изгарящите очи на дяволския човек. Започна с наученото от Джули Лори и завърши, описвайки разговора си с Бари Дорган.
— Казваш, че е умствено изостанал? — з амислено изрече Флаг.
— Да.
Зловещият човек закима и широко се усмихна.
— Да… — прошепна той, но сякаш на себе си — Да, това обяснява защо не можех да го видя… — Млъкна и се приближи до телефона. След миг нареждаше на Бари:
— Карл и Бил моментално да излязат с хеликоптерите. Поддържай с тях непрекъсната радиовръзка. Изпрати шейсет, не, сто души да завардят всички пътища, водещи на юг и изток от Невада. Погрижи се да са запознати с описанието на Кълън. Искам сведения на всеки кръгъл час.
Затвори и доволно потри ръце.
— Ще го пипнем. Съжалявам, че няма да можем да изпратим отсечената му глава на приятелчето му Андрос, тъй като Андрос е мъртъв, нали, Надин?
Надин остана безмълвна, втренчила в него мъртвешките си очи.
— Хеликоптерите едва ли ще свършат работа днес — свечерява се — обади се Лойд. — След три часа ще бъде тъмно като в рог.
— Не се притеснявай, приятелю — бодро произнесе Флаг. — И утре е ден. Слабоумният е още наблизо. Сигурен съм.
Лойд нервно мачкаше бележника си и му се искаше да бъде навсякъде, но не й тук. В момента Флаг беше в добро настроение, което със сигурност щеше да се изпари след като той научеше за подвизите на Траш.
— Има още нещо — колебливо изрече младият мъж. — Отнася се за Боклукчията. — Докато говореше, се питаше дали ще последва ново избухване.
— Добрият стар Траши? Сигурно отново е предприел някоя от изследователските си експедиции.
— Нямам представа къде е в момента. Появи се замалко в Индиан Спрингс, извъртя ни гаден номер и отново изчезна. — Той разказа за случилото се, предавайки точно думите на Карл.
Лицето на Флаг помръкна, когато разбра, че Фреди Кампанари е на смъртно легло, но когато Лойд свърши, отново сияеше. Вместо да побеснее от гняв, нетърпеливо махна с ръка и добави:
— Добре, де, добре. Когато се върне, ще го убиете.Но бързо и безболезнено. Не искам да страда. Все се надявах, че ще… изкара по-дълго. Вероятно не разбираш, но изпитвах… слабост и съчувствие към това момче: Смятах, че ще мога да го използвам — и го използвах, — но ме глождеше някакво съмнение. Дори най-добрият скулптор се наранява от длетото си, ако то е… неизправно. Нали така, Лойд? Лойд, който нямаше ни най-малка представа от оръдията на труда на скулпторите, послушно кимна.
— Освен това Траш ни направи голяма услуга, като ни снабди с бойни глави за ракетите „Шрайкс“, прав ли съм?
— Да.
— Сигурен съм, че ще се върне. Кажи на Бари да го… избави от страданията му… Безболезнено, по възможност. В момента много повече ме вълнува малоумният, отправил се на изток. Нищо не ми струва да му позволя да си отиде, но въпросът е принципен. Навярно ще го заловят, докато падне мрак. А ти как мислиш, скъпа? — Коленичи до стола на Надин и докосна лицето й. Тя се отдръпна рязко, като че я бяха жигосали с нажежено желязо. Флаг се ухили и отново я докосна. Този път тя му позволи да я помилва, макар че цялата трепереше.
— Луната! — доволно извика зловещият човек и скочи на крака. — Ако пилотите на хеликоптерите не го забележат преди да падне мрак, то после луната ще им свети. Ала се обзалагам, че малоумният върти педалите по магистрала 1–15 и то посред бял ден. Сигурно очаква Бога на старицата да го пази. Но и тя е мъртва, нали така, скъпа? — Доволно се изсмя, като щастливо дете. — Както и нейният Бог, предполагам. Всичко ще се оправи. И Ранди Флаг ще стане та-ти!
Отново докосна бузата й и тя изстена като ранено животно. Лойд навлажни с език пресъхналите си устни.
— Смятам да си тръгвам, ако нямаш нищо против.
— Тръгвай, тръгвай, приятелю — отговори Флаг, без да откъсва поглед от лицето на Надин. — Всичко върви по план.
Лойд се отдалечи с бързи крачки, почти тичайки. Когато се качи в асансьора, внезапно го обзе истерия и се наложи да натисне аварийния бутон, докато се овладее. Смя се и едновременно плака цели пет минути. Когато „бурята“ премина той се почувства малко по-добре. Каза си: „Невъзможно е Флаг отново да рухне. Действително съществуват някои проблеми, но той е в състояние да се справи с тях. Всичко ще свърши, ако не на първи октомври, то със сигурност на петнайсети Нещата започват да се оправят, точно така каза Той… нищо, че замалко не ме уби… нищо, че изглежда по-странен от когато и да било…“
След петнайсет минути му позвъни Стан Бейли от Индиан Спрингс. Беше почти изпаднал в истерия, предизвикана от яростта му към Траш и страха му от дяволския човек. Съобщи, че Карл Хоуг и Бил Джеймисън излетели в 18:02 и се отправили на втора разузнавателна мисия на изток от Лас Вегас. Един от бъдещите пилоти, Клиф Бенсън, летял с Карл като наблюдател.
В 18:12 двата хеликоптера избухнали във въздуха. Макар че бил напълно объркан и сломен, Стан пак изпратил петима от хората си в хангар № 9, където се намирали два самолета и три огромни хеликоптера. Открили взривни устройства, прикрепени към всички машини, задействани с електронни часовникови механизми. Не били същите като онези с които Траш вдигнал във въздуха цистерната, но все пак много приличали на тях. Нямало никакво съмнение кой е атентаторът.
— Това е работа на Боклукчията — заяви Стан. — Напълно е откачил. Един Бог знае, какво още е минирал.
— Провери навсякъде — нареди му Лойд. Сърцето му биеше лудешки от страх. Чувстваше прилив на сила и имаше усещането, че очите му ще изхвръкнат от орбитите си. — Провери абсолютно навсякъде! Вземаш всичките си хора и претърсвате базата. Чуваш ли, Стан?
— Има ли смисъл?
— Какво!? — изкрещя Лойд. — Слушай, тъпако, нима трябва да ти го нарисувам, че да загрееш? Какво ще каже шефът, ако цялата база…
— Всички пилоти са мъртви — прекъсна го Стан. — Дори Клиф, който не го биваше за нищо. Разполагаме с шест души, които все още не са в състояние да извършат самостоятелен полет, нямаме нито един инструктор. За какво са ни изтребители? — И затвори телефона, оставяйки Лойд напълно замаян след осъзнаването на жестоката истина.
Том Кълън се събуди малко след девет и половина вечерта. Беше жаден и целият бе схванат. Отпи от манерката, изпълзя от прикритието си и веднага погледна към нощното небе. Загадъчната луна величествено се носеше върху тъмните му вълни. Беше време отново да тръгне на път. Но, Божичко, трябваше много да внимава.
Защото вече го преследваха.
Ник се беше явил в съня му и му говореше нещо, което бе странно, тъй като всички знаеха, че е глухоням. Налагаше му се да пише онова, което искаше да каже, а пък Том почти не можеше да чете. Ала насън може да ти се случи какво ли не и в съня на Том, Ник говореше. Каза му: „Вече знаят за теб, но вината не е твоя. Направи всичко, каквото трябваше, само че късметът ти изневери. Ето защо сега трябва много да внимаваш. Налага се да напуснеш магистралата и да се движиш пеша, и то само на изток.“
Том отговори, че не му е ясно как ще се ориентира в пустинята. Може да се случи така, че дни наред да обикаля и да тъпче на едно място. „Когато му дойде времето, ще се оправиш — отвърна му Ник. — Първата ти работа е да откриеш Пръста на Бога.“
Сега младежът прикрепи обратно манерката към колана си и метна раницата на гърба си, запъти се към
