Продължиха пътя си и след няколко минути младата жена попита:
— Какво си спомняш от миналото? Какво се е запечатало най-силно в паметта ти?
— Знаеш ли… — започна той, после млъкна и се засмя.
— Не, не знам, Стюарт.
— Много е глупаво. — Кажи ми го.
— Не съм сигурен, че трябва. Страхувам се, че ще ме помислиш за луд.
— Кажи ми! — Бе виждала Стю в различни настроения, но никога толкова смутен и нерешителен.
— Не съм го споделял с никого — отвърна той, — но през последните няколко седмици мисля все за онова, което ми се случи през 1982. Тогава работех в бензиностанцията на Бил Хапскомб. Бяха ме уволнили от завода за калкулатори и Бил ме назначи на половин работен ден, от единайсет вечерта, докато затворят, което означаваше към три сутринта. Нямаше много работа, след като хората от хартиената фабрика зареждаха колите си на връщане от последната смяна… повечето от нощите не се вясваше нито една кола между полунощ и три часа. През това време четях книга или списание, понякога и подремвах.
Франи си го представи — него, човекът, който по силата на обстоятелствата щеше да стане неин мъж — как дреме в пластмасовия стол с отворена на коленете книга, как спи в острова от бяла светлина, един остров, заобиколен от необятната тексаска нощ. Сърцето й се сви при мисълта колко много го обича.
— Та тази нощ, беше към два и петнайсет, бях си вдигнал краката на бюрото на Хап и четях някакъв уестърн — Луис Ламур, Елмър Леонард, нещо подобно, и ето, че пред бензиностанцията спира стар понтиак. Всичките му стъкла са свалени, а от касетофона гърми гласът на Ханк Уилиямс. Шофьорът, човек на средна възраст, беше сам. Привлекателен мъж, но някак си странен — искам да кажа, изглеждаше така, сякаш може да ти причини нещо отвратително, без да се замисля много. Имаше гъста, къдрава тъмна коса. Между краката си притискаше бутилка вино, а на огледалото за обратно виждане висяха два зара. Каза ми: „Налей от най-хубавото“ и аз отвърнах „Добре“, но за секунда останах като прикован и го зяпах. Защото ми изглеждаше познат. Играех си на „отгатни чие е това лице“.
Бяха стигнали до ъгъла; сградата, в която живееха бе от другата страна на улицата. Спряха. Франи го наблюдаваше внимателно.
— Казах: „Познавам ли ви от някъде? Да не сте от Корбет или Максин?“. Но всъщност не ми се вярваше да е от тези два града. А човекът отвърна: „Не, но минах през Корбет веднъж със семейството си, когато бях малък. Няма място в Америка, където да не съм бил. Баща ми беше от военновъздушните сили.“
— Напълних резервоара, но през цялото време се опитвах да си спомня откъде познавам този човек? Изведнъж се сетих и едва не се побърках, защото онзи тип зад волана би трябвало да е мъртъв.
— Кой беше, Стюарт? Кой беше?
— Почакай да ти разкажа подробностите, макар че и без тях цялата история е безкрайно странна. Приближих се до човека в колата и казах: „Дължите ми шест долара и трийсет цента“. Той ми даде две банкноти по пет долара и ми рече да задържа рестото. А пък аз му викам: „Мисля, че ви познах“. Той отвърна: „Е, може и да е така“ и ми се усмихна със странната си, смразяваща усмивка, а през това време Ханк Уилиямс се дереше как ще отиде в града. Казах: „Ако сте този, за когото ви мисля, би трябвало да сте мъртъв.“ Човекът отговори: „Не е нужно да вярваш на всичко, което четеш, момче“. Тогава промълвих: „Харесвате Ханк Уилиямс, нали?“ Това бе единственото, което ми дойде наум. Защото, ако не бях казал нещо, той просто щеше да вдигне стъклото и да отпраши по шосето… исках да си тръгне, но същевременно и не исках. Поне докато се уверя, че не греша. Тогава още не знаех, че човек не може да бъде сигурен за много неща, независимо от желанието му.
Човекът отвърна: „Ханк е от най-добрите. Обичам неговата музика.“ А после добави: „Отивам в Ню Орлийнс, ще карам цяла нощ, утре цял ден ще спя. Променил ли се е Ню Орлийнс?“ А аз: „В какво да се е променил?“ Той ми отвръща: „Нали се сещаш.“ Аз му казвам: „Ами, нали знаете — типичен южняшки град, въпреки че там има сравнително повече дървета.“ Човекът се изсмя и ми каза: „Може би ще се видим отново.“ Но аз не исках да го срещам отново, Франи. Защото очите му бяха като на човек, който е надникнал в отвъдното и е видял страшна картина. Мисля, че ако някога се сблъскам с онзи Флаг, очите му ще бъдат същите.
Пресякоха улицата и прибраха велосипедите, а Стю продължи:
— Не можех да забравя странното преживяване. Смятах да си купя някои от плочите му, но установих, че не ги искам. Гласът му… прекрасен глас, но от него ме побиват тръпки.
— Стюарт, за кого говориш?
— Помниш ли групата, наречена „Доорс“? Човекът, който спря онази нощ на бензиностанцията при Арнет, бе Джим Морисън. Сигурен съм.
Франи зяпна.
— Но той е мъртъв! Умря във Франция!
Сетне замлъкна. Защото имаше нещо странно, свързано със смъртта на Морисън. Нещо тайнствено.
— Но дали действително е мъртъв? — попита Стю. — Може би човекът, когото видях, само да е приличал на него, но…
— Наистина ли смяташ, че е бил Джим Морисън? — попита тя.
Седяха рамо до рамо на стъпалата пред сградата като малки деца, очакващи майка им да ги повика за вечеря.
— Да — отвърна Стю. — И до това лято мислех, че едва ли ще преживея нещо по-странно. Божичко, колко съм се лъгал!
— И не си го споделил с никого! — чудеше се тя. — Видял си Джим Морисън години след предполагаемата му смърт и не си казал на никого! Стюарт Редман, Господ е трябвало да ти даде закодирана ключалка вместо уста, когато си се появил на бял свят.
Стю се усмихна.
— Е, годините си минаваха, както се казва в книгите, и винаги, когато си помислех за онази нощ, все повече се убеждавах, че не е бил той. Срещнал съм просто човек, който прилича на Джим Морисън. Но през последните няколко седмици открих, че отново ме тормози този въпрос. Започвам да си мисля, че съм се самозаблуждавал. По дяволите, та той още може би е жив! Ще бъде голям майтап, нали?
— Дори да е така — каза Фран, — Джим Морисън със сигурност не е сред нас.
— Права си — съгласи се Стю. — Иначе положително щях да го позная по странните, ужасяващи очи.
Тя сложи ръка върху неговата.
— Страхотна история.
— Вероятно двайсет милиона души в тази страна могат да ти разкажат подобни истории… само че за Елвис или за Хауърд Хюз.
— Грешиш относно броя им — изглежда, забрави, че сме останали шепа хора.
— Имаш право. Харолд се прояви тази вечер, нали?
— На това му казват смяна на темата.
— Ето, че съм разконспириран.
— Да — отвърна Фран на въпроса му. — Харолд действително беше в стихията си.
Той се усмихна, забелязал тревогата в гласа й и смръщеното й чело.
— Нещо май те тревожи.
— Да, но няма да го споделя. Чувствам, че си на негова страна.
— Не е честно, Фран. Аз също се безпокоя. Събирахме се два пъти… изяснихме нещата… или поне така смятахме… и ето ти го Харолд. Прави една-две мъдри забележки и няколко предложения и казва: „Нали това имахте предвид?“ А ние отвръщаме: „Да, благодаря, Харолд.“ — Той поклати глава. — Да ни предложи за общо избиране, защо не се сетихме за това, Фран? Бе умен ход. А на нас така и не ни дойде наум.
— Е, не знаехме в какво настроение ще бъдат хората. Лично аз си казвах — особено след като майка Абигейл си отиде, че ще бъдат потиснати, дори озлобени. А пък и този Импенинг с неговите злокобни предсказания…
— Питам се дали не може да го накараме да млъкне — замислено изрече Стю.
— Но нещата се развиха по друг начин. Хората бяха толкова… щастливи, че са заедно. Почувства ли го?
— Да.
