— Нищо, миличка, глупости — каза Сали. Чуваше собствения си глас като от дъното на дълбока пропаст.
Мъжът преглътна мъчително. В гърлото му нещо прещрака.
— Когато часовникът стане червен, всичко би трябвало да се заключи автоматично. Цялата инсталация се управлява от компютър и твърдят, че грешките били невъзможни. Щом видях какво има на монитора, веднага изхвръкнах навън. Боях се, че проклетата врата ще ме среже на две. Трябваше да се затвори още в секундата, когато часовникът почервеня, а нямам представа колко време
— Какво е станало? Какво…
— Нямам представа. И
Все още замаяна от съня и от чувството, че е сграбчена от някакъв мъчителен кошмар, тя го последва навън, където вехтият им шевролет кротко ръждясваше в ароматната калифорнийска нощ.
Чарли сложи куфарите в багажника и метна чантата на задната седалка. С детето на ръце Сали спря за миг край колата и погледна бунгалото, в което бяха живели последните четири години. Помисли си, че когато пристигнаха, Лавон все още растеше в утробата й, а таткото даже нямаше престава как се играе на конче.
— Хайде! — нареди Чарли. — Качвай се, жено!
Сали послушно седна в колата. Той даде заден ход и за момент фаровете на шевролета зашариха по бунгалото. Отражението им в стъклата напомняше очи на подгонен звяр.
Мъжът се бе привел тревожно над волана и светлинките от таблото озаряваха напрегнатото му лице.
— Ако порталът на базата е затворен, ще се опитам да го изкъртя.
Говореше сериозно. Сали разбра това и краката й се разтрепериха.
Но не им се наложи да прибягват към този отчаян ход. Вратите на базата бяха широко разтворени. Единият часови клюмаше над някакво списание. Другият не се виждаше никакъв; може би седеше в караулното. Тук беше външният периметър на базата — обикновен армейски гараж. Тия момчета просто не подозираха какво става по-навътре.
Тя потръпна и притисна коляното си с длан. Лавон отново дремеше. Съпругът й я потупа по рамото и каза:
— Всичко ще се оправи, скъпа.
Призори пътуваха на изток през Невада и Чарли кашляше непрекъснато.
КНИГА ПЪРВА
КАПИТАН ТРИПС
16 ЮНИ — 4 ЮЛИ 1990
Позвъних на доктора веднага и му рекох: „Братко, я ме чуй, рокендрол в гърдите ми бушува. Кажи ми, моля, нова болест ли е туй?“
Скъпа, де го твоя мъж? Той е честен мъж. Скъпа, де го твоя мъж?
1.
Бензиностанцията на Хапскомб беше в северните покрайнини на Арнет — скапано малко градче, разположено на около двеста километра от Хюстън. И тази вечер постоянното присъствие бе тук — седяха около касата, пиеха бира, бъбреха лениво и гледаха как буболечките кръжат около голямата неонова реклама.
С правото на собственик Бил Хапскомб дрънкаше каквото му хрумне и другите го слушаха търпеливо, макар че беше кръгъл глупак. Същото уважение биха очаквали от посетителите, ако и те имаха подобно заведение. Само че нямаха. За Арнет бяха настанали тежки времена. През 1980 година в градчето имаше фабрика за картонени изделия (предимно чинийки за еднократна употреба) и фабрика за електронни калкулатори. Сега фабриката за картон беше закрита, а другата едва креташе — оказало се бе, че в Тайван произвеждат далеч по-евтино не само портативни телевизори и транзистори, но и калкулатори.
Норман Бруът и Томи Уонамейкър, които преди работеха в картонената фабрика, сега вече не се брояха и за безработни — можеха да разчитат само на социални помощи. Хенри Кармайкъл и Стю Редман още се крепяха във фабриката за калкулатори, но рядко им се случваше да работят по повече от трийсет часа седмично. Виктор Палфри беше пенсионер и от беднотия пушеше вонящи, саморъчно свити цигари.
— Чуйте какво ще ви река — заяви Хап, като подпря длани върху коленете си и се приведе напред. — Ония просто трябва да кажат: „Майната й на тая инфлация. Майната му на тоя външен и вътрешен дълг. Имаме си печатници, имаме и хартия. Що не вземем да отпечатаме петдесет милиона банкноти по хиляда долара и с Божия помощ да ги пуснем в обръщение?“
До 1984 година Палфри бе работил като механик и сега единствен съхраняваме поне малко самоуважение — колкото да оспорва най-идиотските твърдения на Хап. Свивайки поредната зловонна цигара, той възрази:
— Това няма да помогне. Ако го направят, просто ще стане като в Ричмънд през последните две години от Гражданската война. По онова време ако човек искал да купи парче джинджифилов хляб, давал на фурнаджията един конфедеративен долар, а онзи слагал банкнотата върху хляба и режел докъдето е стигнала. Парите са най-обикновена хартия и толкоз.
— Да, ама някои хора не мислят като теб — кисело рече Хап. — По-точно тия, дето имам да им връщам пари. И напоследък стават все по-нетърпеливи.
Стюарт Редман, един от най-мълчаливите мъже в Арнет, седеше върху напукания пластмасов стол с кутия бира „Пабст“ в ръката и гледаше през широкия прозорец на бензиностанцията към шосе 93. Много добре знаеше що е бедност. С бедността бе израснал в това градче. Баща му, по професия зъболекар, бе починал още преди Стю да навърши седем години, оставяйки жена си да отглежда в оскъдица три невръстни деца.
Майка му бе започнала работа в закусвалня „Червената топка“ на паркинга за камиони северно от Арнет — заведението и сега щеше да се вижда от бензиностанцията, ако не беше изгоряло през 1979 година. Заплатата на сервитьорка криво-ляво засищаше четири гърла, но с това се изчерпваше всичко. От деветгодишна възраст и Стю се хвана на работа — отначало при Родж Тъкър, собственика на „Червената топка“ където ходеше след училище да разтоварва камиони срещу трийсет и пет цента на час, а по-късно в кланицата на съседното градче Брейнтри, където трябваше да крие възрастта си, за да превива гръб по трийсет часа седмично срещу минимална надница.
Докато слушаше как Хап и Вик Палфри разговарят за парите и загадъчната им способност да се изпаряват, той си припомни как отначало дланите му се разраняваха до кръв от безкрайното влачене на количките с кожи и черва. Бе опитал да скрие това от майка си, но тя го забеляза още преди да е минала първата седмица. Разплака се, а не беше от жените, които плачат за щяло и нещяло. Но не го помоли да напусне работа. Сама разбираше положението. Беше реалистка.