готови да приемат него — чуждия елемент — и чрез кръвта да го пренесат до сърцето, черния дроб, мозъка. Той беше тромб, търсещ място да заседне, счупена кост, стремяща се да прободе жизненоважен орган, единствена обезумяла клетка, която си търси другар — двамата ще заживеят заедно и ще си създадат прекрасно злокачествено образувание.
Загадъчният човек крачеше неуморно, като размахваше ръце. Беше известен, много известен по тайните пътища, където бродят бедняци и безумци, професионални революционери и хора, така свикнали да ненавиждат, че омразата загрозява лицата им като заешка устна и отблъсква всички, освен себеподобните им, които ги канят в долнопробни квартири, украсени с лозунги и плакати, в мазета, превърнати в тайни скривалища за взривни вещества, в задни стаи, където се разработват безумни планове: да се убие някой министър, да се отвлече детето на гостуващо високопоставено лице или група, въоръжена с гранати и с автомати да се втурне в залата, където заседава съветът на директорите на „Стандарт Ойл“ и да започне да убива в името на народа. Да, той беше добре познат в тези среди, но дори най-големите безумци се страхуваха да погледнат тъмното му, усмихнато лице. Жените, с които спеше, обикновено се опитваха да се самозалъжат, че половото сношение с него е нещо съвсем нормално — като да си вземеш сандвич от хладилника — но щом ги докоснеше, те се вцепеняваха и неволно извръщаха глава. Отдаваха му се, както биха се отдали на жълтоок овен или на бясно куче, а когато всичко свършеше, се чувстваха
Загадъчният човек вървеше уверено, островърхите му ботуши бяха приели формата на стъпалата му и бяха удобни като пантофи. Кристофър Брейдънтън от Маунтън Сити го познаваше като Ричард Фрай и беше един от кондукторите на нелегалната железница, използвана от хората извън закона. Половин дузина различни организации се грижеха Брейдънтън винаги да има пари. Той беше поет, понякога преподаваше в Свободния университет или пътуваше из Западните щати — Юта, Невада, Аризона, където изнасяше лекции на гимназистите, зашеметявайки (или поне така се надяваше) мамините синчета и дъщерички с новината, че поезията все още е жива и макар безсъмнено да е вдъхновявана от наркотиците, все пак притежава своеобразна, отблъскваща жизненост.
Брейдънтън наближаваше шейсетте; преди трийсетина години бе изхвърлен от един калифорнийски колеж заради левите си убеждения. По време на голямата демонстрация в Чикаго през 1968 полицията го арестува, сетне той се свърза с различни радикадни групи и въодушевено прегърна идеите им, за да се превърне накрая в техен послушен инструмент.
Загадъчният човек вървеше и се усмихваше. Брейдънтън бе само звено от сложната нелегална система с нейните хиляди разклонения, по които се движеха безумците с техните брошури и бомби. Разклоненията бяха свързани помежду си, пътните знаци, указващи посоката — замаскирани, но разбираеми за посветения.
В Ню Йорк го познаваха като Робърт Франк и твърдението му, че е негър, изобщо не се подлагаше на съмнение, макар кожата му да бе много светла. Подпомаган от чернокож ветеран от Виетнам, изпълнен с омраза, след като бе загубил левия си крак, той уби шестима полицаи в Ню Йорк и в Ню Джърси.
В Джорджия бе известен като Рамзи Форест, потомък на Натан Бедфорд Форест. Издокаран в бяла куклуксклановска одежда, той беше участвал в две изнасилвания, в кастриране и в подпалване на негърско предградие, състоящо се от жалки бараки. Но това бе много отдавна, в началото на шейсетте, когато се зараждаше борбата за защита на гражданските права. Понякога му се струваше, че е роден по време на въпросния конфликт. Не си спомняше почти нищо от живота си преди този период, освен че в ранното си детство е живял в Небраска и че някога е посещавал гимназията заедно с червенокосо и кривокрако момче на име Чарлз Старкуедър. Ала в паметта му бяха запечатани протестните демонстрации от 1960, още по- добре си спомняше бурната 1961 — побоите, нощните набези, църквите, които се взривяваха така, сякаш вътре се е случило толкова голямо чудо, че стените не могат да го поберат. Спомняше си още как година по-късно се засели в Ню Орлийнс, където се запозна с някакъв малоумен младеж на име Осуалд, разпространяващ брошури, приканващи Америка да остави Куба на мира. Рандъл бе взел няколко и една- две все още бяха прибрани в някой от многобройните му джобове. През изминалите години бе участвал в стотина комитета за защита на родината, както и в стотина студентски демонстрации, протестиращи против едни и същи дванайсет компании. Когато силните на деня имаха публични изяви, той им изпращаше бележки с безкрайно неудобни въпроси, но никога не ги задаваше на глас, тъй като, съгледали ухиленото му, пламнало лице, политическите клоуни положително щяха да се изплашат и панически да избягат от трибуната. По същата причина загадъчният човек не се изказваше на митинги, защото микрофоните щяха да завият като сирени и да настъпи късо съединение. За сметка на това пишеше речите на съмишлениците си и в няколко случая тези речи предизвикаха избухването на безредици, по време на които бяха преобърнати много коли, организирани бяха студентски стачки и бурни демонстрации.
В началото на седемдесетте той се запозна с някой си Доналд Дефриз и му предложи да промени фамилията си на Синк; освен това му помогна при съставянето на план, в резултат на който бе отвлечена богата наследница; пак той предложи не само да я разменят срещу откуп, но чрез наркотици да я накарат да полудее. Двайсет минути след излизането му от къщичката в Лос Анжелес, където Дефриз остана с приятелите си, там нахлу полиция. Загадъчният човек се прокрадва по тъмната улица, окъсаните му, тежки ботуши потропваха по паважа, устните му бяха разтегнати в зловеща усмивка, която караше майките да сграбчват децата си и да ги прибират вкъщи; усмивка, при вида на която бременните жени получаваха преждевременни родилни болки. След няколко дни, когато неколцината оцелели членове на нелегалната група отново се събраха, стигнаха до извода, че е имало още някой, свързан с бандата, може би важна фигура, или предател — човек на неопределена възраст, по прякор Таласъма.
Той крачеше неуморно, оставяйки след себе си десетки километри. Преди два дни се бе озовал в Ларами, Уайоминг, където бе участвал във взривяването на електроцентралата. Днес вървеше по шосе № 51, някъде между Грасмер и Ридъл, на път за Маунтън Сити. А утре ще бъде другаде. Чувстваше се по- щастлив от всякога, защото… Той внезапно спря.
Наближаваше времето на неговото превъплъщение. Предстоеше му да се роди повторно, да бъде изтръгнат от утробата на огромно, жълтеникаво чудовище, което вече се гърчи от контракциите и бавно разтваря крака; бликва кръв, а чудовището вперва горящите си очи в далечината.
Той бе роден по времето, когато в света настъпиха огромни промени; сега предстояха нови, още по- колосални. Усещаше ги във вятъра, в топлия нощен ветрец.
Наближаваше моментът на прераждането му. Знаеше го, бе сигурен. Иначе защо внезапно ще бъде надарен със способността да прави чудеса?
Затвори очи и обърна трескавото си лице към тъмното небе. Съсредоточи се. Усмихна се. Разкривените токове на ботушите му се отделиха от пътя. Започна да се издига. Три сантиметра. Шест. Девет. Върху усмихнатото му лице се изписа тържествуващо изражение, той се издигна на петдесетина сантиметра. На метър височина застина неподвижно над шосето, по което ветрецът понесе облаче прах. Сетне небето на хоризонта започна да просветлява и тайнственият човек отново се спусна на пътя. Часът му още не бе ударил.
Но скоро ще настъпи…
Усмихнат до уши, отново закрачи по шосето, оглеждайки се за място, където да проспи деня. Сигурен
