надхитрили вещицата. Хензел я метнал в собствената й фурна. После намерили съкровището на вещицата, а трябва да са намерили и карта, защото в крайна сметка се прибрали у дома. Когато пристигнали, таткото теглил на мръсницата един шут и тримата заживели честито. Край.
Не знам какво ще кажете, но според мен този вариант губи по точки. Приказката е налице, само че не е елегантна. Прилича на кадилак със смъкнати хромови части и напълно остъргана боя, докато изпод нея се, покажат прозаичните ламарини. За движение — движи се, обаче не е
Не съм възстановил всичките четиристотин страници, липсващи в първото издание; едно е да си вършиш работата както смяташ за добре, съвсем друго — да прекаляваш с нахалството. Когато предадох съкратения вариант, част от онова, което захвърлих в редакторското кошче, напълно заслужаваше мястото Си и там ще остане завинаги. Но ми се струва, че други епизоди, като например сблъсъкът между Франи и майка и в началото на книгата, обогатяват онази многоплановост на повествованието, която лично аз като читател приемам с огромно удоволствие. Ако позволите още за миг да се върнем към „Хензел и Гретел“, може би ще си спомните, че злата мащеха заповядва на мъжа си да й донесе сърцата на дечицата като доказателство, че злощастният дървар е изпълнил нейната воля. Той обаче проявява смътни, зачатъци на разум, като й връчва две заешки сърца. Или пък да вземем знаменитата диря от трохи, която Хензел оставя, за да открие обратния път. Мисли хлапето, не се шегува! Обаче когато се опитва да тръгне назад, птиците са изкълвали трохите. И двата епизода не са особено съществени за цялостната история, но погледнато под друг ъгъл, именно те
По всяка вероятност нито една от моите добавки не може да се мери с дирята от трохи в „Хензел и Гретел“, но винаги съм съжалявал за факта, че никой освен мен и неколцина читатели на ръкописа в издателство „Дъбълдей“ не е имал шанса да срещне онзи безумец, който сам се нарича с простичкия прякор Хлапака… или пък да разбере какво ще му се случи пред входа на тунела, срещу който има още един тунел на половин континент разстояние — тунелът „Линкълн“ в Ню Йорк, през който минават двама от героите в началото на романа.
И тъй, Верни Читателю, пред тебе е „Сблъсък“ в онзи вид, в който авторът от самото начало желаеше да го види под печатарските машини. За добро или за зло вече всички хромови части са на местата си. А последното обяснение за това ново издание е и най-простото. Макар че никога не съм изпитвал предпочитания към този роман, изглежда, че тъкмо него обичат най-много хората, които харесват моите книги. Когато разговарям за творчеството си (правя го колкото се може по-рядко), хората винаги разпитват за „Сблъсък“. Те обсъждат героите като живи хора и често питат: „А какво става после с еди кой си?“, като че аз редовно получавам писма от своите герои.
Неизменно изниква и въпросът, дали романът някога ще бъде филмиран. Между нас казано, отговорът навярно е положителен. А дали филмът ще е добър? Не знам. Добри или лоши, филмите почти винаги осакатяват по някакъв странен начин фантастичните творби (разбира се, има и изключения; като пример веднага се сещам за „Вълшебникът от Оз“). При обсъждания на евентуалните изпълнители хората са готови да спорят до безкрайност за всяка роля. Винаги съм смятал, че от Робърт Дювал ще се получи великолепен Рандал Флаг, но някои читатели препоръчват артисти като Клинт Истууд, Брус Дърн и Кристофър Уокън. Всички те ми изглеждат подходящи, както и Брус Спрингстийн би бил твърде интересен в ролята на Лари Ъндърууд, ако някога реши да си опита късмета в актьорския занаят (а ако се съди по видеоклиповете му, той се справя доста добре… обаче моят личен избор би бил Маршал Греншоу). Но в крайна сметка мисля, че навярно е най-добре Стю, Лари, Глен, Франи, Ралф, Том Кюлън, Лойд и онзи мургав тип да принадлежат на читателя, който ще ги види през лещата на въображението тъй ярки и тъй променливи, както нито една камера не може да му ги представи. Та нали филмите са само една илюзия за движение, породена от хиляди неподвижни фотографии. А въображението се движи по вълните на своите приливи и отливи. Даже и най-добрите филми сковават фантазията — всеки, който е гледал „Полет над кукувиче гнездо“, а после е разлистил романа на Кен Киси, ще открие колко е трудно, а може би и невъзможно да освободи героя Рандъл Патрик Макмърфи от лицето на Джак Никълсън. Не твърдя, че това е лошо… но
В крайна сметка аз пиша само по две причини — за свое удоволствие и заради удоволствието на хората. И що се отнася до тави дълга история, наситена с мрачни християнски мотиви — дано да съм постигнал и едното, и другото.
Вън улицата пламна
в истински мъртвешки валс
между фантазия и плът,
а поетите там долу
вече нищичко не пишат,
просто сядат безучастни
и в напрегнатия мрак
готвят се за честен сблъсък,
ала падат само с рани —
даже не загиват
в каменната мрачна джунгла.
И тя разбра, че няма вече сили! Вратата се отвори и вятър се изви, политна над свещите и бързо ги надви, потрепнаха завесите и той се появи и рече: „Не бой се, да тръгнем, Мери.“ И тя не се изплаши, към него се затича и полетяха… Ръката му държеше… „Да тръгнем, Мери; не бой се от Палача!“
КАКВА Е ТАЗ МАГИЯ? КАКВА Е ТАЗ МАГИЯ? КАКВА Е ТАЗ МАГИЯ?
КРЪГЪТ СЕ ОТВАРЯ
Трябва ни помощ, поетът призна.
