за тях?
— В това именно е историята.
— Разкажи ми!
— Добре. Слушай тогава. Навремето имало човек, който се казвал Лари Ъндърууд. Отишъл от Калифорния чак в Ню Йорк, за да види старата си майка. Това не била единствената причина за дългото пътуване, но другите причини не били чак толкова приятни затова нека не се задълбочаваме в тях?
— Щом казваш — съгласи се Франи.
— Но не щеш ли, Злата фея на Запада или някакви кретени от Пентагона изпратили на страната страшна чума и преди да успееш дори да кажеш: „Ей го, иде капитан Трипс“, почти всички в Ню Йорк били мъртви, включително майката на Лари Ъндърууд.
— Съжалявам. Майка ми и баща ми също починаха.
— Да, така стана с майките и бащите на всички нас. Ако си изпратим един на друг съболезнователни картички, сигурно няма да остане ни една неизползвана. Но Лари бил от щастливците. Напуснал града с една дама на име Рита, която не била в състояние да понесе случилото се. А Лари пък не бил в състояние да й помогне.
— Никой от нас не беше подготвен за това, което стана.
— Да, но някои се приспособиха по-бързо. Както и да е, Лари и Рита се отправили към Мейн. Стигнали до Върмонт и там дамата взела свръхдоза приспивателни.
— О, Лари, какъв ужас!
— Лари го преживял много тежко. Всъщност сметнал, че това е божие наказание за неговата слабохарактерност. А на всичкото отгоре и двама-трима души му били казали, че най-изявената черта от характера му бил неговият невероятен егоизъм, който се забелязвал отдалече като кралица на красотата, покачена върху платформа на четвъртоюлски парад.
Франи се поразмърда.
— Извинявай, ако те карам да се чувстваш неловко, но всичко това го събирам в себе си от доста време, а и то наистина има връзка с Харолд.
— Добре, приемам извиненията ти.
— Благодаря. Мисля, че от момента, когато пристигнахме в града и се срещнахме със старицата, си мечтая как ще срещна някое дружелюбно настроено същество, което да ме изслуша с внимание. Мислех си, че това същество ще е Харолд. Както и да е, Лари продължил към Мейн, защото не знаел къде другаде да отиде. По това време вече сънувал ужасни кошмари, но тъй като бил сам, не знаел, че и други сънували същото. Затова просто заключил, че тези кошмари били още един признак за неизбежното умопомрачение. След време стигнал до едно малко крайбрежно градче, Уелс, където срещнал една жена, Надин Крос, и едно странно момче, което се оказа днес, че се казва Лио Рокуей.
— Уелс — промълви с изумление Франи.
— Както и да е, тримата спътници хвърлили ези или тура, за да решат в коя посока да поемат по магистрала № 1. Паднало се тура и те се отправили на юг. И така след време пристигнали в…
— Огънкуит! — извика радостно Франи.
— Точно така. И там на покрива на една плевня с огромни букви се запознах за пръв път с Харолд Лодър и Франи Голдсмит.
— Надписът на Харолд! О, Лари, той толкова ще се зарадва, като научи!
— Като следвахме указанията му, отидохме първо в Стовингтьн, а от там в Небраска, където отново видяхме надпис, упътващ ни към Боулдър. По пътя срещнахме хора. Сред тях бе една жена, Луси Суон, с която живея сега. Бих искал да се запознаеш с нея. Мисля, че ще ти допадне. Тогава именно се случило нещо, което определено не било по вкуса на Лари. Групата нараснала. От четирима станали шест. Към шестимата се присъединили още четирима в щата Ню Йорк. А когато стигнали знака до портата на майка Абигейл в Небраска, вече били шестнадесет и докато се усетят, се лепнали още трима към тях. Лари бил водач на тази смела дружина. Нямало избор или официално гласуване. Просто така станало. А той не желаел да поема такава отговорност. Тя го смазвала. Не му давала да спи нощем. Странно е как започваш сам да се изтезаваш. За мен това задължение постепенно се превърна във въпрос на самоуважение. Аз, искам да кажа той, през цялото време се страхувал, че ще оплеска нещата, че ще се събуди някоя сутрин и ще намери още някой мъртвец в спалния чувал, както бе намерил Рита във Върмонт, и всички ще го сочат с пръст и ще повтарят: „Ти си виновен. Ти не знаеше как да постъпиш, така че вината е изцяло твоя.“ А това не можех да го споделя с абсолютно никого. Дори и със съдията…
— Кой е той?
— Съдията Фарис. Възрастен човек от Пиория. През петдесетте бил районен съдия, но се е пенсионирал много преди да избухне епидемията. Много е проницателен. Има очи като рентген. Както и да е, Харолд беше важен за мен. За колкото повече хора поемах отговорността да се грижа, толкова по-важен ставаше той за мен. Може да се каже, че връзката между отговорността и Харолд бе правопропорционална. — Лари се засмя. — Онази плевня, Боже! Последният ред, на който бе написал името ти… Харолд буквално е висял във въздуха, когато го е писал.
— Да. Спях, когато го е сторил, иначе никога нямаше да му позволя.
— Започнах да го опознавам. Намерих опаковка от „Пейдей“ в плевнята в Огънкуит и после открих какво бе написал на една греда…
— И какво бе написал?
Тя почувства изпитателния поглед на Лари в тъмното и пристегна халата по-здраво, не от срамежливост — не чувстваше никаква заплаха от този мъж — а от притеснение.
— Само инициалите си — отвърна с небрежен тон Лари. — Х.Е.Л. Ако с това се бе свършило, едва ли щях да съм тука сега. Ала след това в магазина за мотоциклети в Уелс…
— Ние също бяхме там!
— Знам. Разбрах, когато установих, че два мотора вече липсват. Ала това, което ме впечатли повече, бе, че Харолд бе успял да източи бензин от един подземен резервоар. Сигурно си му помогнала, Фран. Аз за малко да остана без пръсти.
— Не, не се наложи да му помагам. Харолд просто намери вентила, махна капачката…
Лари изпъшка и се плесна по челото.
— Господи! Как не се досетих! Искаш да кажеш, че просто го е отворил и е пъхнал вътре маркуча…
— Ами… да.
— О, Харолд! — въздъхна Лари с такова възхищение, с каквото Франи досега не бе чувала някой да говори, особено пък за Харолд. — Тази хитрост ми е убягнала. Както и да е, стигнахме до Стовингтън. Надин така се разстрои, че припадна.
— Аз пък плаках. Ревах толкова много, сякаш никога нямаше да спра. Просто си бях навила, че като стигнем там, някой ще ни посрещне с думите: „Здравейте! Спалните са вляво, закусвалнята — вдясно.“ — Тя поклати глава. — А сега ми се струва толкова глупаво.
— Аз не се учудих. Безстрашният Харолд е бил там преди мен, оставил ми е знак и е продължил по пътя си. Почувствах се като изнежения бледолик брат от изтока, който върви по стъпките на индианеца в „Следотърсача“.
Мнението му за Харолд я удивляваше и безпокоеше. Не беше ли Стю водач на тяхната група от мига, когато напуснаха Върмонт и се отправиха към Небраска? Честно казано, не можеше да си спомни. По това време всички бяха прекалено обезпокоени от сънищата си. Лари й бе припомнил събития, които бе забравила, или още по-лошо, събития, които бе приела за естествени, без да се замисля върху тях. Харолд бе рискувал живота си, за да напише съобщението на покрива на плевнята. Тогава си бе помислила, че той поема излишен риск, но явно бе имало все пак някаква полза от това. Източването на бензин от подземния резервоар явно е представлявало проблем с повишена трудност за Лари, но Харолд го бе разрешил, без дори да се замисли. Франи изведнъж се почувства виновна и дребнава. Всички бяха приели Харолд за някакъв недорасъл пубер. А той наистина неведнъж бе намирал изход от трудните ситуации, в които бяха изпадали през последните шест седмици. Нима е била толкова влюбена в Стю, че сега този напълно непознат човек й отваряше очите за истината? А това, което я караше да се чувства още по-виновна, бе фактът, че Харолд бе приел съвсем философски развитието на отношенията между нея и Стю.
— И така, в Стовингтън намерихме още един знак, с всичките му там указания, цифри и прочие. И точно
