— Точно така — каза Глен.
Двамата се спогледаха и избухнаха в смях.
Майка Абигейл не бе живяла в такъв хубав дом. Седеше на покритата веранда и изведнъж си спомни за един търговски пътник, който дойде в Хемингфорд Хоум през 1936 или 37. Той бе най-сладкодумният човек, когото бе срещала през живота си, можеше с думи да свали и звездите от небето. Бе попитала този млад мъж на име Доналд Кинг, какво го води при Аби Фримантъл, на което той й бе отвърнал:
— Моят бизнес, госпожо, е удоволствието на хората. Вашето удоволствие. Обичате ли да четете? Да слушате радио? Или да се изтегнете на хамака и да слушате прекрасния оркестър от звуци на Вселената?
Тя му призна, че обича да прави всичките тези неща, но не спомена, че няма пукнат грош.
— Е, аз продавам точно тези неща — отвърна й сладкодумният търговец. — Може да се нарича прахосмукачка „Електролукс“ с всички екстри, но всъщност ви продавам свободно време. Включвате я в контакта и пред вас се откриват нови безкрайни възможности за почивка и отмора. А вноските са така облекчени, както ще бъде и домакинската ви работа.
Срещата им се състоя по време на Голямата депресия. Абигейл не бе успяла да спести даже двадесет цента за панделки за рождените дни на своите внучки, така че и дума не можеше да става за прахосмукачка. Обаче как ги редеше само този господин Доналд Кинг от Пери, Индиана! Господи! Повече не го видя, но и не забрави името му. Купи си прахосмукачка чак в края на войната с нацистите, когато изведнъж сякаш всички се замогнаха, дори и белите бедняци.
А в тази къща тук, която Ник й бе казал, че се намира в района Мейпълтън Хил на Боулдър (майка Абигейл се хващаше на бас, че малко чернокожи бяха живели тук преди епидемията), имаше всички уреди, за които бе чувала и няколко, които й бяха напълно непознати. Съдомиялна машина. Две прахосмукачки, едната само за втория етаж. Приспособление за биологични отпадъци в мивката. Микровълнова печка. Пералня и сушилня. В кухнята имаше едно чудо, което приличаше на обикновена метална кутия, но добрият приятел на Ник, Ралф Брентнер й бе казал, че то е „боклукомелачка“. Пускаш петдесет килограма отпадъци и те излизат под формата на кубче боклук с размерите на столче. Чудесата никога не свършват.
Ала като си помислиш, някои от тях вече ги нямаше. Както се люлееше на верандата, погледът й случайно попадна върху контактите на стената. Хората от къщата сигурно са излизали тук навън през лятото, за да слушат радио или да гледат бейзбол по симпатичния, кръгъл телевизор. Нямаше нищо по- типично в страната от тези контакти в стената. Дори тя ги имаше в своята барака в Хемингфорд Хоум. Човек изобщо не им обръщаше внимание… докато престанеха да работят. Тогава разбираш каква огромна роля са играли в живота ти. Всичкото си свободно време, почти всичките си удоволствия, които така сладко бе възхвалявал Дон Кинг навремето… дължиш на тези контакти. Щом те не работят, всички чудати уреди включително и „мелачката за боклук“, могат да ти послужат единствено за закачалка за шапката и палтото ти.
Ама че работа! Та нейната барака бе повече подготвена от тази къща за последиците от катастрофата. Тук трябваше да й носят вода чак от Боулдър Крийк, която после трябваше да се преварява. А у дома си имаше водна помпа. Ник и Ралф й бяха докарали с камион една грозна кабина с клозет и я бяха поставили в задния двор. У дома си имаше много по-удобен. Готова бе да замени пералнята и сушилнята за своето корито. Бе накарала Ник да й намери едно, а Брад Кичнър бе домъкнал отнякъде дъска за пране и хубав домашен сапун. Сигурно ужасно им досаждаше с тези неща, но тя обичаше да си пере сама дрехите. Защото чистотата вървеше ръка за ръка с вярата в Бога. Никога през живота си не бе давала дрехите си за пране навън, нямаше да го направи и сега. От време на време се изпускаше, което бе нормално за старите хора, и не желаеше някой друг да го разбере.
Разбира се, че скоро щяха да пуснат електричеството. Това бе едно от събитията, които Бог й бе разкрил в сънищата. Тя знаеше доста неща, които щяха да се случат, някои от сънищата си, други от опита си. Двете бяха така преплетени, че й бе трудно да ги различи.
Скоро хората тук щяха да престанат да се лутат насам-натам като мухи без глави и да започнат да се организират. Тя не бе социолог като Глен Бейтман (който винаги я гледаше така, както собственик на хиподрум оглежда състезателен кон), но добре знаеше, че след време хората винаги се обединяват. Това бе проклятието, но и спасението за човешката раса. Ако по време на някое наводнение шестима се носят със сал по Мисисипи, то щом стигнат бряг, веднага ще захванат да играят бинго.
Първо ще установят някакво управление и ще поискат да я поставят начело. Естествено тя нямаше да позволи това да стане, колкото и да го желаеше. Не беше такава Божията воля. Нека се справят сами с всички практически въпроси, свързани със земния живот. Да пуснем ли електричеството? Чудесно. Най- напред ще изпробва „мелачката за боклуци“. Нека пуснат газта, за да не измръзнат хората през зимата. Нека си приемат резолюции, нека си кроят планове, тя нямаше нищо против и нямаше да им се бърка. Щеше да настоява Ник да участва в управлението и Ралф също, може би. Тексасецът също й вдъхваше доверие — знаеше да си държи устата затворена, когато нямаше какво да каже. Смяташе, че ще искат да включат и дебелото момче, Харолд, и тя нямаше да им попречи, макар той да не й харесваше. Тревожеше я. През цялото време се хилеше насреща й, но очите му оставаха мъртви. Държеше се мило, казваше винаги това, което трябва, ала очите му бяха като два студени пикела, забити в ледник.
Абигейл смяташе, че Харолд крие някаква тайна. Нещо гадно, противно, миризливо като мърша бе скрито в сърцето му. Нямаше представа какво е то. Бог не бе пожелал да й разкрие тайната му, значи сигурно тя нямаше отношение към Божиите планове за развитието на тяхната общност. Въпреки това я тревожеше мисълта, че това момче ще бъде включено във висшия съвет… но не възнамеряваше да сподели с никого опасенията си.
Нейната задача, мислеше си самодоволно старицата, докато се люлееше, нейното място в съвета се свеждаше единствено до борбата с дяволския човек.
Той нямаше име, макар че предпочиташе да го наричат Флаг… поне за момента. От другата страна на планината работата му вече бе започнала. Абигейл не знаеше какви точно са плановете му. Те бяха скрити за нейните очи, както и тайната на дебелото момче Харолд. Но и без това подробностите бяха без значение. Целта на Флаг бе ясна и проста — да унищожи всички тях.
Старицата го познаваше добре. Всички новопристигнали в Свободната зона посещаваха първо нея и тя ги приемаше, макар че често се чувстваше уморена… Те всички държаха да й кажат, че са я сънували и че са сънували него. Той ги изпълваше с ужас. Абигейл кимаше с разбиране и ги успокояваше, доколкото можеше. Но през цялото време си мислеше, че не биха познали Флаг, ако се разминеха с него на улицата… освен ако той самият не пожелаеше да бъде забелязан. Може би щяха да почувстват присъствието му — внезапен студен полъх, гореща вълна, като при треска или остра, пронизваща болка в ушите и слепоочията. Но тези хора грешаха, ако смятаха, че той е някакво чудовище с две глави, шест очи и рога. Вероятно Флаг не изглеждаше по-различно от доставчика на мляко и от пощальона.
Абигейл предполагаше, че зад злото, извършвано с умисъл, душата му тънеше в неосъзнат от него безпросветен мрак. Това бе характерното за рожбите на тъмните сили. Те не можеха да създадат нищо, бяха в състояние само да рушат. Бог Творец бе създал човека по собствен образ и подобие и всеки, който следваше Божиите, повели бе също толкова творец. Мъжете и жените, които се уповаваха на Бога, бяха водени от желанието да съзиждат, да придадат разумна форма на света около тях. Дяволският човек искаше и можеше единствено да разгражда и руши. Антихрист ли бе той? Да, и антитворец.
Разбира се, той щеше да има последователи и това не бе нещо ново. Флаг бе лъжец и неговият отец бе Баща на лъжите. Дяволският човек приличаше на голяма неонова реклама, която заслепява хората като водопад от празнични фойерверки. Тези чираци-разрушители нямаше да забележат, че като неонова реклама той повтаря до безкрай едни и същи фигури. Нямаше да осъзнаят, че ако изпуснат газта, която изпълваше сложната плетеница от тръбички, тя ще се разпръсне из въздуха и ще се изпари безследно.
Някои сами щяха да си направят изводите, че в неговото царство никога нямаше да има мир. Стражите и телените мрежи щяха да служат не само като предпазна мярка срещу нападатели отвън, но щяха да попречат на сменилите вярата си да избягат.
Дали той ще победи?
