Сблъсък

— Мамо! Господи, мамо!

Дочула гласа му, възрастната жена се опита да се обърне по гръб, ала само главата й се завъртя безпомощно, сетне отново клюмна. Дишането й беше учестено и задавено от храчките. Но най-страшното, което Лари никога не забрави, беше как окото й се обърна към него, също като окото на шопар в кланица. Лицето й беше зачервено от температурата.

— Лари, ти ли си?

— Ще те сложа да си легнеш, мамо.

Наведе се, опитвайки се да овладее треперенето на коленете си и вдигна майка си. Халатът й се разтвори и разкри избелялата й от пране нощница и мъртвешки белите й крака, покрити с подути вени.

Цялата гореше и Лари се изплаши. Каза си, че никой не би могъл да оцелее при толкова висока температура. Навярно мозъкът й се пържи.

Сякаш за да потвърди подозренията му, възрастната жена заядливо изрече:

— Лари, иди да измъкнеш баща си от бара!

— Не говори — изплашено отвърна той. — Гледай да заспиш, мамо.

— Баща ти е в бара с онзи фотограф — пискливо изрече тя сред почти осезаемата тишина; навън отново изтрещя гръмотевица. Лари имаше усещането, че тялото му е покрито с бавно стичаща се слуз. През наполовина вдигнатия прозорец на хола нахлуваше студен вятър. Сякаш почувствала го, Алис затрепери, кожата й настръхна, зъбите й затракаха. В полумрака на спалнята лицето й се белееше като пълна луна. Лари отметна завивките, положи майка си на леглото и издърпа одеялата чак до брадичката й. Ала тя продължаваше безпомощно да трепери и най-горното одеяло също потръпваше; лицето й беше зачервено, но по него нямаше и следа от пот.

— Кажи му веднага да се прибере! — изкрещя тя, сетне отново настъпи тишина, нарушавана от хрипливото й дишане.

Лари отиде в хола, тръгна към телефона, но в последния момент се приближи до прозореца, затвори го с трясък, сетне се върна до телефона.

Указателите бяха на полицата под масичката, върху която стоеше апаратът. Младият мъж откри номера на болницата „Мърси“ и го набра, докато навън изтрещя нова гръмотевица. Проблесна мълния и превърна току-що затворения прозорец в черно-бяла рентгенова плака. Майка му изкрещя и викът й смрази кръвта му.

Лари дочу бръмчене в слушалката, сетне изщракване. Привидно бодър глас изрече:

— Говори телефонният секретар на болницата „Мърси“. В момента всички линии са заети. Не затваряйте, ще бъдете свързани при първа възможност. Благодаря. Говори телефонният секретар на болницата „Мърси“. В момента всички…

— Тъпанарите живеят на долния етаж — изкрещя майка му. — Тези порториканци не разбират нищо!

— … линии са заети. Не затваряйте, ще бъдете свързани при…

Той тресна слушалката и за миг остана до телефона; усети, че го облива пот. По дяволите, що за болница е това? Да ти се обади телефонен секретар, когато собствената ти майка умира! Какво ли се е случило?

Реши да слезе на долния етаж и да помоли мистър Фрийман да наглежда болната, докато той отиде до болницата. Или пък да извика частна линейка? Господи, защо никой не знае как да постъпи в подобен случай? Защо не го преподават в училищата?

В спалнята майка му продължаваше да диша задавено.

— Връщам се веднага — промърмори Лари и се отправи към външната врата. Беше изплашен, дори ужасен от болестта на майка му, но някакъв коварен гласец му нашепваше: „Неприятностите ме преследват.“ И: „Защо трябваше да се случи, след като научих добрата новина?“ Хрумна му и още нещо, което го накара да се почувства жалък: „Доколко болестта й ще провали плановете ми? Навярно ще се наложи изцяло да ги променя.“

Лари ненавиждаше подлия глас, искаше му се да замлъкне завинаги, но той продължаваше да говори.

Младият мъж изтича надолу по стълбата към апартамента на мистър Фрийман. Когато достигна площадката на първия етаж, външната врата се отвори и дъждът нахлу вътре.

20.

„Харбърсайд“ беше най-старият хотел в Оугънкуит. Гледката, разкриваща се от прозорците му вече не беше така живописна, откакто построиха новия яхтклуб, но в ден като този, когато по небето се носеха тъмни, буреносни облаци, изгледът бе доста ефектен.

Франи седеше до прозореца от три часа, опитвайки се да съчини писмо до Грейс Дъган, приятелка от гимназията, която сега учеше в „Смит“. Нямаше намерение да се изповядва пред Грейс за бременността си и за скандала с майка си — това би задълбочило депресията й — освен това бе сигурна, че приятелката й скоро ще узнае всичко от свои източници в града. Просто се опитваше да съчини най-обикновено писмо, примерно да опише екскурзията с велосипеди до Рейнджли, която двамата с Джес бяха предприели в края на май заедно със Сам Латръп и Сали Уенселас. Или да се похвали, че е имала късмет на изпита по биология. Да сьобщи на Грейс, че Пеги Тейт (тяхна обща позната) е постъпила на работа в Сената и че Ейми Лодър скоро ще се омъжва.

Ала писането не й вървеше. Навярно това отчасти се дължеше на „пиротехническите ефекти“ навън — как е възможно да се съсредоточиш, когато над океана се разразява буря? Освен това се улови, че всичко написано не е съвсем вярно. Истината бе някак си изкривена, като нож, който порязва ръката ти, вместо да обели картофа. Екскурзията с велосипеди беше чудесна, но отношенията между нея и Джес вече не бяха чудесни. Действително бе имала късмет на зачота по биология, но беше пропаднала на изпита. Нито тя, нито Грейс бяха в особено приятелски отношения с Пеги Тейт, а имайки предвид собствената й бременност, съобщението за предстоящата сватба на Ейми Лодър изглеждаше по-скоро като лоша шега, отколкото повод за радост. „Еми се омъжва, а пък аз ще си имам бебе. Ха-ха!“

Казвайки си, че е крайно време да приключи с писмото, само и само да не се измъчва повече с него, тя написа:

„Имам доста проблеми, но засега няма да те занимавам с грижите си. Тръпки ме побиват само като си помисля за тях! Надявам се да се видим на Четвърти юли, освен ако не си променила плановете си, за които ми спомена в последното си писмо. (Засрами се — да ми изпратиш само едно писмо за месец и половина! Започвах да си мисля, че някой ти е отрязал пръстите, малката!) Ще ти разкажа всичко, когато се видим. Може би ще ме посъветваш как да постъпя.

Вярвай в мен, както аз в теб;

Фран“

Надраска името си с обичайните смешни заврънкулки, така че подписът й зае почти половината празен лист. Това повече от всякога я накара да се почувства измамница. Пъхна писмото в плика, написа адреса и го подпря на огледалото. Свършила бе и тази работа. Така. А сега какво да прави?

Навън отново притъмня. Младата жена се изправи и неспокойно закрачи из стаята. Питаше се дали да излезе, преди да е заваляло, но къде да отиде? На кино? С Джес вече бяха гледали единствения филм, който се прожектираше в града. Или да прескочи до Портланд и да позяпа витрините на модните магазини? Ала това едва ли ще й достави удоволствие. Скоро ще носи само рокли на ластик, където има място за двама. Днес й се бяха обадили три пъти по телефона. Първият разговор я зарадва, вторият я остави безразлична, третият я нервира. Искаше й се да ги беше провела в обратен ред. Навън отново заваля и небето се прихлупи. Фран реши да излезе и да се разходи — по дяволите проливния дъжд. Чистият въздух и влагата навярно ще я накарат да се почувства по-добре. Дори може да се отбие в някое заведение и да изпие чаша бира. Да намери утешение в бутилката… или поне душевно равновесие.

Първа й се обади Деби Смит от Сомерсуърт и ентусиазирано съобщи, че Фран е добре дошла, всъщност имат нужда от нея. Една от трите съквартирантки се изнесла от апартамента през май, тъй като си намерила