Сблъсък

сдържана ярост, но когато отново погледна към мониторите, устните му за миг потръпнаха. — Без теб нямаше да се справя — много ми помогне.

— Да… все пак успяхме да направим нещичко, Били.

— Точно така, редник. А сега слушай. Най-важното е незабавно да се свържеш с Джек Кливланд. Той знае с какви хора разполагаме зад двете завеси — желязната и бамбуковата. Знае и как да се свърже с тях и няма да се спре пред нищо, тъй като съзнава, че се налагат спешни мерки.

— Не те разбирам, Били.

— Трябва да очакваме най-лошото — промълви Старки и лицето му се изкриви от неприятна усмивка. Горната му устна се повдигна и се набръчка като муцуната на зло куче, охраняващо ферма. Той посочи към листовете жълта хартия на масата. — Положението е неконтролируемо. Епидемията се е развихрила в Орегон, Небраска, Луизиана, Флорида. Констатирани са случаи в Мексико и Чили. При аварията в Атланта загубихме единствените трима специалисти, способни да се справят с проблема. Експериментите с мистър Стюарт „Принц“ Редман ни вкараха в задънена улица. Знаеш ли, че го инжектираха с вируса „Синева“ под предлог, че му дават успокоително? Организмът му уби вируса и сега всички са напълно объркани. Навярно бихме могли да измислим нещо, ако разполагаме с шест седмици. Но нямаме толкова време. Версията за грипна епидемия е прекрасно хрумване, но е задължително — абсолютно задължително — врагът никога да не разбере, че цялата история е започнала в Америка. В противен случай е възможно да възникнат подозрения.

— Кливланд има между осем и двайсет мъже и жени в СССР и от пет до десет във всяка страна от Източния блок. Дори аз не знам колко е броят на шпионите в комунистическия Китай. — Устните на Старки отново потръпнаха. — Когато днес следобед се срещнеш с Кливланд, просто му кажи: „Рим падна“. Няма да забравиш, нали?

— Не — отвърна Лен и почувства, че устните му се вледеняват. — Но сигурен ли си, че тези мъже и жени ще го направят?

— Получили са ампулите преди седмица. Казано им е, че съдържат радиоактивни вещества, местоположението на които ще бъде фиксирано чрез космически спътници. Повече информация е излишна, прав ли съм, Лен?

— Да, Били.

— А ако се случи най-лошото, никой никога няма да научи истината. Сигурни сме, че до деня на катастрофата в Атланта противникът не е знаел за съществуването на проект „Синева“. Може би подозират за създаването на нов вирус, някаква мутация… но едва ли ще имат време да разберат истината. Така че сме квит с тях, Лен.

— Точно така.

Старки отново впери очи в мониторите.

— Преди няколко години дъщеря ми ми подари книга със стихотворенията на някой си Ийтс. Твърдеше, че всеки военен трябва да ги прочете. Смятам, че се шегуваше. Чувал ли си за такъв поет, Лен?

— Май че да — отговори Крейтън, като се питаше дали да спомене, че името се произнася Йейтс. След моментно колебание се отказа да поправи стареца.

— Прочетох всеки ред — продължи Старки, докато се взираше в потъналата във вечна тишина закусвалня. — Най-вече от инат, защото тя бе уверена, че няма да го сторя. Не бива да позволяваме на околните да предвиждат начина ни на поведение, не бива да бъдем предсказуеми. Право да ти кажа, не разбрах почти нищо — този Ийтс сигурно е бил смахнат — но изчетох книгата от кора до кора. Стихотворенията ми се сториха забавни, въпреки че не винаги бяха написани в рими. Ала има едно, което никога няма да забравя. Сякаш онзи поет описваше всичко онова, на което съм посветил живота си, безнадеждността на положението и благородството на хората. Казваше, че предметите се разпадат, че центърът им е изместен. Навярно е имал предвид, че вещите се износват. Ако не друго, Ийтс е знаел, че рано или късно на всичко му идва краят.

— Да, сър — тихо промълви Крейтън.

— Полазиха ме тръпки, когато за пръв път прочетох края на това стихотворение. И това се случва винаги, когато го препрочитам. Знам наизуст тези няколко реда: „Какъв е този космат звяр, чийто край най- сетне е дошъл, и който се влачи към Витлеем, за да се роди там?“

Крейтън остана безмълвен — не знаеше какво да каже.

— Звярът е вече на път — промълви Старки и се обърна. Плачеше и се усмихваше едновременно. — Вече е на път и е много по-опасен, отколкото онзи Ийтс е предполагал. Всичко се разпада. Светът се разпада. Нашата задача е да забавим този процес колкото е възможно повече.

— Да, сър — каза Крейтън и за пръв път усети как в очите му напират сълзи. — Да, Били.

Старки му протегна ръка и Лен я стисна в своите длани. Ръката на стареца беше сбръчкана и студена, като змийска кожа, в която е умряло някакво прерийно зверче, оставяйки крехките си кости в обвивката на влечугото. Старки не можа да се въздържи и открито заплака, сълзите се стичаха по гладко избръснатото му лице. След миг с мъка изрече:

— Искам още една услуга от теб.

— Да, сър.

Старецът свали от дясната си ръка пръстена от Уест Пойнт, а от лявата — венчалната халка.

— За Синди. За дъщеря ми. Предай й ги, Лен.

— Непременно.

Старки тръгна към вратата.

— Били? — провикна се след него Крейтън. Старецът се обърна.

Крейтън се изпъна и застана мирно, а сълзите продължаваха да се стичат по лицето му. Сетне козирува. Старки му отвърна и излезе.

* * *

Асансьорът се движеше безшумно, на таблото проблясваха цифри, отбелязващи етажите. Когато Старки използва специалния си ключ и през покрива на подемника проникна в гаража, се разнесе сигнал за тревога — прозвуча някак си печално, сякаш алармената инсталация съзнаваше, че вече няма какво да се охранява. Старки си представи как Лен Крейтън го наблюдава на многобройните монитори. Старият офицер си избра джип, прекоси с него пустинната равнина и премина през портал с надпис: „Строго секретна зона. Не се допускат лица без специален пропуск.“ Пропускателните пунктове напомняха будки за събиране на пътната такса по магистралите. Войниците от охраната зад жълтеникавите стъкла бяха мъртви и сухият и горещ пустинен въздух постепенно ги изсушаваше като мумии. Будките бяха бронирани, но се бе оказало, че не са преграда за вируса. Изцъклените очи на мъртъвците тъпо се взираха в Старки, когато ги отмина; с изключение на джипа му нищо не се движеше по черния път между бараките на Куонсет и ниските бетонни сгради.

Той спря пред сграда с надпис: „Вход строго забранен! Допускат се само лица с пропуск А-1 -А.“ Старки използва един ключ, за да отвори вратата, и друг — да повика асансьора. Вляво се намираше остъклената будка на охраната. Постовият, мъртъв и вдървен като кокал, се взираше в Старки. Когато асансьорът пристигна и вратите се отвориха, старият офицер побърза да се качи. Струваше му се, че все още усеща върху себе си погледа на мъртвеца, чийто очи наподобяваха прашни камъчета.

Кабината се спусна толкова бързо, че на Старки му прилоша. Когато асансьорът спря, прозвуча мелодично иззвъняване. Вратите се отвориха, лъхна го сладникавата миризма на разложение, сякаш му зашлевиха плесница. Миризмата не беше непоносима, тъй като пречиствателите на въздуха все още работеха, но дори и те не можеха да прогонят напълно вонята. „Сякаш когато някой умре, непременно иска околните да научат за това“ — помисли си Старки.

Пред асансьора лежаха десетина мъртъвци. Старецът предпазливо запристъпва между тях — не му се искаше да настъпи разлагаща се, восъчножълта ръка, или да се препъне в нечий крак. Това би могло да го накара да изкрещи, а той определено не го желаеше. Човек се страхува да крещи, когато е в гробница, защото звукът би го накарал да обезумее, а Старки действително се намираше в гробница. На пръв поглед приличаше на отлично оборудвана научна лаборатория, ала всъщност сега бе само гробница.

Вратите на асансьора се затвориха зад него и кабината се издигна автоматично. Старки знаеше, че