— Спокойно, момче — окуражи го Стю. Чувстваше се обнадежден, осъзнавайки, че акумулаторът не е съвсем изтощен. Натисна съединителя и превключи на втора.
— Отвори вратата и бутни малко. А после отново се качи.
— Ама тя е в обратната посока — предупреди го Том.
— Вярно. Но ако успеем да подкараме тази бричка, няма да имаме проблем — ще завием.
Младежът излезе от колата и започна да я бута. Когато стрелката на спидометъра показа седем километра, Стю извика:
— Скачай вътре, Том.
Той се подчини. Стю завъртя ключа и зачака. Плимутът набра скорост, спускайки се по хълма. Стрелката на спидометъра запълзя — отначало показваше петнайсет, после двайсет и пет километра. Движеха се безшумно надолу. Предното стъкло се изпоти. Със закъснение Стю осъзна, че са забравили да вземат „шейната“.
— Двигателят не работи — разтревожено заяви Том. Скоростта вече бе четирийсет и осем километра в час. Бяха достатъчни.
— Господ да ни е на помощ — промълви Стю и отпусна съединителя. Плимутът потръпна. Двигателят закашля и изгасна. Стю изстена не само от отчаяние, но и от болката, която прониза счупения му крак.
— Мамка ти! — извика той и отново натисна съединителя. — Натисни педала на газта, Том! С ръка!
— Кой точно? — неуверено запита Том.
— По-дългия!
Том приклекна на пода и два пъти натисна педала. Колата отново набра скорост и Стю с усилие потисна нетърпението си. Вече бяха изминали половината от склона.
— Сега! — извика той и отново натисна съединителя. Двигателят заработи. Коджак залая. Ръждясалият ауспух забълва черен дим. Стю превключи на трета, натискайки и двата педала с левия си крак.
— Успяхме, Том — изкрещя той.
Том нададе радостен вик. Коджак залая и размаха опашка. Преди, когато още се казваше Големия Стив, Коджак често се возеше с господаря си. Беше му приятно, че отново е в автомобил с новите си господари.
След около осем километра достигнаха специално платно, където можеше да се направи обратен завой и да се премине в другата част на магистралата. Надпис с големи букви предупреждаваше, че платното е само за служебни коли. С огромно усилие Стю успя да завие и колата се озова в другото платно, което водеше на изток. В един миг двигателят се задави и младият мъж бе обзет от паника, но след това моторът отново заработи и той леко си отдъхна. Смени на трета и се опита да се успокои; сърцето заплашваше да изскочи от гърдите му. Чувстваше, че всеки момент ще припадне, но стисна зъби и успя да се овладее. След няколко минути Том забеляза оранжевия спален чувал и весело извика:
— Чао! Чао, отиваме си в Боулдър. Да, Бога ми!
„Ще бъда щастлив, ако тази вечер нощуваме в Грийн Ривър“ — помисли си Стю.
Пристигнаха там привечер. Младият мъж предпазливо управляваше плимута из тъмните улици, препълнени с изоставени коли. Паркира пред сграда, която претендираше да е хотел „Юта“. Беше триетажна съборетина и ни в клин, ни в ръкав Стю си помисли, че управата на прочутия хотел „Уолдорф Астория“ не бива да се страхува от конкуренцията. Отново му се виеше свят, усещаше, че от време на време губи съзнание. Понякога, докато изминаваха последните трийсетина километра, му се струваше, че плимутът е претъпкан с хора. Фран. Ник Андрос. Норм Бруът. Веднъж му се привидя, че Крис Ортега, барманът от „Индиан Хед“, седи до него.
Бе уморен. Дали някога бе изпитвал такава умора?
— Е, пристигнахме — промърмори той. — Ще пренощуваме тук, Ники. Ще ме отнесеш ли вътре?
— Не съм Ник, а Том.
— Да, Том. Ще ми помогнеш ли?
— Разбира се. Само как се справи с тая купчина старо желязо!
— Бих пийнал една бира — избърбори Стю. — Имаш ли цигари? Страшно ми се пуши.
Том излезе от колата и отнесе Стю в хотела. Във фоайето е тъмно и задушно, но младежът откри камина с подредени край нея дърва. Настани спътника си на овехтяло канапе, поставено под глава на препариран лос и се зае да запали камината. Стю дишаше хрипливо. От време на време промърморваше нещо неразбираемо, сетне изкрещяваше така, че кръвта на Том се смразяваше.
Когато огънят пламна, младежът претърси помещението. Откри възглавници и одеяла за себе си и за Стю. Изтласка канапето по-близо до камината и легна до него. Коджак се настани от другата страна, така че да не позволяват на студа да проникне до болния.
Том се взираше в напукания таван, от който висяха паяжини, и размишляваше. Стю е много болен. Това е лошо.
Ако пак се събуди, Том ще го попита какво да направи за болестта.
Ами, ако… ако не се събуди?
Навън вятърът се бе усилил и фучеше покрай сградата. Дъждът барабанеше по прозорците. След полунощ, когато Том най-после заспа, температурата спадна с още десет градуса и дъждът се превърна в мокър сняг. Далеч на запад бурните ветрове носеха огромния радиоактивен облак към Калифорния, където щяха да загинат още хора.
В два часа сутринта Коджак вдигна глава и изплашено заскимтя. Том Кълън се надигна от одеялото. Очите му бяха широко отворени, но погледът му — празен. Кучето отново заскимтя, но той не му обърна внимание. Отвори вратата и потъна в мрака на бурната нощ. Коджак приближи до прозореца във фоайето и надникна навън, издавайки тревожни, гърлени звуци. Сетне се върна и легна до Стю.
Вятърът надаваше пронизителни писъци.
75.
— Знаеш ли, едва не умрях — каза Ник. Двамата с Том вървяха по тротоара. Вятърът виеше неспирно, сякаш призрачен влак се носеше с бясна скорост по черното небе. Странните свистящи звуци изпълваха пустите улици.
„Не е вярно“ — би извикал Том, ако беше буден, и би побягнал. Само че не беше буден — не съвсем — и Ник вървеше редом с него. Мокрият сняг летеше в лицето му.
— Така ли? — попита той. — Леле Боже!
Ник се изсмя. Гласът му бе плътен и мелодичен. На Том му беше приятно да го слуша.
— Точно така. Супергрипът не ме умори, но една драскотина за малко не ме довърши. Ето, виж.
Очевидно безчувствен към студа, Ник разкопча джинсите си и ги свали. Том се приведе любопитно, като малко момче, на което са позволили да види брадавица или татуировка. На крака на Ник имаше ужасяващ белег от наскоро зараснала рана. Започваше малко по-долу от слабините и криволичеше надолу, покрай коляното, чак до пищяла.
— И това едва не те е убило?
Ник вдигна джинсите си и закопча колана.
— Раната не беше толкова дълбока, но се инфектира. Това означава, че в нея са проникнали микроби. Инфекцията е много опасно нещо, Том. Тя причини смъртта на заразените от супергрипа хора. Тя е подсказала как да се създадат смъртоносни микроби. Хората, които са ги създали, са имали инфектирани мозъци.
— Инфекция — смаяно прошепна Том. Отново тръгнаха, телата им сякаш се носеха над улицата.
— Том, сега Стю има инфекция.
— Не… не, не ми го казвай, Ник… плашиш Том, за Бога, недей!
— Съжалявам, Том. Но трябваше да го знаеш. Болен е от пневмония, засегнати са белите му дробове. Спал е на открито почти две седмици. Има нещо, което можеш да направиш за него. При все това по- вероятно е да умре. Трябва да си подготвен.
— Не, недей…
— Том — Ник сложи ръка на рамото му, но младежът не усети нищо… сякаш ръката на глухонемия бе от дим. — Ако умре, с Коджак ще продължите сами. Трябва да се върнеш в Боулдър и да разкажеш какво си
