Траш изпадна във възторг.
— Къде е той! Ще дам живота си за него, о да…
— На последния етаж — обясни Лойд. — Дойде, щом като приключихме с изгарянето на тялото на Дроган. Беше тук когато се прибрахме с Уитни. Никой не го вижда кога тръгва и кога се връща, но винаги разбираме, когато замине нанякъде. И когато се върне. Хайде, да вървим.
Четири минути по-късно асансьорът пристигна на последния етаж и Траш със сияещо лице и ококорени очи слезе от него. Лойд не го последва.
— Ти няма ли…
— Не — опита се да се усмихне той, но не се получи. — Иска да те види насаме. Желая ти успех.
И преди да успее да каже каквото и да било повече, вратата на асансьора се затвори и скри Лойд.
Боклукчията се огледа. Намираше се в широк, луксозен коридор. Имаше две врати… и едната бавно се открехна. В стаята беше тъмно. Ала Траш видя, че някой стои на прага. Видя очите. Червените очи.
С разтуптяно сърце и пресъхнала уста тръгна към вратата. Колкото повече приближаваше към нея, толкова по-студен ставаше въздухът. Косъмчетата настръхнаха по загорелите му от слънцето ръце. Някъде дълбоко в него Доналд Мъруин Елбърт се обърна в гроба си и сякаш извика.
После настъпи мъртвешка тишина.
— Траш — разнесе се приятен, плътен глас. — Колко се радвам, че си тук. Колко много се радвам.
— Ще… ще ти дам живота си. — Думите с мъка се отрониха от устата му.
— Добре — нежно изрече човекът на прага. Устните му се разтегнаха в усмивка, белите му зъби проблеснаха. — Но не мисля, че ще се наложи. Влез, трябва да си поговорим.
С трескаво блестящи очи и лице, спокойно като на спящ човек, Траш се подчини. Вратата зад тях се затвори. Стояха в сумрака. Ужасяващо гореща ръка стисна ръката на Траш… и той изведнъж се почувства напълно спокоен.
— Има работа за теб в пустинята, Траш. Прекрасна работа. Възлагам ти я, стига да си съгласен — заяви Флаг.
— Ще направя каквото пожелаеш — прошепна Боклукчията.
Рандал Флаг обгърна с ръка слабите му рамене и му каза:
— Очакват те велики дела. Ела да пийнем по едно и да си поговорим.
И действително делата се оказаха велики.
49.
Когато Луси Суон се събуди, часовникът й „Пулсар“ показваше, че остават петнадесет минути до полунощ. На запад, където се простираха Скалистите планини, които й вдъхваха истинско страхопочитание, проблясваха мълнии. Преди това пътуване тя не бе стигала по-далеч от западната част на Филаделфия, където живееше нейният девер. Където бе живял нейният девер.
Мястото до нея в двойния спален чувал бе празно. Това именно я бе събудило. Помисли си, че може би ще е най-добре да се обърне на другата страна и да продължи да спи. Той щеше да се върне при нея, когато поискаше. Ала все пак стана и се отправи на запад от лагера, където беше почти сигурна, че ще го намери. Движеше се безшумно, така че никой не я усети. Никой освен съдията, разбира се, който застъпваше на пост в дванадесет без десет. Никога нямаше да го завариш да спи по време на пост. Съдията Фарис бе на седемдесет. Той се бе присъединил към тях в Джолиет. Сега групата им се състоеше от деветнадесет души — петнадесет възрастни, три деца и Джо.
— Луси? — повика я той тихо.
— Да, аз съм. Да си виждал…
Чу се тих смях.
— Разбира се, че го видях. Там горе, на шосето е. На същото място, където беше снощи и по-предната нощ.
Тя пристъпи по-близо до него и видя, че Библията лежи отворена в скута му.
— Ще те заболят очите, ако се опитваш да четеш на тази светлина.
— Глупости. Звездната светлина е най-подходяща за подобен род четива. Може да се каже дори, че е най-подходящата. Какво ще кажеш за това: „Земният живот на човека не е ли воюване? И дните му не са ли като дни на наемник? Както на слуга, който желае сянка, и като на наемник, който очаква заплатата си, така на мене се даде за притежание месеци на разочарование и нощи на печал ми се определиха. И когато си лягам, казвам: Кога ще стана? Но нощта се протака; и непрестанно се въртя насам-натам до зори.“
— Хубаво е — отвърна Луси без особен ентусиазъм. — Красиви думи.
— Никак не е хубаво, та това е Йов. В Книгата на Йов не можеш да намериш нищо хубаво. — Той затвори Библията.
— „И непрестанно се въртя насам-натам до зори.“ Като че ли е писано за твоя човек, Луси. По-точно от това не би могло да се каже.
— Знам — отвърна с въздишка тя. — Само да знаех какво го тревожи.
Съдията, който имаше собствено мнение по въпроса, тактично си замълча.
— Сънищата не може да са причината — промълви Луси. — Никой от нас вече не сънува, освен може би Джо. А Джо е някак… различен.
— Да, така е. Горкото момче.
— А и всички сме здрави. Поне откакто почина госпожа Волман. — Два дни след като съдията се бе присъединил към тях, Дик и Сали Волман, които се представиха за съпрузи, също бяха тръгнали с водената от Лари разнородна група от хора, оцелели при катастрофата. Луси смяташе, че е направо невероятно грипът да е пощадил съпружеска двойка, и предположи, че връзката им е отскоро и не е скрепена с брак. Те бяха минали четиридесетте и изглеждаха много влюбени. Обаче преди около седмица в къщата на старицата в Хемингфорд Хоум Сали Волман се бе разболяла. Останаха там два дни в безнадеждно очакване да се оправи сама или да умре. Жената почина. Дик Волман все още беше с тях, но сякаш бе друг човек — тих, замислен и блед.
— Лари прие нейната смърт много присърце, нали? — попита тя съдията Фарис.
— Лари е човек, който е открил себе си доста наскоро — прокашля се старецът и се впусна в обяснения. — Поне на мене така ми се струва. Хората като него никога не са напълно сигурни в себе си. В книгите се изреждат качествата, които трябва да притежава добрият гражданин — да бъде патриот, но не националист; да уважава фактите, но да не се подчинява сляпо на тях. Лари отговаря на това описание. Не се чувства удобно в ролята на водач, облечен във власт, но не е в състояние да се откаже от тази отговорност, когато му се предложи… или му се натрапи. От хора като него излизат най-добрите управници на демократичното общество, защото не се опиват и самозабравят от властта. Тъкмо обратното. И когато нещо не е наред… когато някоя госпожа Волман вземе, че умре… Може би е била болна от диабет — прекъсна сам съдията предишната си мисъл. — Бледността на кожата й, бързото изпадане в кома… да, да напълно е възможно. Но ако е било така, защо тогава не е носила със себе си инсулин? Нима умишлено се е оставила да умре? Възможно ли е да се е самоубила?
Той потъна в дълбок размисъл, подпрял брадичка на ръката си. Приличаше на умислена черна хищна птица.
— Говореше, че когато нещо не е наред… — подсказа му дипломатично Луси.
— Когато нещо се обърка, когато някоя госпожа Волман умре било от диабет, било от вътрешен кръвоизлив или нещо подобно, хората като Лари започват да се самообвиняват. Героите от книгите, описващи гражданска доблест, рядко имат добър край. Мелвин Първис, суперагентьт от тридесетте години, се застреля със служебния си пистолет през 1959. Когато Линкълн бе застрелян, той вече бе един преждевременно остарял и изхабен човек, намиращ се на ръба на нервна криза. Гледахме по националната
