранжеви цветове.
Шофьорът го забеляза. Смени на по-ниска предавка, предизвиквайки пукот и трясък като картечен откос. Гумите оставиха лъскави следи по асфалта и със скърцане на спирачки колата спря до Боклукчията, пухтейки като хищно животно, което може и да бъде, а може и да не бъде опитомено. Шофьорът слезе, ала Траш не погледна към него, защото не можеше да свали поглед от автомобила. Добре познаваше различните марки коли, обичаше ги, макар че имаше само ученическа шофьорска книжка. А тази кола беше истинска красавица, на която някой бе посветил години от живота си и хиляди долари.
Такава кола можеш да видиш само на изложба на чудати изобретения, истинска рожба на любовта.
Беше двуместен закрит автомобил марка „Форд“ от 1932 година, ала собственикът не бе загрозил колата с обичайните изработени по поръчка подобрения. Бе продължил да добавя нови и нови детайли, докато я бе превърнал в истинска пародия на всички американски коли. Приличаше на автомобил от научнофантастичен комикс с нарисувани на ръка пламъци, излизащи от ауспуха й. Боядисана беше в златисто. Имаше изпъкнало предно стъкло. Задните гуми бяха огромни, марка „Гудиър Уайд Овалс“, монтирани по специален начин. От покрива стърчеше стоманена перка на акула, боядисана в черно, на червени като въглени резки. От двете страни на перката имаше един и същи надпис, с наклонени назад букви, който създаваха впечатление, че колата се движи с бясна скорост. Надписът гласеше: „ХЛАПЕТО“.
— Хей, ти високия, дългия, опуления — провлачено изрече шофьорът и вниманието на Траш се пренесе от нарисуваните пламъци на тази движеща се бомба към непознатия.
Той беше висок около един и шестдесет. Косата му беше сресана право нагоре, на едри букли, напомадена и намазана с брилянтин, което го правеше да изглежда поне с пет сантиметра по-висок. Това бе най-шеметната и превзета прическа на хипитата и пънкарите на всички времена. Носеше черни ботуши с остри върхове и с ластик отстрани. Токовете на ботушите му добавяха поне още шест сантиметра към ръста му. Избелелите, с множество капси дънки му бяха толкова впити, че можеше да се прочете дори датата на монетите в джоба му. Очертаваха слабите му бедра така, сякаш бяха сини скулптурни фигури, а чаталът му изглеждаше толкова издут, сякаш бе пъхнал между краката си торба, пълна с топки за голф. Носеше виненочервена копринена риза каубойски стил с жълти декоративни външни шевове, а копчетата й имитираха сапфир. Копчетата за ръкавели приличаха на полирана кост, а по-късно Боклукчията научи от какво всъщност са изработени. Хлапето имаше два чифта — едните от човешки кътници, а другите от кучешките зъби на доберман пинчър. Върху тази невероятна риза въпреки горещината носеше черно кожено яке като на мотоциклетистите с орел на гърба. Цялото бе прорязано от ципове, а зъбците им бяха украсени с диаманти. От пагоните на раменете му и от колана на кръста му висяха три заешки крачета. Едното беше бяло, другото — кафяво, а третото — светлозелено, като че в чест на Сейнт Патрик. Якето му, което бе сто пъти по-фантастично от ризата, бе намазано обилно с мазнина и скърцаше при всяко негово движение. Над орела бе избродирано с бял копринен конец „ХЛАПЕТО“. Лицето, което Траш видя под високата пирамида от лъскава коса и вдигнатата яка на лъскавото яке, беше изпито и бледо — кукленско лице, с плътни идеални устни, с мъртви сиви очи, с широко чело, без сянка от бръчка и странно дебели бузи. Приличаше на бебе с лице на Елвис.
На плоския му корем бяха препасани два патрондаша, а от двете страни над бедрата, затъкнати в кобурите, висяха два огромни 45-калиброви пистолета.
— Хей, копеле, кажи нещо — провлачи Хлапето.
— Харесвам колата ти — беше единственото, което можа да измисли Траш.
