сняг Премятайки се, продължи да пада, докато накрая се озова в дълбока преспа.
С усилие се измъкна на повърхността, дишайки тежко Гърлото му бе пълно със сняг.
— Том! — извика той и заизгребва снега с ръце. Оттук виждаше банкета съвсем ясно, както и мястото, откъдето бяха паднали, образувайки след себе си малка лавина. Задната част на снегомобила стърчеше от снега на около петнайсет метра надолу по стръмния наклон. Приличаше на оранжева шамандура. Странно как въображението му постоянно се връщаше към водата… дали Том не се давеше?
— Том! Томи!
Коджак изскочи от снежна преспа; изглеждаше така, сякаш някой го бе поръсил с пудра захар, и си запробива път кьм Стю.
— Коджак! — извика Стю. — Намери Том! Търси Том! Кучето излая и с усилие се обърна. Насочи се към купчина сняг и заобикаля наоколо. Борейки се със снега, падайки, нагьлтвайки се със сняг, Стю го последва и заопипва под снега. Натъкна се на нещо, което приличаше на якето на Том и го дръпна с всичка сила. Младежът изскочи като тапа и двамата паднаха по гръб в снега.
— Гърлото ми! Цялото гори! О Боже, мили Боже…. — пъшкаше Том.
— От снега е, приятел. Ще премине.
— Задушавам се…
— Всичко е наред. Ще се оправим.
Лежаха на снега и се опитваха да си поемат дъх. Стю сложи ръка на рамото на Том, опитвайки се да го успокои. Далеч от тях се чу бученето на друга лавина, което постепенно затихна.
Отне им почти целия ден да извървят петстотинте метра от мястото, където бяха паднали, до градчето Ейвън. Изобщо не се опитаха да спасят снегомобила или нещо от запасите си. Беше се забил твърде далеч по стръмния склон и щеше да остане там до пролетта, или завинаги, както вървяха нещата.
Добраха се до града половин час преди здрачаване. Бяха прекалено уморени и премръзнали и единственото им желание бе да намерят подслон и да запалят огън. Тази нощ не сънуваха нищо — изтощението си казваше думата.
На сутринта се заеха да се екипират отново, което бе трудна работа в малък град като Ейвън. Стю отново се замисли дали да презимуват тук — може би това бе най-правилното решение, Том нямаше да се противопостави, а пък вчера бяха получили добър урок какво става с хората, които насилват късмета си. Но накрая отхвърли идеята. Бебето на Франи трябваше да се роди в началото на януари. Искаше да бъде там, когато това стане. Искаше да види с очите си, че всичко е наред.
Накрая на късата главна улица на Ейвън откриха автосалон. В гаража зад него намериха два снегомобила „Дийр“. Не бяха толкова мощни като машината, която бе карал Стю, но накрая той се спря на единия. Не откриха други храни, поради което взеха консерви. Следобедът прекараха в тършуване из къщите за екипировка за къмпинг, което им беше крайно неприятно. Жертвите на епидемията бяха навсякъде, преобразени в гротескни, разложени експонати от каменната епоха Към края на деня откриха повечето неща, от които се нуждаеха, в голяма просторна къща, близо до главната улица Явно преди супергрипа в нея бяха живели младежи, от тези които идваха в Колорадо за да направят всички неща, за които обикновено пееше Джон Денвър. Том действително откри голяма зелена найлонова торба за боклук под стълбата, пълна с дрога.
— Какво е това! Тютюн ли, Стю?
Стю се усмихна.
— Ами, предполагам, че някои хора биха го нарекли така. Остави го там, където го намери.
Натовариха багажа си на снегомобила, подреждайки консервите, завързвайки новите спални чували и другата екипировка. Междувременно се смрачи и решиха да прекарат още една нощ в Ейвън.
Докато караше към къщата, където се бяха установили, Стю неочаквано се сепна: „Утре е Коледа!“ Струваше му се невъзможно, че времето тече толкова бързо, но датникът на часовника му не лъжеше. Бяха напуснали Гранд Джънкшън преди повече от три седмици.
Когато спряха пред къщата, Стю се обърна към Том:
— Влизай с Коджак и запали огъня, трябва да свърша една работа.
— Каква, Стю?
— Изненада.
— Изненада! За мен?
— Да.
— Кога? — очите на Том заблестяха.
— След няколко дни.
— Том не може да чака дни, Бога ми, не.
— Ще ти се наложи — каза Стю с усмивка. — Ще се върна след час.
— Ами… добре.
Измина повече от час, докато Стю намери това, което търсеше. Том настояваше да научи каква е изненадата, но младият мъж упорито мълчеше и когато си легнаха, Том бе забравил за нея.
Докато лежаха в тъмното, Стю промълви:
— Обзалагам се, че вече ти се иска да бяхме останали в Гранд Джънкшън, а Том?
— Божке, не — сънливо отвърна слабоумният. — Искам да се върна в къщичката си колкото е възможно по-бързо. Надявам се да не паднем отново в снега. Том Кълън едва не се задуши!
— Е, ще трябва да се движим по-бавно и да сме по-упорити — заяви Стю, без да споменава какво би се случило с тях, ако отново паднат и наблизо няма подслон.
— Кога мислиш, че ще стигнем в Боулдър, Стю?
— Има още време, приятелю. Но се приближаваме. А сега най-добре ще е да поспим, нали?
— Предполагам.
Стю изгаси лампата. Сънува, че Франи и детето й с вълча глава са починали при раждането. Отдалеч чу Джордж Ричардсьн да казва: „Супергрипът е. Вече няма да се раждат бебета поради епидемията. Бременността означава смърт заради супергрипа. Свършено е с човечеството. Всичко свърши.“
А отблизо долетя смразяващият смях на зловещия човек.
През дните между Коледа и Нова година пътуваха бързо и безпрепятствено. Снегът се бе втвърдил от студа и снегомобилът се плъзгаше с лекота. Носеха слънчеви очила, за да се предпазят от ослепителната белота.
На Бъдни вечер спряха да пренощуват на трийсет и девет километра от Ейвън, недалеч от Силвърторн. На другия ден щяха да преминат прохода Лъвленд; затрупаният тунел Айзенхауер бе останал на запад от тях. Докато чакаха вечерята им да се стопли, Стю откри нещо невероятно. Докато разсеяно копаеше с брадвата си замръзналия сняг, отдолу се показа синя метална повърхност. Тъкмо’се канеше да съобщи на Том какво е открил, сетне реши да си замълчи. Мисълта, че седят върху катастрофирали коли, пълни един Бог знае с колко трупове, беше ужасяваща.
Когато Том се събуди към седем часа сутринта на двайсет и пети декември, откри, че Стю вече е станал и приготвя закуската, което бе странно; той винаги се будеше преди него. На огъня къкреше тенджера със зеленчукова супа. Коджак я наблюдаваше с неприкрит ентусиазъм.
— Добро утро, Стю — каза Том, дърпайки ципа на якето си и изпълзявайки от спалния чувал.
— Добро утро и честита Коледа.
— Коледа? — Младежът недоумяващо го изгледа — Коледа?
— Да, Коледа. — Стю посочи вляво от него. — Единственото, което успях да направя.
В твърдия сняг бе забита малка елха. Бе украсена със сребристи висулки, които Стю бе открил в склада на супермаркета в Ейвън.
— Елха? — прошепна очарован Том. — И подаръци, нали, Стю?
Под дървото имаше три пакета, всичките опаковани със светлосиня хартия с щамповани сребристи
