сетне попита:
— Хей, къде е Коджак?
— Странно — отвърна Ралф. — Не съм го виждал от няколко часа.
Глен се изправи и извика:
— Коджак! Хей, Коджак! Коджак! — Гласът му проехтя самотно в пустошта. Отговор не последва. Той отново седна, обзет от мрачни предчувствия. Коджак бе прекосил страната с него, сега го бе напуснал.Това бе ужасна поличба.
— Да не би да го е нападнал някой хищник? — тихо попита Ралф.
Лари замислено промълви:
— Може би е останал при Стю.
Глен сепнато вдигна глава и замислено изрече:
— Може би. Може би точно това се е случило.
Лари прехвърляше камъче от едната в другата си длан.
— Стю каза, че може би Бог ще му изпрати гарван да го нахрани. Съмнявам се, че наблизо има гарвани, така че вместо това Господ му е изпратил куче.
Огънят изпращя, в мрака полетяха и закръжиха искрици, после постепенно угаснаха.
Когато Стю забеляза тъмната сянка да се спуска по склона към него, той се надигна, опря гръб в най- близката скала и сграбчи тежък камък с вкочанясалите си пръсти. Бе измръзнал до кости. Лари беше прав. След два-три дни положително ще умре от измръзване. Всъщност най-вероятно това същество, каквото и да беше, щеше да го отърве от страданията. Коджак бе останал при него до залез слънце, сетне го бе напуснал, изкатервайки се бързо по насипа. Стю не го повика да се върне. Кучето щеше да открие другите и да продължи пътя си с тях. Вероятно то също играеше определена роля. Но му се искаше да бе останало още малко при него. Таблетките бяха хубаво нещо, но никак не му се искаше да бъде разкъсан от вълците на Флаг.
Здраво стисна камъка и сянката застина на склона. Сетне отново се заспуска.
— Хайде — изхриптя Стю.
Черната сянка замаха с опашка и приближи.
— Коджак?
Наистина беше той и държеше нещо между зъбите си, Някакъв предмет, който пусна в краката на Стю, сетне замаха с опашка, очевидно очаквайки похвала.
— Добро куче — смаяно изрече Стю. — Добро куче! Коджак му бе донесъл заек.
Младият мъж извади джобното си ножче и разпори корема на животното. Извади вътрешностите и ги даде на кучето, което се нахвърли върху тях.
Стю одра заека, но го ужасяваше мисълта да го яде суров.
— Ами дърва? — обърна се той към Коджак без особена надежда. Наоколо бяха разпръснати храсти и съчки, но не можеше да ги достигне.
Коджак замаха с опашка, но не помръдна.
— Донеси!
Кучето се втурна към източната част на насипа и се върна със голям сух клон между зъбите. Пусна го пред Стю и залая.
— Добро куче — отново каза Стю. — Донеси още, Коджак. Лаейки радостно, Коджак отново се отдалечи. След двайсетина минути бе събрал достатъчно дърва за голям огън. Стю внимателно начупи съчки за подпалки. Провери колко клечки кибрит са му останали и установи, че разполага с половин кутия. Успя да запали съчките с втората клечка и скоро огънят се разгоря. Стю се приближи колкото е възможно по-близо и седна на спалния си чувал. Коджак легна от другата страна на огъня и сложи муцуна на лапите си.
Когато част от дървата изгоряха, набоде заека на пръчка и почна да го пече. Приятната миризма привлече кучето, то се разположи до Стю и започна да наблюдава заека с неприкрит интерес.
— Половината е за теб, половината за мен, шефе, съгласен ли си?
След петнайсет минути печеното бе готово и той го раздели на две. На места месото бе изгоряло, а на други — полусурово, но бе далеч по-вкусно от консервите. Двамата с Коджак се нахвърлиха на храната…, а когато от заека не остана почти нищо до ушите им долетя вой, който смрази кръвта им.
— Господи! — изстена Стю с пълна уста.
Коджак скочи и козината му настръхна. Започна да обикаля огъня и да ръмжи. Воят не се повтори.
Стю легна да поспи, слагайки камъка от едната си страна, а ножа от другата. Звездите го наблюдаваха със студено равнодушие. Мислите му се върнаха към Фран, но той моментално ги прогони, тъй като му причиняваха мъка.
Заспа с помощта на една от таблетките на Глен. А когато огънят се превърна в жарава, Коджак легна до него, сгрявайки го с тялото си. И така, през първата нощ, след като се раздели с приятелите си, Стю яде, докато те си легнаха гладни и спа добре, докато техният сън бе изпълнен с кошмари и с тревожното чувство за обреченост.
На двайсет и четвърти групата на Лари Ъндърууд извървя четирийсет и осем километра и спря да пренощува североизточно от Сан Рафаел Ноб. През нощта температурата се понижи с десет градуса, тримата запалиха голям огън и спаха близо до него. Коджак не се върна при тях.
— Какво ли прави Стю тази вечер? — обърна се Ралф към Лари.
— Умира — кратко отвърна Лари и съжали, когато забеляза как честното, грубовато лице на Ралф трепна от болка, но не знаеше как да поправи грешката си. В края на краищата бе казал истината.
Отново легна, изпитвайки странна увереност, че утре е големият ден. Почти бяха достигнали целта си, каквато и да бе тя.
През нощта сънува кошмари. В съня, който си спомняше най-добре, когато се събуди, бе на турне с група, наречена „Шейди Блус Кънекшън“. Бяха ангажирани да изнесат концерт в Медисън Скуеър Гардън и всички билети бяха продадени. Когато излязоха на сцената, публиката бурно ги аплодира. Лари се опита да нагласи микрофона си, но той не помръдваше. Отиде до микрофона на соло китариста, но той също бе заял. Същото беше с микрофоните на бас китариста и пианиста. Зрителите започнаха да ги освиркват. Един по един членовете на групата се изнизваха от сцената, прикривайки усмивките си във високите яки, подобни на яките на ризите, които „Бърдс“ носеха през 1966. А Лари продължаваше да се опитва да нагласи поне един микрофон. Но всички бяха високи близо два метра и не помръдваха. Приличаха на стоманени кобри. Някой от тълпата завика:
— Изпей „Скъпа, де го твоят мъж?“!
— Вече не я изпълнявам — опита се да отвърне Лари. — Престанах да я пея, когато светът свърши.
Те не можеха да го чуят и виковете станаха още по-неистови, започвайки от задните редове, сетне обхващайки цялата зала: „Скъпа, де го твоят мъж? Скъпа, кажи ми, де го твоят мъж?“
Той се събуди, облян в пот. В ушите му още звучаха виковете на публиката.
Не му трябваше Глен, за да му обясни какво означава този сън. Сънищата, в които не можеш да стигнеш до микрофона си, не може да го нагласиш, са нещо обикновено за музикантите, както кошмарите, когато сънуваш, че си на сцената и не можеш да си спомниш думите на песента. Лари предполагаше, че всички изпълнители са имали същите ужасяващи сънища преди…
Преди представлението.
Този сън символизираше безпомощността му и всепогльщащият страх, който го караше да се пита: „Ами ако не успея. Какво ще стане, ако искаш, но не можеш?“ Там започваше ужасът за всеки — художник, певец, писател или музикант.
„Направи удоволствие на хората, Лари.“
Чий глас бе този? На майка му?
„Ти само взимаш, Лари.“
