кръста, на който ще бъде разпънат.“
Траш бавно протегна ръка към камъка. Поколеба се тъкмо преди пръстите му да докоснат златния синджир.
„Това е последната ми възможност. Последната възможност да си остана Доналд Мъруин Елбърт.“
Ала друг един глас, по-властен му прошепна (нежно, като студена ръка, положена на трескаво чело), че времето когато е можел да избира, отдавна е отминало. Ако сега решеше да си остане Доналд Мъруин Елбърт, щеше да умре. По собствено желание бе тръгнал да търси тайнствения човек (ако изобщо може да се твърди, че хората като Трашкан имат воля). Бе приел извършените от загадъчния човек услуги. Той му бе спасил живота, когато Хлапето щеше да го убие (че Той му бе пратил нарочно Хлапето, за да може да му послужи именно за тази цел — това изобщо не му бе дошло наум). Това означаваше, че дължи живота си на тайнствения повелител, когото някои тук наричаха Скитника… и трябва да си върне дълга, да му се отплати. С живота си! Не бе ли му го предлагал толкова много пъти?
„Ами душата си… предложи ли му и душата си?“
„Хванеш ли се на хорото, ще играеш“ — помисли си Траш и нежно обхвана с длан синджира и кехлибара. Камъкът беше гладък и студен. Задържа го в дланта си за миг просто за да провери дали може да го затопли. Не мислеше, че ще успее, и се оказа прав. Затова го окачи на шията си; камъкът увисна като парченце лед на гърдите му.
Ала нямаше нищо против усещането за студ.
Защото то сякаш гасеше пожара, който гореше в главата му.
— Просто си кажи, че не го познаваш. За Хек говоря. Така правя винаги. По-лесно е. По…
Две от вратите на хотела се разтвориха с трясък. До тях долетяха неистови, ужасени писъци. Тълпата въздъхна. Девет души слязоха по стълбите. Хектор Дроган беше в средата. Бореше се като тигър, попаднал в клопка. Лицето му бе смъртнобледо, с изключение на две трескави червени петна на скулите му. Пот се лееше като из ведро от тялото му. Беше гол като новородено бебе. Петима го държаха. Един от тях беше Ейс Хай, комуто Хек се бе подигравал за странното му име.
— Ейс! — бръщолевеше Хек. — Хей, Ейс, човече, помогни малко, к’во ще кажеш? Кажи им да престанат, аз ще се поправя, ще се променя, кълна се в Бога. Какво ще кажеш, а? Помогни ми малко! Моля те, Ейс!
Ейс Хай не отвърна нищо, само хвана още по-здраво ръката му. Не можеше да има по-красноречив отговор от този. Хектор Дроган отново закрещя. Повлякоха го без капка милост към фонтана.
Зад него като група погребални служители вървяха трима: Уитни Хорган, който носеше голяма чанта с дърводелски инструменти, Роу Хупс със стълба в ръка и Уинки Уинкс, плешив човек, с тик на очите. Уинки държеше дървено табло, на което бе закачен лист с някакво съобщение.
Завлякоха Хек до кръста. От него се излъчваше отвратителна миризма на страх. Блещеше очи, разкривайки бялото им, което бе помътняло като на кон, оставен на открито при гръмотевична буря.
— Хей, Траши — каза прегракнало Хек, докато Рой Хупс нагласяше стълбата зад него. — Траш, кажи им да спрат, приятелю. Кажи им, че ще се поправя. Кажи им, че този страх върши повече работа от всички центрове за наркомани на света. Кажи им, човече.
Боклукчията погледна надолу. Когато сведе глава, очите му попаднаха на черния камък, който висеше на шията му. Червеното петно сякаш го гледаше изпитателно.
— Не те познавам — промърмори той.
С крайчеца на окото си видя Уитни, който приклекна, с цигара увиснала от устата му, присвил лявото си око, за да не влиза дим в него. Отвори чантата си с инструментите.
Извади остри пирони. На ужасения Траш му се стори, че са големи колкото колчета за опъване на палатка. Уитни постави гвоздеите на тревата и извади голям дървен чук от чантата.
Въпреки приглушения шум на тълпата, казаното от Боклукчията явно бе достигнало до обхванатото от панически страх съзнание на Хектор Дроган.
— Какво искаш да кажеш с това, че не ме познаваш? — изрева той диво. — Само преди два дни закусвахме заедно! Ти нарече това хлапе тук господин Хай. Какво искаш да кажеш с това, че не ме познаваш, страхопъзльо и лъжец такъв?
— Изобщо не те познавам — повтори Траш малко по-отчетливо този път. Почувства известно облекчение. Пред очите му бе един съвсем непознат човек, който дори малко приличаше на Карли Йетс. Докосна кехлибара. Студеният камък му вдъхна още по-голяма увереност.
— Лъжец! — изкрещя Хек. Отново започна да се бори. Мускулите му изпъкваха и се свиваха, потта се стичаше по голите му гърди и ръце. — Лъжец! Много добре ме познаваш! Много добре ме познаваш, лъжецо!
— Не, не те познавам. Не те познавам, а и хич не искам.
Хек отново закрещя. Четиримата мъже, които го държаха, се задъхваха от борбата.
— Започвайте — нареди Лойд.
Повлякоха Хек напред. Един от онези, които го държаха, го спъна с крак и Хек падна върху кръста. Междувременно Уинки бе почнал да чете напечатания лист, окачен на дъската, на висок глас, който накъсваше виковете на Хек като стърженето на електрически трион.
— Внимание, внимание, внимание! По заповед на Рандал Флаг, Вожд на народа и Първи гражданин, този мъж, Хектор Алонсо Дроган, се осъжда на смърт чрез разпъване на кръст като наказание за употреба на наркотици.
— Не! Не! Не! — изкрещя Хек диво. Лявата му ръка бе хлъзгава от пот и Ейс Хай я изпусна. Действайки инстинктивно, Траш коленичи и натисна ръката му към кръста. Само секунда по-късно Уитни застана до него с дървения чук и два пирона в ръка. Цигарата продължаваше да виси от устата му. Приличаше на човек, който има да поправя нещо дребно в задния си двор.
— Да, така е добре, дръж го точно така, Траш. Ще го закова. Няма да отнеме и минута.
— Наркотиците са забранени в Народното общество, защото пречат на тези, които ги взимат, да отдадат всичко, на което са способни, за благото на това общество — продължаваше да декламира Уинки. Говореше бързо, като да ръководеше търг, а очите му непрестанно се присвиваха, ококорваха, намигаха. — Особено в този случай, когато обвиняемият Хектор Дроган бе заловен с голямо количество кокаин и необходимите пособия за приемането му.
Сега крясъците на Хек бяха толкова оглушителни, че можеха да счупят и кристална вещ, ако имаше такава наблизо. Мяташе бясно главата си ту на едната, ту на другата страна. По устните му бе избила пяна. Кръвта се стичаше по ръцете му на тънки ручейчета, когато шестима, включително Траш, вдигнаха кръста и го забучиха в дупката в земята. Силуетът на Хектор Дроган, отметнал назад глава от непоносимата болка, се очерта на хоризонта.
— … се прави за доброто на това Общество — продължи да вика безмилостно Уинки. — Това съобщение приключва със сериозно предупреждение и поздравления към хората на Лас Вегас. Нека това послание, съдържащо истински факти, да бъде заковано над главата на виновния и да носи печата на Първия гражданин, наречен РАНДАЛ ФЛАГ.
— Господи, БОЛИ! — разнесе се над тях викът на Хектор Дроган. — О, Господи, о, Господи, о, Господи, о, Господи, Господи, Господи!
Тълпата остана почти час, понеже всеки се страхуваше да си тръгне пръв. На много лица бе изписано отвращение, на други — възбуда… но ако имаше нещо общо между всички тях, то бе страхът.
Ала Траш не се беше уплашил. И защо да се страхува? Та той не познаваше осъдения.
Изобщо не го познаваше.
Десет и петнадесет същата вечер Лойд влезе в стаята на Боклукчията, погледна го и каза:
— Не си се съблякъл. Добре. Помислих, че може вече да си си легнал.
— Не, не съм. Защо?
— Траши — понижи глас Лойд, — той иска да те види. Флаг.
— Той…
— Да.
