— Кой липсва?
Лари обясни:
— Стю пострада по пътя. А ти всеки момент ще си простреляш крака, ако не престанеш да си играеш с пистолета.
Отново се разнесе смях. Счетоводителят затъкна оръжието си в колана на сивите си панталони, сетне заяви:
— Казвам се Пол Бърлсон и съм представител на властта. Арестувани сте. Заповядвам да ме последвате.
— Кой ти е дал тази власт? — моментално запита Глен. Бърлсон му хвърли презрителен поглед… но в очите му се четеше още нещо.
— Много добре знаете от чие име говоря.
— Тогава го кажи.
Бърлсон замълча.
— Шубе те е, а? — заяде го Глен. Изгледа последователно и осмината. — Нима толкова се страхувате от господаря си. че не смеете да изречете името му? Е, какво пък, тогава аз ще го кажа вместо вас. Наричат го Рандал Флаг, известен е още и като тайнственият или загадъчният човек. Нима никой не го нарича така? — Той повиши глас, обхванат от ярост. Хората на Флаг се спогледаха, Бърлсон отстъпи крачка назад. — Наричайте го Велзевул, защото и това е едно от имената му. Викайте му още Ниарлахотен, Ахаз, Сети и Анубис. Имената му нямат брой, той е дяволско изчадие, а вие му целувате задника. — Глен се усмихна чаровно и добави — Просто исках да ви изясня това-онова.
— Хванете ги — извика „счетоводителят“. — Хванете ги и застреляйте всеки, който окаже съпротива.
За секунда никой не помръдна и Лари помисли: „Няма да го направят, те се страхуват от нас, както ние от тях, ако не и повече, въпреки че са въоръжени…“ Погледна към Бърлсон и се сопна:
— Кого се опитваш да излъжеш, бе, шушумиго? Ние искаме да ни отведете във Вегас. За това сме дошли.
Хората на Флаг излязоха от вцепенението си, сякаш пробудени от думите на Лари. Двамата с Ралф натикаха в едната кола, Глен — в другата. От предната част на колата ги отделяше метална мрежа. Вратите бяха без дръжки. „Арестувани сме“ — каза си Лари и го напуши смях.
Четирима от преследвачите се сместиха на предната седалка. Патрулната кола даде на заден ход, направи завой и се насочи,на запад. Ралф въздъхна.
— Страх ли те е? — прошепна му Лари.
— Да пукна, ако знам. Толкова е приятно да си починеш от трамбоването, че не мисля за нищо друго. Един от мъжете на предната седалка попита:
— Старчето ли е главният?
— Не, аз.
— Как се казваш?
— Лари Ъндърууд. А това е Ралф Брентнър. А другия е Глен Бейтман. — Той се извърна. Другата патрулна кола го следваше.
— Какво се случи с четвъртия?
— Счупи си крака. Наложи се да го изоставим.
— Да, не му е провървяло. Аз съм Бари Дорган от службата по безопасност във Вегас.
Лари усети как машинално ще произнесе абсурдната Фраза: „Приятно ми е да се запознаем“ и се усмихна.
— Колко време ще пътуваме до Вегас?
— Не можем да се движим бързо заради задръстванията по пътя. Ще ги разчистим, но това не става толкова бързо. След пет часа ще бъдем там.
— Жестоко, а? — обади се Ралф, поклащайки глава. — Ние трамбоваме цели три седмици, а сега ще ни откарат за пет часа.
Дорган се обърна и ги изгледа.
— Не разбирам защо сте вървели пеша. Всъщност изобщо не разбирам защо сте дошли. Би трябвало да знаете какво ви очаква тук.
— Изпратиха ни — каза Лари. — Да убием Флаг, предполагам.
— Нямате големи шансове, приятелче. Ще отидете направо в затвора. Той знаеше, че идвате. — Дорган замлъкна, сетне продължи: — Остава ви само да се надявате, че ще умрете бързо. Но не разчитайте на това. В последно време Той е в лошо настроение.
— На какво се дължи? — попита Лари.
Но Дорган очевидно беше решил, че и без това е казал твърде много. Обърна се напред и не отвърна. Лари и Ралф се загледаха в пустинния пейзаж. След три седмици ходене пеша, автомобилът се бе превърнал в лукс за тях.
До Лас Вегас стигнаха за шест часа. Градът се намираше сред пустинята и напомняше скъпоценен камък, скрит в пясъците. Улиците бяха пълни с хора — работният ден бе завършил и жителите на Вегас се наслаждаваха на вечерния хлад. Обръщаха любопитно глави, забелязали патрулните коли, сетне се връщаха към разговорите си.
Лари замислено се оглеждаше. В града имаше електричество, улиците бяха чисти, следите от грабежите по време на епидемията бяха заличени.
Стигнаха до затвора. Когато Лари излезе от колата, раздвижвайки изтръпналите си крайници, видя, че Дорган държи белезници.
— Виж какво, съжалявам — обърна се шефът на сигурността към Ралф. — Такива са разпорежданията му.
Ралф каза:
— Никога не са ми слагали белезници. Две години преди да се оженя, веднъж ме хванаха на улицата пиян и ме откараха в изтрезвителя, но белезници не са ми слагали никога.
Ралф говореше бавно и по оклахомския му диалект пролича, че е много разгневен.
— Имам заповед — повтори Дорган. — Няма да си разваляме отношенията.
— Заповед! — изсумтя Ралф. — Знам кой ти е дал тази заповед. Той уби приятеля ми Ник. Как, по дяволите, си се свързал с това бясно куче? Виждаш ми се свестен човек.
Ралф гледаше в Дорган с такова гневно недоумение, че онзи бе принуден да извърне очи и да се заоправдава:
— Това ми е работата и си я върша. Това е. Дай си ръцете или ще ми се наложи да помоля някой друг да го свърши вместо вас.
Лари протегна ръце и Дорган му надяна белезниците.
— Какъв си бил по-рано? — попита любопитно младият мъж.
— Помощник следовател в полицията на Санта Моника.
— А сега си с Него. Извинявай, но това е много интересно.
От другата кола издърпаха Глен Бейтман.
— Защо, по дяволите, го блъскате? — сърдито попита Дорган.
— Ако ти се беше наложило да го слушаш шест часа и ти щеше да постъпиш така — каза един от хората, съпровождащи Глен.
— Не ме интересува какво е дрънкал, но не бива да си давате воля на ръцете. — Дорган погледна към Лари. — Какво толкова интересно има в това, че съм с Него? Преди епидемията десет годни бях в полицията. И зная какво става, когато някой като теб застане начело.
— Млади човече — промълви Глен, — общуването ви с престъпници и наркомани не оправдава факта, че сте се обвързал с това чудовище.
— Отведете ги — равнодушно заповяда Дорган. — Поставете ги в единични килии, в различни крила на затвора.
— Според мен едва ли ще се приспособиш към живота, който си избрал — отбеляза Глен. — Нямаш наклонностите и психиката на нацист.
Този път Дорган лично го блъсна.
