— Ще се изгради общество — подхвана бавно Глен. — Но какво? Трудно е да се каже отсега. Доколкото разбирам, в момента тук има повече от четиристотин души. Мисля, че ако продължат да прииждат всеки ден по толкова, дори и повече, до първи септември ще станем хиляда и петстотин, към първи октомври — четири хиляди и петстотин и вероятно осем хиляди, когато завали големият сняг през ноември и затвори пътищата. Запиши си го като предсказание номер едно.
За негово изумление Стю наистина извади тетрадка от задния джоб на панталона си и си записа думите му.
— Трудно ми е да го повярвам. Та ние прекосихме половината страна и не срещнахме дори и стотина души по пътя си.
— Да, но постоянно пристигат хора, нали?
— Е, да, вярно е, че идват. Ралф каза, че поддържал контакт с около пет-шест групи в момента, което значи, че до края на седмицата ще станем към петстотин души.
— А майка Абигейл стояла до него в „студиото“ му, но отказвала да говори по радиото, защото я било страх, че ще я хване ток — каза през смях Глен.
— Франи много хареса старицата. Отчасти защото тя знае чудесно как се израждат бебета и отчасти защото… а, бе просто си я обича. Нали разбираш?
— Да, почти всички изпитват същото.
— Осем хиляди души до настъпването на зимата — върна Стю към основната тема на разговора им. — Мама миа!
— Проста аритметика, Стю. Да кажем, че епидемията е отнела живота на деветдесет и девет процента от населението. Може цифрата да не е чак толкова голяма, но нека допуснем за момента, че е така, за да имаме на какво да се опрем. Ако деветдесет и девет процента от населението на Земята е загинало от грипа, това значи, че само в Щатите са умрели двеста и осемнадесет милиона души. — Стю изглеждаше шокиран. Социологът кимна сериозно и продължи: — Може би положението не е чак толкова лошо, но мисля, че не сме далеч от истината. На тоя фон нацистите изглеждат направо като аматьори, нали?
— Вярно — сухо изрече Стю.
— Това означава, че повече от два милиона души са живи, което е равно на една пета от населението на Токио и на една четвърт от населението на Ню Йорк преди избухването на епидемията. Допускам, че една десета от тези два милиона са станали жертва на последствията от епидемията. Хора като нещастния Марк Брадок, на когото се спука апендиксът, пострадали при инциденти, самоубили се, жертви на убийства дори. Така цифрата на оцелелите става един милион и осемстотин хиляди. Но ние предполагаме, че имаме противник — Сатаната, нали така? Злият човек, когото всички сънувахме и който се подвизава някъде на запад от нас. Там има седем щата, които с пълно право бихме могли да определим като негово владение… ако той наистина съществува.
— Мисля, че съществува.
— И аз имам такова чувство. Ала дали властва над всички хора там? Не мисля, както не смятам, че и останалите четиридесет и един щата попадат автоматично под властта на майка Абигейл. Мисля, че нещата до момента бяха в непрестанно движение и сега постепенно започват да си идват по местата. Хората се събират. Когато двамата с теб обсъждахме същия въпрос в Ню Хемпшир, аз си представях, че ще възникнат множество малки общества. Но имаше един фактор, който не взех предвид просто защото още не знаех за съществуването му, а именно, магнетичното въздействие на противоположните по смисъл и съдържание сънища. Значимостта на този факт никой от нас не можеше да предвиди.
— Нима искаш да кажеш, че ние ще достигнем деветстотин хиляди и при него ще отидат също толкова?
— Не. Първо, зимата ще вземе своите жертви и тук, а повече сред малките групи, които не успеят да се доберат до Боулдър преди голямото застудяване и обилните снеговалежи… Нали не си забравил, че сред нас, в Свободната зона няма нито един лекар? Медицинските лица, на които можем да разчитаме, са един ветеринар и майка Абигейл, която е забравила повече рецепти от народната медицина, отколкото ние двамата с теб ще можем да научим през целия си живот. Все пак ще бъдат страшен екип, ако се опитат да ти сложат метална пластина в черепа, в случай че си го пукнеш при падане, нали?
Стю се закиска.
— Навярно старият Ролф ще ме застреля с пушката си, за да ми спести мъките.
— Предполагам, че следващата пролет населението на Америка ще бъде не повече от един милион и шестстотин хиляди и това ще е в добрия случай — продължи Глен. — Надявам се, че при нас ще дойдат поне един милион от тях.
— Един милион — повтори впечатлен младият мъж. Обгърна с поглед простиращият се в равнината град, осветен от първите лъчи на слънцето. — Не мога да си го представя. Този град направо ще се пръсне по шевовете.
— Боулдър не може да побере толкова хора. Знам, че сега ти се струва направо абсурдно, като обикаляш празните улици, но няма да може. Вероятно ще се наложи да се заселват в съседни градчета. Положението в общи линии ще бъде следното — тук ще бъде пренаселено, а страната на изток на практика ще бъде безлюдна.
— Защо мислиш, че повечето от хората ще се присъединят към нас?
— Причината не е научнообоснована — отвърна Глен, прокарвайки ръка през оредялата си коса. — Иска ми се да вярвам, че повечето хора са добри. Убеден съм, че този, който ръководи нещата на запад, е лош по природа. Но имам чувството, че…
— Хайде, изплюй камъчето.
— Ще ти кажа, защото съм пиян. Но трябва да си остане между нас, Стюарт.
— Добре.
— Дай ми честната си дума.
— Имаш я.
— Мисля, че техничарите ще отидат при него. Не ме питай защо, просто имам такова чувство. Те предпочитат да работят там, където дисциплината е строга и целите са ясни. Искат влаковете да не закъсняват. В Боулдър сега цари пълен хаос и объркване, всеки прави това, което намери за добре… Трябва да започнем да координираме усилията си. Но онзи другия… бас държа, че при него влаковете пристигат на секундата. Хората с техническо образование, а и военните са човешки същества като всички нас, затова ще отидат там, където има най-голяма нужда от тях. Подозирам, че нашият противник има голяма нужда от хората с фуражките. Майната им на фермерите. На него ще му трябват хора, които разбират от ракети, от танкове, хеликоптери, а защо не и от бомбардировачи. Макар да се съмнявам, че е докарал работата чак дотам. Всъщност съм сигурен, че още не се е заел с това. Иначе досега щяхме да сме разбрали. Вероятно в момента силите му са насочени основно към това да осигури електричество, да възстанови комуникациите… може би дори е трябвало да проведе чистка за елиминиране на нерешителните и страхливите. Рим не е бил построен за един ден и той знае това. Разполага с достатъчно време. Вече не са ми необходими кошмари, за да изпитвам страх. Достатъчно ми е само да си помисля за онези от другата страна на планината, как работят неуморно като трудолюбиви пчелички.
— Какво трябва да направим?
— Да изброявам ли? — попита с усмивка Глен.
Стю му посочи тетрадката си с розова подвързия с два танцуващи силуета и с надпис „ТАНЦУВАЙ БУГИ!“, и заяви:
— Давай.
— Майтапиш се.
— Ни най-малко. Сам каза, че трябва да започнем да координираме действията си. Не бива да губим нито ден повече. Не може просто да се мотаем и да слушаме радио по цял ден. Иначе ще се събудим някоя сутрин и ще открием, че оня тип е влязъл в Боулдър начело на военна колона, подкрепена и от авиация.
— Не го очаквай утре.
— Добре, утре не. А какво ще кажеш за май следващата година?
— Възможно е — промълви тихо Глен. — Да, напълно възможно.
— И какво, мислиш, ще стане с нас?
