магистралата, изоставяйки велосипеда си. Изкачи се по насипа и се огледа в двете посоки. Заситни, докато достигна до разделителната ивица, отново се огледа и прекоси второто платно. „Вече знаят за теб, Том.“
Когато достигна отсрещната страна, той се спъна в кабел, провиснал от предпазната мантинела и се изтърколи в подножието на крайпътния насип. За миг остана да лежи, свит на кълбо, сърцето му биеше лудо. Наоколо цареше тишина, нарушавана само от шепота на вятъра.
Том се изправи и се втренчи към хоризонта. Очите му бяха силни, а пустинният въздух — кристално чист. Не след дълго забеляза онова, което търсеше, очертаващо се като огромна удивителна на фона на звездното небе — Божият пръст. Когато Том се отправи към каменния монумент беше десет часът и той мислеше, че ще го достигне най-много след два часа. Ала оптическата измама, предизвикана от прозрачния, чист въздух, беше поставяла капан на много по-опитни пътешественици от Том Кълън, който се луташе объркан, тъй като каменния пръст сякаш си оставаше на същото разстояние. Мина полунощ, сетне стана два часът. „Стрелките“ на гигантския звезден часовник се бяха завъртели. Той започна да се пита дали скалата, която толкова много прилича на пръст, не е мираж. Потърка очи, но тя продължаваше да стърчи на хоризонта. Отдавна бе оставил магистралата зад гърба си и тя постепенно се бе стопила в мрака.
Когато отново погледна към Пръста, той му се стори малко по-близо, а в четири сутринта, щом някакъв вътрешен глас му занашепва че трябва да открие местенце, където да прекара деня, вече нямаше съмнение, че е наближил своя ориентир. Ала тази нощ нямаше да се добере до него.
А когато го достигне (при условие, че през деня враговете не го заловят), какво ще прави по-нататък? Всъщност нямаше значение.
Ник ще му подскаже. Добрият стар Ник.
Том нямаше търпение да се добере до Боулдър и отново да бъде заедно с него.
Откри дълбока ниша в подножието на огромна скала, пъхна се в нея и почти моментално заспа. Тази нощ беше изминал петнайсетина километра и наближаваше Мормонските планини.
След пладне в нишата пропълзя гърмяща змия, за да се скрие от горещината. Сви се на кълбо до Том и подремна след което продължи пътя си.
Същия следобед Флаг стоеше до перилото на терасата на покрива и се взираше на изток. След четири часа слънцето ще залезе и слабоумният отново ще се отправи на път.
Вятърът, който не преставаше да духа откъм пустинята, развя тъмната му коса и повдигна кичурите, полепнали върху потното му чело. Градът, разстилащ се пред очите му, свършваше съвсем внезапно, отстъпвайки място на пустинята. Само няколко големи табели, поставени на ръба на нищото — и това беше всичко. Пустинята беше необятна и предлагаше много убежища за един беглец. Мнозина бяха навлизали в дълбоките й пясъци и повече никой не ги бе видял.
— Но не и този път — прошепна Флаг. — Ще го хвана! Ще го хвана!
Едва ли би могъл да обясни защо е толкова важно да залови слабоумния, същността на проблема непрекъснато му се изплъзваше. С течение на времето чувстваше необходимостта просто да действа, да се движи, да прави нещо. Да унищожава.
Снощи, когато Лойд му съобщи за взривените хеликоптери и да смъртта на тримата пилоти, той с огромно усилие на волята се сдържа да не изпадне в истерия. Първата му мисъл беше незабавно да сформира „наказателна армия“, въоръжена с танкове, огнепръскачки, бронетранспортьори и с какво ли не още. Хората му ще бъдат в Боулдър само след пет дни, а след още толкова от враговете му няма да има и помен.
Ами да!
Но ако планинските проходи са затрупани от рано падналия сняг, тогава край на великия наказателен поход. Вече беше средата на септември и човек не можеше да разчита, че хубавото време ще продължи безкрайно. По дяволите, защо се бе забавил толкова много?
Но нали все пак бе най-могъщият човек на земята? Възможно е след десетина години в Русия, Китай или Иран да се появи негов съперник, но дотогава имаше много време. Най-важното в момента беше, че той е във възход, че звездата му изгрява. Знаеше го, чувстваше го. Какво ново може да съобщи на враговете му слабоумният, при положение, че не се загуби в пустинята или не премръзне от студ в планините? Ще им каже, че хората на Флаг живеят в страх от дяволския човек и безпрекословно изпълняват всяка негова заповед. Да ще им съобщи факти, които ще ги изплашат още повече.Тогава защо някакъв глас му нашепваше, че на всяка цена трябва да залови и убие Кълън?
„Просто защото го искам. Получавам всичко, което искам — ето причината.“
Безпокоеше го проблемът с Боклукчията. Доскоро си въобразяваше, че спокойно може да се отърве от него, да го захвърли като повреден инструмент. Ала Траш беше постигнал онова, което не успяха всички от Свободната зона. Беше объркал плановете на Флаг, който ги смяташе за лесноизпълними.
„Сгреши по отношение на Траш…“ Идеята за това му се стори толкова отблъскваща и неприятна, че се опита да не мисли повече за нея. В гнева си захвърли чашата си отвъд ниското перило на терасата и я видя да се преобръща във въздуха, докато падаше. Хрумна му злобничка мисъл, каквато би дошла на ума на капризно дете: „Дано да улучи някого по главата!“
Чашата се удари в асфалта на паркинга и експлодира…, но дяволският човек се намираше толкова високо, че не чу звука. Не бяха открили повече бомби в Индиан Спрингс, макар хората на Бари да претърсиха най-основно цялата база. Очевидно Траш беше монтирал взривни устройства на първите паднали му под ръка машини — хеликоптерите в хангар № 9 и цистерните в съседния гараж..
Флаг неколкократно беше напомнил, че щом се появи, Боклукчията трябва да бъде незабавно убит. Изнервяше го мисълта, че Траш обикаля из пустинята, където са скрити Бог знае какви оръжия.
Да, определено беше изнервен.
Чувството за сигурност постепенно го напускаше Кога бе започнал този процес? Не беше сигурен. Единственото което знаеше бе, че положението се влошава. Лойд също го осъзнаваше — личеше си по недоверчивия му поглед. Няма да е зле ако скоро загине при нещастен случай. Беше се сближил прекалено много с хора от охраната, например с Уитни Хорган и с Кен Демот. Май ще трябва да се отърве от Бърлсон който се беше раздрънкал за червения списък. Идваше му да го одере жив заради това.
„Но ако Лойд знаеше за списъка, нямаше да се случи нищо…“
— Млъкни — промърмори той. — Млъквай и туй то!
Но натрапчивата мисъл не го напускаше. Защо не беше съобщил на Лойд имената на най-важните хора от Свободната зона? Не знаеше, не можеше да се сети. Навярно е имал напълно основателна причина, ала сега напразно се опитваше да си я припомни. Може би решението му е било продиктувано от идиотската идея „да не слага всичките яйца в една кошница“; навярно е чувствал, че не бива всички тайни да бъдат доверявани на един и същи човек, дори той да е безмозъчен и верен роб като Лойд Хенрайд?
Внезапно на лицето му се изписа смайване. Нима през цялото време е взимал толкова глупави решения?
И докъде се простира лоялността на Лойд? Не му харесваше пламъчето, играещо в очите на най- доверения му човек…
Изведнъж реши да забрави всичко и да левитира. Това неизменно го караше да се чувства по-добре, по-силен и му помагаше да мисли по-рационално. Втренчи се в небето над пустинята.
(Аз съм, аз съм, аз съм… АЗ СЪМ…)
Повдигна се на пръсти, краката му с оръфани каубойски ботуши се отделиха на един-два сантиметра от повърхността на терасата, сетне на още два. Обзе го неописуемо спокойствие и неочаквано разбра, че ще намери разрешение на проблемите. Всичко му се струваше много по-ясно. Първо, ще…
— Нали знаеш, че идват, идват за тебе.
Тихият, безизразен глас наруши концентрацията му и той рязко се спусна на терасата. Болка проряза стъпалата му и гръбначния му стълб, той неволно стисна зъби и замалко не прехапа езика си. Извърна се мигновено, гъвкав като котка, но дежурната му усмивка помръкна, когато видя Надин. Беше облечена в бяла, широка, прозрачна нощница, която се развяваше около тялото й. Косата й, бяла като дрехата, беше разпусната. Приличаше на бледа, обезумяла ясновидка и внезапно Флаг изпита страх. Тя пристъпи още по-
