— Напомни ми реакцията на публиката след реч на някой прочут евангелист. Не смятам, че Харолд го е планирал, просто е използвал момента.
— Просто не зная какво да мисля за него — промълви Стю. — Онази вечер, докато търсихме майка Абигейл, наистина ми стана жал за него. Когато Ралф и Глен се появиха, той изглеждаше направо ужасно, сякаш всеки момент ще припадне. Но когато преди малко разговаряхме на поляната и всички го поздравяваха, беше се надул като пуяк. Усмихваше се триумфално и навярно си казваше: „Е, видяхте ли колко ви струва комитетът, глупаци такива!“ Прилича на мозайка, която нито едно дете не може да нареди.
Фран протегна краката си и се загледа в тях.
— Виждаш ли нещо смешно в краката ми, Стюарт?
Младият мъж ги изгледа критично.
— Не. Само дето носиш тези смешни обувки. Пък и безспорно стъпалата ти са доста големи.
Тя шеговито го плесна.
— Маратонките са полезни за краката — пише го във всички списания. За твое сведение, нося само трийсет и шести номер, което означава, че имам малки крака.
— Но какво общо има номерът на обувките с Харолд? Хайде да се прибираме, скъпа. Късно е.
— Нищо, предполагам. Просто той непрекъснато ме гледаше в краката. Дори след събранието, когато седяхме отвън на тревата и разговаряхме. — Тя поклати глава и се намръщи. — Защо ли Харолд Лодър се интересува от краката ми?
Лари и Луси стигнаха до дома си, хванати за ръце. Лио ги бе оставил, за да се прибере при мама Надин.
Когато стигнаха до вратата, Луси каза:
— Страхотно събрание, а? Никога не съм предполагала… — Думите й секнаха, когато нечия тъмна сянка се размърда на верандата. Лари усети как страхът стяга гърлото му и си помисли уплашено: „Това е Той. Дошъл е да ме вземе… Сега ще видя лицето му.“
По-късно се питаше как така се е заблудил, защото на верандата стоеше само Надин Крос. Носеше рокля от някакъв мек сивосинкав плат, а косата й се спускаше по раменете и гърба й — черна коса с бели кичури.
„Пред нея Луси изглежда като кола, купена на старо“ — каза си той и веднага мислено се упрекна. Така говореше предишният Лари… предишният Лари? Със същия успех можеше да се каже предишният Адам!
— Надин! — разтреперано изрече Луси и се хвана за сърцето. — Ужасно ме изплаши… помислих… е, не знам какво си помислих.
Чернокосата жена не й обърна внимание.
— Мога ли да поговоря с теб? — обърна се тя към Лари.
— Сега ли? — Той косо погледна към Луси, или поне му се стори, че го е направил… по-късно не можеше да си спомни как е изглеждала Луси в този момент. Сякаш бе затъмнена, но по-скоро от по-тъмна звезда, отколкото от по-ярка.
— Мисля, че утре сутрин ще бъде по…
— Сега, Лари. Сега или никога.
Той отново погледна към Луси, този път наистина я видя и забеляза примирението, изписано на лицето й. Тя местеше поглед от Надин към Лари и обратно. Младият мъж забеляза терзанието й.
— Сега ще се прибера, Луси.
— Не, няма — заяви тя отчаяно. Сълзи блестяха в очите й. — Сигурна съм.
— Идвам си след десет минути.
— Десет минути, десет години — промълви Луси. — Дошла е за теб, Лари. Донесе ли каишката и намордника, Надин?
За Надин Луси Суон сякаш не съществуваше. Очите й, тези тъмни, огромни очи, бяха приковани в Лари. За него щяха да останат завинаги най-странните и най-красиви очи, които някога е виждал, очи, които те преследват, когато си в опасност или просто има опасност да полудееш от мъка.
— Сега се връщам, Луси — произнесе той машинално.
— Тя…
— Хайде, доизкажи се.
— Да, така и ще направя. Значи тя се появява, а аз мога да вървя по дяволите.
Побягна по стъпалата, препъвайки се на последното, запази равновесие, отвори вратата и я тресна зад себе си.
Надин и Лари дълго се гледаха, като че изпаднали в транс. „Така става понякога — помисли си младият мъж. — Срещаш нечии очи в срещуположния край на стаята и ги помниш за цял живот, или видиш в другия край на претъпкана платформа в метрото човек, който е твой двойник, или чуеш смях на улицата, напомнящ ти за смеха на първото момиче, с което си се любил…“
Но незнайно защо усети горчилка в устата си.
— Да се поразходим до ъгъла и обратно — промълви Надин. — Ще направиш ли поне това за мен?
— По-добре да се прибирам. Избрала си неподходящо време за посещение.
— Моля те! Само до ъгъла и обратно? Ако искаш, ще падна на колене и ще те помоля. Ето, виж!
И за негов ужас тя коленичи, повдигайки полата си, показвайки голите си бедра, подсказвайки му, че не само те са голи. Лари не знаеше какво става с него. Очите й бяха приковани в неговите, виеше му се свят, долавяше необикновена притегателна сила, свързана по някакъв начин с жената, коленичила пред него, с уста на нивото на…
— Стани! — грубо заповяда той. Хвана я за ръцете и я дръпна нагоре, опитвайки се да не гледа към полата й, която се бе повдигнала още повече; бедрата й бяха с цвета на сметана, не бледи като на мъртвец, а безкрайно съблазнителни.
— Хайде! — отново я подкани, но този път по-меко. Тръгнаха на запад към планините, които се извисяваха в далечината — черни триъгълници, закриващи звездите, появили се на небето след спирането на дъжда. Нощните разходки в тази посока го караха да се чувства неспокоен, но и някак авантюристично настроен, а сега, когато Надин вървеше до него, тези чувства сякаш се засилваха. Винаги бе имал много реалистични сънища, а преди три-четири нощи сънува тези планини, пълни с тролове — страшни зеленооки същества с големи глави на олигофрени и силни ръце с къси пръсти. Ръце на удушвачи. Идиоти-тролове, охраняващи планинските проходи. Чакащи да настъпи неговото време — времето на зловещия човек.
Подухна лек ветрец и разпиля боклуците по улицата. Лари и Надин минаха покрай големия супермаркет, където няколко колички за пазаруване стояха сред огромния паркинг като мъртви стражи, припомняйки му за тунела Линкълн. Там също имаше тролове. Бяха мъртви, но това не означаваше, че всички чудовища в този нов свят са загинали.
— Нарочно го направи — промълви Надин. — Направи го трудно за теб, защото разбра истината. Искам те сега. И се страхувам, че закъснях. Искам да остана тук.
— Надин…
— Не! — извика жената яростно. — Остави ме да довърша. Искам да остана тук, не разбираш ли? И ако сме заедно, ще успея. Ти си последният ми шанс — изрече тя с треперещ глас. — Джо си отиде.
— Не, не е — каза Лари, усещайки се объркан, глупав и недодялан. — Оставихме го при твоя дом. Няма ли го там?
— Не. Има момче на име Лио Рокуей, което спи в леглото си.
— Какво…
— Чуй ме! — възкликна тя. — Изслушай ме, не можещ ли поне за миг да ме изслушаш? Докато Джо бе с мен, всичко беше наред. Можех… да бъда силна. Но той вече няма нужда от мен. А аз трябва да съм необходима някому.
— Но ти си му необходима!
— Разбира се — прошепна Надин и Лари отново изпита страх. Тя вече не говореше за Лио, а незнайно
