Сблъсък

— Нищо, миличка, глупости — каза Сали. Чуваше собствения си глас като от дъното на дълбока пропаст.

Мъжът преглътна мъчително. В гърлото му нещо прещрака.

— Когато часовникът стане червен, всичко би трябвало да се заключи автоматично. Цялата инсталация се управлява от компютър и твърдят, че грешките били невъзможни. Щом видях какво има на монитора, веднага изхвръкнах навън. Боях се, че проклетата врата ще ме среже на две. Трябваше да се затвори още в секундата, когато часовникът почервеня, а нямам представа колко време е бил червен, преди да го погледна. Обаче чак на паркинга я чух да се затръшва зад мен. Ако бях вдигнал глава само трийсет секунди по-късно, сега щях да съм затворен в оная контролна кабина като бръмбар в бутилка.

— Какво е станало? Какво…

— Нямам представа. И не искам да знам. Знам само едно: че то ги у-у-у… че ги У-Б-И мигновено. Ако искат да съм тук. първо ще трябва да ме хванат. Вярно, плащаха ми надбавки за риска, но повече за никакви пари не оставам. Вятърът духа на запад. Ние потегляме на изток. Хайде, ела.

Все още замаяна от съня и от чувството, че е сграбчена от някакъв мъчителен кошмар, тя го последва навън, където вехтият им шевролет кротко ръждясваше в ароматната калифорнийска нощ.

Чарли сложи куфарите в багажника и метна чантата на задната седалка. С детето на ръце Сали спря за миг край колата и погледна бунгалото, в което бяха живели последните четири години. Помисли си, че когато пристигнаха, Лавон все още растеше в утробата й, а таткото даже нямаше престава как се играе на конче.

— Хайде! — нареди Чарли. — Качвай се, жено!

Сали послушно седна в колата. Той даде заден ход и за момент фаровете на шевролета зашариха по бунгалото. Отражението им в стъклата напомняше очи на подгонен звяр.

Мъжът се бе привел тревожно над волана и светлинките от таблото озаряваха напрегнатото му лице.

— Ако порталът на базата е затворен, ще се опитам да го изкъртя.

Говореше сериозно. Сали разбра това и краката й се разтрепериха.

Но не им се наложи да прибягват към този отчаян ход. Вратите на базата бяха широко разтворени. Единият часови клюмаше над някакво списание. Другият не се виждаше никакъв; може би седеше в караулното. Тук беше външният периметър на базата — обикновен армейски гараж. Тия момчета просто не подозираха какво става по-навътре. Вдигнах очи и видях, че часовникът е червен.

Тя потръпна и притисна коляното си с длан. Лавон отново дремеше. Съпругът й я потупа по рамото и каза:

— Всичко ще се оправи, скъпа.

Призори пътуваха на изток през Невада и Чарли кашляше непрекъснато.

КНИГА ПЪРВАКАПИТАН ТРИПС16 ЮНИ — 4 ЮЛИ 1990

Позвъних на доктора веднага и му рекох: „Братко, я ме чуй, рокендрол в гърдите ми бушува. Кажи ми, моля, нова болест ли е туй?“

„Силвърс“

Скъпа, де го твоя мъж? Той е честен мъж. Скъпа, де го твоя мъж?

Лари Ъндърууд

1.

Бензиностанцията на Хапскомб беше в северните покрайнини на Арнет — скапано малко градче, разположено на около двеста километра от Хюстън. И тази вечер постоянното присъствие бе тук — седяха около касата, пиеха бира, бъбреха лениво и гледаха как буболечките кръжат около голямата неонова реклама.

С правото на собственик Бил Хапскомб дрънкаше каквото му хрумне и другите го слушаха търпеливо, макар че беше кръгъл глупак. Същото уважение биха очаквали от посетителите, ако и те имаха подобно заведение. Само че нямаха. За Арнет бяха настанали тежки времена. През 1980 година в градчето имаше фабрика за картонени изделия (предимно чинийки за еднократна употреба) и фабрика за електронни калкулатори. Сега фабриката за картон беше закрита, а другата едва креташе — оказало се бе, че в Тайван произвеждат далеч по-евтино не само портативни телевизори и транзистори, но и калкулатори.

Норман Бруът и Томи Уонамейкър, които преди работеха в картонената фабрика, сега вече не се брояха и за безработни — можеха да разчитат само на социални помощи. Хенри Кармайкъл и Стю Редман още се крепяха във фабриката за калкулатори, но рядко им се случваше да работят по повече от трийсет часа седмично. Виктор Палфри беше пенсионер и от беднотия пушеше вонящи, саморъчно свити цигари.

— Чуйте какво ще ви река — заяви Хап, като подпря длани върху коленете си и се приведе напред. — Ония просто трябва да кажат: „Майната й на тая инфлация. Майната му на тоя външен и вътрешен дълг. Имаме си печатници, имаме и хартия. Що не вземем да отпечатаме петдесет милиона банкноти по хиляда долара и с Божия помощ да ги пуснем в обръщение?“

До 1984 година Палфри бе работил като механик и сега единствен съхраняваме поне малко самоуважение — колкото да оспорва най-идиотските твърдения на Хап. Свивайки поредната зловонна цигара, той възрази:

— Това няма да помогне. Ако го направят, просто ще стане като в Ричмънд през последните две години от Гражданската война. По онова време ако човек искал да купи парче джинджифилов хляб, давал на фурнаджията един конфедеративен долар, а онзи слагал банкнотата върху хляба и режел докъдето е стигнала. Парите са най-обикновена хартия и толкоз.

— Да, ама някои хора не мислят като теб — кисело рече Хап. — По-точно тия, дето имам да им връщам пари. И напоследък стават все по-нетърпеливи.

Стюарт Редман, един от най-мълчаливите мъже в Арнет, седеше върху напукания пластмасов стол с кутия бира „Пабст“ в ръката и гледаше през широкия прозорец на бензиностанцията към шосе 93. Много добре знаеше що е бедност. С бедността бе израснал в това градче. Баща му, по професия зъболекар, бе починал още преди Стю да навърши седем години, оставяйки жена си да отглежда в оскъдица три невръстни деца.

Майка му бе започнала работа в закусвалня „Червената топка“ на паркинга за камиони северно от Арнет — заведението и сега щеше да се вижда от бензиностанцията, ако не беше изгоряло през 1979 година. Заплатата на сервитьорка криво-ляво засищаше четири гърла, но с това се изчерпваше всичко. От деветгодишна възраст и Стю се хвана на работа — отначало при Родж Тъкър, собственика на „Червената топка“ където ходеше след училище да разтоварва камиони срещу трийсет и пет цента на час, а по-късно в кланицата на съседното градче Брейнтри, където трябваше да крие възрастта си, за да превива гръб по трийсет часа седмично срещу минимална надница.

Докато слушаше как Хап и Вик Палфри разговарят за парите и загадъчната им способност да се изпаряват, той си припомни как отначало дланите му се разраняваха до кръв от безкрайното влачене на количките с кожи и черва. Бе опитал да скрие това от майка си, но тя го забеляза още преди да е минала първата седмица. Разплака се, а не беше от жените, които плачат за щяло и нещяло. Но не го помоли да напусне работа. Сама разбираше положението. Беше реалистка.