Абигейл все още не бе получила никакъв знак. Разбираше, че и Той знае за нейното съществуване. Нищо не би му доставило такова удоволствие, както да види мършавото й черно тяло разпънато на кръст на някой телеграфен стълб, оставено за храна на гарваните. Абигейл знаеше, че само неколцина освен нея бяха сънували разпнатите, и смяташе, че не бяха споделили този факт с никого. Никъде не можеше да открие отговора на въпроса, дали той ще победи.
Явно не беше писано да го научи предварително. Бог вършеше делата си потайно и както Му бе угодно. Навярно Му е било угодно чедата на Израел поколения наред да страдат под египетския хомот. Било Му е угодно да изпрати Йосиф в робство, като накарал да свалят от гърба му хубавото му, разноцветно наметало. Угодно Му е било да изпрати сто нещастия на бедния Йов. Било Му е угодно дори собственият му син да бъде разпънат на кръста с хули, изписани над главата му.
Бог обичаше игрите. Ако беше смъртен, сигурно щеше да прекарва часове над дъската за дама на покритата веранда пред единствения магазин в Хемингфорд Хоум. Абигейл мислеше, че за Него не бе толкова важен изходът от играта, колкото самата игра. Той играеше с червените или белите срещу черните. И когато Той решеше, щеше да победи. Може би след година, може би след хиляда… а и тя нямаше в никой случай да преувеличава лукавостта и находчивостта на дяволския човек. Ако него можеше да сравни с разпръскващ се дим, то тя самата бе само една малка прашинка от черен дъждовен облак, надвиснал над жадната земя. Тя бе само един от многото редови войници ( вярно, доста бе прехвърлила възрастта за пенсиониране) от армията, служеща на Бога.
— Твоята воля ще се изпълни — каза старицата и извади от джоба на престилката си пакетче с пържени фъстъци. Последният й лекар, доктор Стотън, й бе казал да избягва солени храни, но какво разбираше той? Беше надживяла и двамата лекари, които се бяха осмелили да й дават съвети относно здравето й, откакто навърши осемдесет и шест години. Затова сега щеше да яде колкото си иска фъстъци. Вярно, че умираше от болка във венците, обаче колко вкусни бяха само!
Ралф Брентнер я завари с пълна уста. Мина по пътеката до къщата й, килнал назад шапката си с перото. Свали я и почука на вратата.
— Будна ли си, майко?
— Да, да — отвърна му тя, опитвайки се да преглътне. — Влизай, Ралф. Не ги дъвча тия пущини, направо ги стривам с венците си.
Ралф се засмя и влезе.
— Пред портата чакат няколко души, които искат да те поздравят, ако не си уморена. Пристигнаха преди около час. Водач на групата им е младеж с дълга коса, но иначе изглежда свестен. Казва се Ъндърууд.
— Покани ги да влязат, Ралф, нямам нищо против.
— Добре. — Той понечи да си тръгне.
— А къде е Ник? Не съм го виждала от вчера. Да не е станал прекалено важен, за да се смесва с обикновените хорица?
— Беше на язовира. Двамата с електротехника Брад Кичнър разучават електроцентралата. — Ралф се почеса по носа. — И аз бях там сутринта. Сметнах, че сред всичките тия вождове ще е добре да има поне един индианец, който да им казва какво да правят.
Майка Абигейл се закиска. Ралф наистина й допадаше. Бе простодушен, но изобретателен. Притежаваше шесто чувство относно много неща. Не я учудваше фактът, че именно благодарение на него бе проработило радиото на Свободната зона. Беше човек, който не би се поколебал да опита да залепи с епоксидно лепило счупения акумулатор на трактора ти и ако успее, просто ще свали безформената си шапка и ще се ухили до ушите, като че е единадесетгодишен хлапак, който си е свършил домашните задължения и метнал пръта на рамо, отива на риба. Хубаво бе да е наблизо, когато нещата не вървяха, защото на него можеше да се разчита, а когато на всички други потръгнеше, Ралф живееше от помощи за безработни. Способен бе да монтира подходяща дюза на велосипедната им помпа, когато се налагаше напомпване на гума, по-голяма от стандартните, и с един поглед разбираше какво причинява странното бръмчене в електрическата фурна, ала когато му се налагаше да перфорира талона си, явявайки се на работното си място, винаги закъсняваше или го продупчваше по-рано, тъй че неизменно го уволняваха. Знаеше, че царевицата може да се натори със свински изпражнения, ако ги смесиш правилно, и умееше да прави туршия от борови връхчета, ала никога не можа да проумее съдържанието на договор за взимане на заем, нито как търговците успяват да го преметнат всеки път. Молбата за постъпване на работа, написана от Ралф Брентнер, изглеждаше така, сякаш са я извадили от боклука: пълна с правописни грешки, оръфана, покрита с мастилени петна и със следи от мазни пръсти. Трудовата му биография бе опетнена като живота на някоя проститутка. Ала когато светът започнеше да се разпада, именно хората като Ралф Брентнер бяха готови да запретнат ръкави и да го сглобят отново.
— Бива си те, Ралф, знаеш ли? Добър човек си.
— И ти също, майко. Знаеш ли, онзи Редман дойде при нас, докато работехме. Искаше да се съветва с Ник за някакъв си комитет.
— Ник какво му отговори?
— А, изписа две цели страници. Но в основни линии мисълта му бе, че ако ти си съгласна и той е съгласен. Е, какво ще кажеш?
— Какво би могла да каже една старица като мен по този въпрос?
— Много неща — отвърна сериозно, с известна изненада Ралф. — Ти си причината, поради която всички сме тук. Ще направим каквото поискаш от нас.
— Искам да продължа да живея като свободна американка, каквато съм била от раждането си. Просто искам да се чуе думата ми, когато дойде времето да я кажа. Каквото е правото на всеки американец.
— Дотук не виждам проблеми.
— И другите ли мислят като теб?
— На бас се хващам, че са съгласни с мен.
— Тогава съм спокойна — залюля се тя на стола си. — Време е всички да се захващат за работа. Хората само се мотаят. Просто чакат някой да им каже къде да клекнат и къде да легнат.
— Значи да започвам?
— Какво?
— Ами Ник и Стю ме попитаха дали ще мога да намеря печатарска машина, щом успеят да пуснат електричеството. Казах им, че не ми трябва ток. Ще изтичам до гимназията и ще измъкна най-голямата машина за циклостил, която намеря. Искат да разпечатам листовки. — Той поклати глава. — Цели седемстотин. Питам се за какво са им толкова много, та ние сме едва четиристотин души.
— Плюс още деветнадесет, които чакат пред портата ми и сигурно ще получат слънчев удар, докато ние двамата с теб си бъбрим. Върви и ги доведи.
— Слушам. — Той тръгна към вратата.
— Ей, Ралф? — Индианецът се обърна.
— Отпечати хиляда — нареди му тя.
Те влязоха един по един през портата, която Ралф бе отворил, и майка Абигейл извърши онзи грях, който смяташе за най-страшния. Десетте божии заповеди можеха да се сведат до една възбрана: „НЕ КРАДИ.“ Убийството бе кражба на живот, прелюбодеянието — кражба на съпруга, алчността — подмолната, скрита от хорските очи в мрачните дълбини на човешката душа жажда за кражба. Богохулството бе кражба на Божието име, извадено от пантеона и захвърлено на улицата като мръсна проститутка. Майка Абигейл не бе крадла. Само в някои случаи си бе позволявала да задигне по нещо дребно.
Най-големият грях обаче бе гордостта.
Гордостта бе женският образ на Сатаната. Тя бе коварното яйце на греха, винаги оплодено. Гордостта бе попречила на Мойсей да отиде в Ханаан. „Кой изстиска от камъка вода, когато бяхме жадни?“ попитали израилтяните и Мойсей им отвърнал: „Аз го сторих.“
Майка Абигейл бе горда жена. Гордееше се, че сама мие пода в къщата си (а кому дължеше ръцете, с които миеше, коленете, на които лазеше, водата, с която чистеше?). Гордееше се и с децата си. Никое от тях не беше се занимавало с алкохол или наркотици, никое не бе попадало в затвора. Ала майките на
