необичайно се е случило или може би тепърва предстоеше да се случи, но не разбираха какво точно бе то.
Двете жени кръстосаха погледи като остри саби.
„Знам коя си“ — казваха очите на Аби.
„И аз знам коя си“ — бе отговорът в очите на Надин.
Този път Надин не издържа и първа сведе поглед, сетне примирено изрече:
— Ще те наричам Лио, щом предпочиташ. Само ела, за да не я умориш повече.
Момчето с видима неохота се откъсна от прегръдката на старицата.
— Идвай при мен, когато пожелаеш — каза Аби, но нарочно не погледна към Надин, за да й покаже, че поканата не се отнася до нея.
— Добре — отвърна момчето и й изпрати въздушна целувка. Лицето на Надин бе каменно. Тя не отрони нито дума. Докато слизаха по стълбите, ръката й, обгърнала раменете на момчето, приличаше повече на каишка на куче, която трябваше да му попречи да избяга, отколкото на утешителен жест. Майка Абигейл ги проследи с поглед с усещането, че отново нещо й се изплъзва, че истината, която бе така близо, отново й убягна. Вече не знаеше със сигурност какво точно изпитва. Та това бе само една обикновена жена, нали… само една жена.
Младият мъж Ъндърууд стоеше до стълбите намръщен, с мрачно като буреносен облак лице.
— Защо се държа така? — упрекна той жената и въпреки че зададе въпроса съвсем тихо, майка Абигейл го чу.
Жената не му обърна никакво внимание. Подмина го без да му каже и дума. Лио отправи умолителен поглед към Ъндърууд, сякаш очакваше от него спасение, но засега командваше Надин и момчето се остави тя да го отведе.
Настъпи миг на тишина, който майка Абигейл се чудеше с какво да запълни, като че ли това бе някаква неотложна задача…
Не беше ли нейна задача да наруши мълчанието?
Дочу нечий тих глас: „Така ли е? Това ли е твоята работа? Затова ли те е довел Бог тук, жено? Да бъдеш Официалният посрещан на градските порти на Свободната зона?“
„Не мога да мисля ясно — възпротиви се тя. — Жената е права, наистина съм уморена.“
„Той приема различни форми — настоятелно я пресече тънкият, вътрешен гласец. — Вълк, гарван, змия… жена.“
Какво означаваше това? Какво се случи тук? Какво, в името на Бога?
„Седях си тук самодоволно, чаках да ми изразят почитта си, да, точно това правех, няма смисъл да го отричам. И сега тази жена дойде, нещо се случи, но не мога да разбера какво е то. Имаше нещо в нея… нали? Сигурна ли си? Сигурна ли си?“
Настъпи тишина, всички сякаш я гледаха втренчено, в очакване да докаже на какво е способна. А тя не правеше нищо. Жената и момчето си бяха отишли, бяха си тръгнали разочаровани, сякаш бяха истинските вярващи, а тя — шарлатанката и те веднага бяха прозрели истинската й същност.
„Да, но аз съм стара! Не е честно!“ Веднага я прекъсна другият глас — тъпичкият, тихият, разумният, който не беше неин: „Но не чак толкова стара, че да не разбереш, че тази жена е…“
В този момент към нея се приближи един друг мъж.
— Здравей, майко Абигейл. Казвам се Зелман, Марк Зелман. Аз съм от Ловил, Ню Йорк. Сънувах те.
Сега за един миг в обърканото й съзнание проблеснаха съвсем ясно двете възможности. Едната бе да отвърне на поздрава на този човек, да си поприказва с него, да го поуспокои и така да постъпи с всички останали — да приеме уважението им като палмов лист. Другата възможност бе да ги отпрати, да се остави мисълта й да я води дълбоко в душата й, докато открие това, което Бог искаше тя да узнае.
Жената е…
Какво?
Имаше ли някакво значение? Тя си бе отишла.
— Един мой праплеменник живееше навремето в северната част на щата Ню Йорк — подхвана тя разговор с Марк Зелман. — В градче на име Русиз Пойнт. Току до Върмонт, край езерото Чамплейн. Сигурно никога не си чувал за него.
Марк Зелман я увери, че градчето било известно на всички от щата. А бил ли е някога там? На лицето му се появи тъжно изражение. Не, никога, макар че имал желание.
— Ако се съди по това, което Рони ми пишеше, не си изпуснал кой знае какво — каза му тя и Зелман се оттегли с широка усмивка.
Останалите изразиха един по един почитанията си към нея, както бяха постъпили и другите преди тях, както щяха да направят и пристигащите през следващите дни. Тони Донахю; Джак Джексън, автомеханик; млада медицинска сестра Лори Констабъл — от нея щеше да има полза; възрастен мъж, Ричард Фарис, когото всички наричаха Съдията; Дик Волман; Санди Дюшиен — какво красиво име, навярно е френско. Хари Дънбартън, който си бе изкарвал прехраната само преди три месеца, като продавал очила. Андреа Терминело. Някой си Смит. Някой си Ренет. И още куп други. Тя си поговори с всеки един от тях, кимаше, усмихваше им се, накара ги да се почувстват като у дома си, но удоволствието, което бе изпитала през предишните дни при тези разговори, днес липсваше. Чувстваше само болките в китките, пръстите и коленете си наред с все по-нарастващия страх, че всеки момент ще се напишка, ако не отиде веднага в тоалетната.
А на всичкото отгоре през цялото време я безпокоеше усещането (което щеше да изчезне до вечерта), че е пропуснала нещо изключително важно, нещо, за което горчиво ще съжалява по-късно.
Мисълта му течеше по-лесно, когато пишеше. Затова си отбеляза всичко важно, използвайки две химикалки — една черна и една синя. Ник Андрос седеше в кабинета на къщата на Бейслайн Драйв, където живееше заедно с Ралф Брентнер и приятелката му Илайза. Навън падаше мрак. Къщата беше много красива. Намираше се в полите на Флагстаф, на едно възвишение, така че от големите прозорци на дневната се виждаше почти целият град, плетеницата от булеварди и улици, напомняща на огромна дъска за шахмат. Отвън стъклото на прозореца имаше някакво покритие, което отразяваше светлината, така че минувачите да не надничат вътре, а стопанинът на дома спокойно да ги наблюдава. Ник предполагаше, че къщата е струвала не по-малко от 450 000–500 000 долара… а собственикът й и неговото семейство бяха мистериозно изчезнали.
По време на дългото си пътуване от Шойо до Боулдър, отначало сам, после с Том Кълън и другите, бе минал през десетки по-малки и по-големи градове. Във всички къщите представляваха вмирисани гробници. Нямаше основание Боулдър да е по-различен… но факт беше, че тук бе някак си по-различно. И в този град естествено имаше хиляди мъртъвци и трябваше да се предприеме нещо по този въпрос преди края на топлите и сухи дни на лятото. Есенните дъждове щяха да предизвикат по-бързото разлагане на труповете и нарастваше опасността от болести и епидемии. Но все пак труповете като че ли не бяха толкова, колкото можеше да се очаква. Ник се чудеше дали някой друг, освен него и Стю Редман, бе забелязал това… Вероятно Лодър. Той не пропускаше почти нищо.
На всяка къща, в която имаше трупове, се падаха поне десет, които бяха празни. По време на епидемията явно по-голямата част от жителите на града, и болни, и здрави, бяха решили да напуснат Боулдър. Защо? Това сега нямаше значение, а и най-вероятно никога нямаше да разберат причината. Оставаше единствено шокиращият факт, че майка Абигейл ги бе отвела може би в единствения малък град в целите Съединени щати с най-малък брой мъртъвци, Този факт беше достатъчен, за да накара дори един неверник като него да се пита откъде черпеше информация старицата. Ник обитаваше три стаи от приземния етаж на къщата. Те бяха много уютни, с мебели от чам. Макар че се чувстваше като натрапник, бе разширил жизненото си пространство дори без подканяне от страна на Ралф. А и по време на дългото пътуване от Шойо до Хемингфорд Хоум не бе осъзнавал в пълна степен колко му липсват други хора и сега още не можеше да се нарадва на тяхната компания. Никога досега не бе живял в такъв хубав дом. Задният вход беше само на негово разположение. Под ниската стряха до вратата държеше велосипеда си, затънал дълбоко в килима от полуизгнили, сладко ухаещи листа от трепетлика. Бе започнал да колекционира книги —
