Сблъсък

И то винаги ще е там, независимо колко ми се иска да го няма.“

— О, Франи — проплака гласът на майка й. Тя притисна бузата си с длан като шокирана стара мома. — Как-е-могло-да-стане?

Въпросът на Джес. Тъкмо това я разлюти — майка й питаше също като него.

— Щом си родила две деца, би трябвало да знаеш как стават тия работи, майко.

— Не се прави на умна! — кресна Карла.

В разширените й очи лумна онзи пламък, който винаги бе ужасявал малката Франи. Тя пъргаво скочи на крака (някога и това плашеше малкото момиченце). Беше висока, с леко прошарена и грижливо поддържана коса, събрана на изящни високи къдрици над раменете на модната зелена рокля, изпод която се подаваха безупречни светлобежови чорапи. Както правеше винаги в трудни моменти, тя пристъпи към камината, На лавицата под кремъклийката лежеше дебел албум с кожени корици. Карла се увличаше от генеалогията и на тия страници бе събран целият й род — чак до 1638 година, когато първият достоверно установен предтеча се бе изтръгнал за кратко от безименните лондонски тълпи, за да бъде записан в старинните църковни книги под името Мъртън Даунс, франкмасон. Преди четири години бе публикувала родословното си дърво в списание „Генеалогия на Нова Англия“.

Сега тя опипваше този албум с купища имена, събрани подир хиляди мъки — това бе свещена територия, където никой нямаше право да пристъпи. Но като я гледаше, Франи се запита за друго. Нима нейде вътре няма скрити джебчии? Или пияници? Или неомъжени майки?

— Как можа да сториш такова нещо на мене и на баща си? — най-сетне запита Карла. — Онзи хлапак Джес ли беше?

— Да, Джес. Той е бащата.

Карла болезнено сви вежди и повтори:

— Как можа да го сториш? Всичко дадохме, за да те възпитаме както трябва. Това е просто… проста.. — Тя закри лицето си с длани и се разплака. — Как можа да го сториш! Това ли ти е отплатата след всичко, което направихме за теб? Да идеш и… и… да се въргаляш като разгонена кучка! Лошо момиче! Лошо момиче!

Облегната безсилно на камината, тя избухна в ридания и закри очите си с длан, но другата й ръка продължаваше да се плъзга напред-назад по зелената кожена подвързия на албума. Старинният часовник тиктакаше все тъй невъзмутимо.

— Майко…

— Не ми говори! Вече каза достатъчно!

Франи неловко се надигна от стола. Имаше чувството, че краката й са дървени, но едва ли беше така, защото трепереха. Пръстите на десния се заплетоха в левия глезен. Тя загуби равновесие и падна с разперени ръце. Удари с глава масичката за кафе и събори на килима голямата ваза. Вазата не се счупи, но водата забълбука навън, за да оформи неправилно тъмно петно.

— Гледай! — изкрещя Карла едва ли не победоносно. Сълзите бяха очертали под очите й тъмни кръгове от размазан грим. Изглеждаше изпита и почти обезумяла. — Гледай съсипа килима, бабиния килим…

Франи седеше разплакана на пода, замаяно разтриваше удареното място и искаше да каже на майка си, че това е само вода, но вече бе напълно объркана и нямаше представа дали е така. Наистина ли беше само вода? Или урина? Какво беше?

Все със същата злокобна пъргавина Карла Голдсмит грабна вазата и я размаха пред Франи.

— А сега какво смяташ да правиш, госпожичке? Може би се каниш да стоиш тук? Може би чакаш от нас храна и подслон, докато се шляеш из целия град? Сигурно. Обаче не! Не! Няма да позволя. Няма да позволя!

— Не искам да оставам тук — измънка Франи. — Ти това ли си мислеше?

— Че къде ще отидеш? При него ли? Не ми се вярва.

— Сигурно при Боби Ренгартън в Дорчестър или при Деби Смит в Съмърсуърт. — Франи бавно събра сили и се изправи. Все още плачеше, но започваше да се разгневява. — Само че това не е твоя работа.

— Не било моя работа? — повтори Карла, продължавайки да стиска вазата. Лицето й бе пребледняло като платно. — Не било моя работа! Значи това, което вършиш под моя покрив, не е моя работа? Неблагодарна малка кучка!

И зашлеви дъщеря си с всичка сила. Главата на Франи се отметна назад. Тя престана да разтрива челото си и притисна бузата с длан, гледайки смаяно Карла.

— Това ти е благодарността задето те изучихме — отсече майка й, оголила зъби в страшна, безмилостна усмивка. — А сега никога няма да завършиш. След като се омъжиш за него…

— Няма да се омъжа за него. И ще продължа да уча. Очите на Карла се разшириха. Тя се вторачи във Франи недоверчиво, сякаш я мислеше за луда.

— Какви ги говориш? Аборт? Аборт ли ще правиш? Не ти стига, че си уличница, ами искаш да станеш и убийца?

— Смятам да родя детето. Ще се наложи да пропусна пролетния семестър, но мога да завърша и другото лято.

— С какви средства възнамеряваш да завършиш? С моите пари ли? Ако си решила нещо подобно, правиш си сметката без кръчмаря. Модерно момиче като теб навярно не се нуждае от родителска подкрепа, нали така?

— От подкрепа не бих се отказала — тихо прошепна Франи. — Колкото до парите… е, ще се справя някак.

— Нямаш капчица срам! — изкрещя Карла. — Мислиш само за себе си! Боже мой, как ще живеем с баща ти? Обаче това изобщо не те интересува! Ще разбиеш сърцето на баща си и…

— Чак пък да го разбие… — долетя откъм вратата гласът на Питър Голдсмит и двете се извърнаха като по команда.

Той наистина беше на прага, но стоеше на почтително разстояние; връхчетата на работните му обуща спираха точно там, където килимът от гостната застъпваше по-вехтия килим в коридора. Франи внезапно осъзна, че именно на това място го е виждала стотици пъти. Влизал ли бе някога в гостната? Не си спомняше.

— Какво търсиш тук? — кресна Карла, забравила тутакси тревогите за бедното сърце на своя съпруг. — Нали каза, че днес ще работиш до късно.

— Сменихме се с Хари Мастърс — обясни Питър. — Фран вече ми каза, Карла. Ще ставаме дядо и баба.

— Дядо и баба! — изпищя тя, после от гърлото й изригна грозен, безумен смях. — Остави ме да се оправям както аз си знам. Значи първо е казала на теб, а ти си мълчал. Добре. Друго не съм и очаквала. Но сега смятам да затворя вратата и да уредим нещата помежду си. — Тя се усмихна горчиво към Франи. — Само двете… по женски.

Сетне протегна ръка към вратата и се накани да я затвори. Франи гледаше мълчаливо, все още замаяна и неспособна да разбере този внезапен изблик на жлъч и ярост.

Бавно, неуверено, Питър също протегна ръка и й попречи да затвори вратата.

— Питър, искам да оставиш този въпрос на мен.

— Знам, че искаш. Винаги съм те оставял. Но не и този път, Карла.

— Това не е твоя работа.

— Моя е — спокойно възрази той.

— Татко…

Карла се обърна към нея. Върху пребледнялото й лице пламналите скули изпъкваха като някаква странна татуировка

— Не му говори! — изкрещя тя. — Нямаш работа с него! Знам, че винаги си била способна да го склониш и за най-щурите си прищевки, да го омаеш с приказки, та да застане на твоя страна, каквото и да си сторила, но днес нямаш работа с него, госпожичке!

— Престани, Карла!

— Вън!