Измъчваше го и мисълта, че за добро или за зло, Фран е родила, без да дочака пристигането му.
Час, след като обядваха със студени консерви, потънал в размишления, той връхлетя върху спрелия Том.
— Какво има? — попита го и заразтрива болния си крак.
— Пътят — промълви Том и Стю, куцукайки, застана до него. Замълча удивено и след миг възкликна:
— Боже мой!
Стояха на висок заснежен склон, който се спускаше стръмно надолу към асфалтиран път. Вдясно имаше табела с надпис:
„БОУЛДЪР“
Стю избухна в смях. Седна в снега и продължи гръмогласно да се смее, без да обръща внимание на озадачения поглед на Том. Накрая успя да каже:
— Разчистили са пътищата от снега. Разбираш ли? Пристигнахме, Том! Пристигнахме! Коджак! Ела тук! — Изтърси всички бисквити от плика и кучето ги изяде, докато Стю пушеше, а Том се взираше в асфалтираното шосе, виещо се из заснежените поля като видение на лунатик.
— Отново сме в Боулдър — промърмори младежът. — Прибрахме се у дома.
Стю го потупа по рамото и хвърли цигарата си.
— Да вървим, Томи.
Към четири отново заваля сняг, а след два часа падна мрак. Стю куцаше силно. Том го попита дали иска да починат, но младият мъж само поклати глава.
В осем вечерта снегът се превърна в плътна пелена.
Няколко пъти се отклониха от шосето и се блъскаха във високите преспи, затрупали банкета. Обувките им се хлъзгаха Том падна на два пъти, след което Стю се строполи върху счупения си крак. Стисна зъби, за да не завие от болка. Том се втурна да му помогне.
— Добре съм — промълви Стю и с мъка успя да се изправи. След двайсет минути в мрака се разнесе младежки глас и те застинаха на мястото си.
— К-кой е там?
Коджак залая и настръхна. Том ахна. Въпреки воя на вятъра, Стю чу звук, от който кръвта му се смрази; беше от зареждане на пушка.
„Часови. Поставили са часови. Много забавно, да изминеш толкова път и накрая да получиш куршум в челото на две крачки от градския супермаркет. Наистина е забавно. Дори Рандъл Флаг би го оценил.“
— Стю Редман! — извика той в мрака. — Аз съм Стю Редман! — Преглътна и попита. — А вие кои сте?
„Това бе глупав въпрос. Сигурно не познаваш човека, който е на пост.“
Но гласът наистина му се стори познат.
— Стю? Стю Редман?
— С мен е Том Кълън… за Бога, не стреляйте!
— Това някаква шега ли е? — Гласът на човека прозвуча нерешително.
— Не се шегувам. Том, кажи нещо.
— Здравейте — послушно изрече Том. Настъпи мълчание. После часовият каза:
— В предишната квартира на Стю имаше картина. Какво бе изобразено на нея?
Стю трескаво се опит да си припомни, но все му се причуваше звука от зареждане на пушка, и това му пречеше да мисли. „Мили Боже, стоя тук посред снежната буря, опитвайки се да си припомня каква картина е висяла на стената в апартамента — на стария апартамент, бе казал гласът. Фран навярно се е преместила при Луси. Луси често се шегуваше по повод на картината, казваше, че Джон Уейн причаква индианците на място, откъдето изобщо не може да ги види…“
— Художникът е Фредерик Ремингтън! — извика той с все сила. — А картината се казваше „Бойната пътека“.
— Стю! — радостно извика човекът, изскочи иззад прикритието си и се втурна към новодошлите. — Не мога да повярвам на очите си…
Когато ги доближи, Стю видя, че това е Били Геринджър.
— Стю! Том! И Коджак е с вас! А къде са Глен Бейтман и Лари? Ами Ралф?
Стю поклати глава.
— Не знам. Слушай, Били, хайде да отидем някъде, където е топло. Премръзнали сме до кости.
— Разбира се, супермаркетът е отсреща. Ще повикам Норм Келог… Гари Дънбартон… Дик Елис… по дяволите, ще събудя целия град! Това е невероятно! Не мога да повярвам!
— Били…
Часовият спря и се обърна, а Стю се приближи към него, накуцвайки.
— Били, Франи трябваше да роди…
Младежът се вкамени, след миг прошепна:
— По дяволите, съвсем забравих.
— Роди ли?
— Джорд Ричардсън ще ти разкаже всичко. Или Дан Летроп. Той е новият лекар, пристигна четири седмици след като заминахте. По-рано е бил специалист по уши, нос и гърло, но се справя чудесно…
Стю разтърси Били, прекъсвайки несвързаните му брътвежи.
— Какво се е случило? — намеси се Том. — Нещо не е наред с Франи ли?
— Кажи ми, Били — замоли се Стю. — Моля те.
— С Франи всичко е наред — отвърна младежът. — Скоро ще се оправи.
— Някой ти го е казал?
— Не, видях я. С Тони Донахю отидохме при нея и й занесохме цветя от оранжерията. Тя е още в болницата, защото раждането е било как го наричаха… римско раждане?
— Цезарово сечение?
— Аха, точно това, защото бебето се раждало седалищно. Отидохме при нея три дни след раждането. Занесохме й рози. Искахме някак си да я разведрим, защото…
— Бебето мъртво ли е? — тихо попита Стю.
— Не — отвърна Били и колебливо добави: — Поне засега. Стю неочаквано изпита чувството, че е някъде далеч и чува смях… и вой на вълци…
— Бебето е болно от грип — довърши Били. — Супергрип. Всички ще умрем — така казват хората. Франи роди на четвърти. Момченце, три кила и двеста и отначало всичко беше наред. Всички в зоната пиха за негово здраве, а после на шести… бебето се разболя. Това е. — Гласът му прегракна. — Хвана тази гадна болест. Много съжалявам, Стю.
Стю го притегли към себе си.
— Отпърво мислехме, че ще оздравее, че може би това е обикновен грип… или бронхит… или възпаление на дихателните пътища… но докторите казаха, че при новородени почти никога няма подобни болести. Имали вроден имунитет. А Джордж и Дан… двамата много добре знаят какво представлява супергрипът…
— Така че едва ли са сгрешили — довърши Стю вместо него.
— Да — промърмори Били. — Правилно ме разбра.
— По дяволите — прошепна младият мъж. Обърна се и закуцука по шосето.
— Стю, къде отиваш?
— В болницата. Да видя жена си.
76.
Франи лежеше будна. Нощната лампа хвърляше ярка светлина върху лявата част на снежнобелия чаршаф, с който бе завита. Беше оставила настрана книгата на Агата Кристи. Не спеше, но бе в едно от
