— К’во — същия сандвич ли?
— Същия. Ще ти го платя.
Той ми го подаде. Повдигнах хляба, откъснах ново парченце месо и го пуснах пред бюрото. Мишката веднага се приближи, взе го в лапичките си и започна да яде. Колбасът беше изчезнал още преди да можем да си кажем името.
— Проклет да съм! — извика Ту-Ту. — Мътните го взели! Дай го!
Грабна сандвича от ръцете ми, откъсна много по-голямо парче месо и го хвърли толкова близо до Стиймбоут Уили, че той почти се скри зад него. Мишлето отново отстъпи, подуши с носле (определено нито една мишка не бе вадила такъв късмет по време на Депресията — поне в нашия щат) и после пак погледна нагоре към нас.
— Хайде, изяж го! — още по-обидено го подкани Ту-Ту. — К’во има бе?
Дийн взе сандвича и пусна на земята парченце месо — всичко това вече приличаше на някакво странно даване на причастие. Мишката незабавно го взе и го излапа. После се обърна и тръгна обратно по коридора към карцера, като пътьом спря да надникне в две празни килии и направи кратка изследователска обиколка в трета. За кой ли път си помислих, че търси някого.
— Нямам намерение да говоря за това — полушеговито, полусериозно заяви Хари. — Първо никой не го е грижа. Второ, дори да не е така, няма да ми повярват.
— Тя взима храна само от вас, момчета — рече Ту-Ту. Старецът поклати глава, сякаш не вярваше, после усърдно се наведе, събра онова, което мишката беше оставила, и го пъхна в беззъбата си уста. — Що прави тъй?
— Аз пък питам — отвърна Хари, — откъде може да е знаела, че Пърси го няма?
— Не е знаела — казах аз. — Това, че се появи тази вечер, просто е съвпадение.
Само че с времето ставаше все по-трудно да го вярваме — мишлето се появяваше само когато Пърси беше свободен, бе в друга смяна или в друга част на затвора. Ние — Хари, Дийн, Бруталния и аз — смятахме, че трябва да познава гласа или миризмата му. Предпазливо избягвахме да говорим прекалено много за самия мишок — за самия него. Като че ли негласно бяхме решили, че така можем да развалим нещо много особено… и прекрасно по силата на странността и деликатността си. В края на краищата по някакъв начин, който и до днес не разбирам, Уили бе избрал нас. Може би Хари имаше право, като каза, че е излишно да разказваме за това на други хора, не просто защото нямаше да ни повярват, а защото не ги интересуваше.
4.
После дойде време за екзекуцията на Арлен Битърбък, всъщност не вожд, а първи старейшина на племето си в резервата „Уашита“ и член на съвета на чероките. В пияно състояние беше убил човек — всъщност, също пиян. Вожда му разбил главата с циментово паве. Кавгата избухнала заради едни ботуши. И така, на седемнайсти юли през онова дъждовно лято моят съвет на старейшините възнамеряваше да сложи край на живота му.
Часовете за свиждане за повечето бяха твърди като стоманени релси, но това не се отнасяше за нашите момчета в блок Е. На шестнайсти отведоха Битърбък в дългата зала до столовата — Аркадата. Помещението беше разделено точно по средата с мрежа, преплетена с бодлива тел. Там Вожда щеше да се срещне с втората си жена и с онези от децата си, за които все още се бе грижил. Настъпи време за сбогуване.
До залата за свиждане го отведоха Бил Додж и други двама приходящи. Останалите от нас си имахме работа — разполагахме с един час, за да направим поне две репетиции. А може би и три, ако успеехме.
Пърси не протестира много за това, че за екзекуцията на Битърбък го сложих при Ван Хей в помещението за прекъсвача — беше прекалено зелен, за да знае дали му се дава добро или лошо място. Онова, което знаеше обаче, бе, че ще може да гледа през правоъгълния замрежен прозорец и макар навярно да не му беше приятно да наблюдава стола отзад, вместо отпред, щеше да е достатъчно близо, за да види летящите искри.
Точно пред онзи прозорец имаше черен стенен телефон без шайба. С него можехме само да получаваме съобщения, при това от едно-единствено място — от кабинета на губернатора. През живота си съм гледал много филми за затвори, в които служебният телефон иззвънява точно когато се готвят да пуснат електричеството през тялото на някоя нещастна невинна жертва, но през всичките ми години в блок Е нашият не звънна нито веднъж. На кино спасението е евтино. Невинността също. Даваш петак и получаваш за него действителната му стойност. Истинският живот струва повече и в голямата си част отговорите са различни.
Долу в тунела, по който се стигаше до хладилния фургон, поставихме шивашки манекен. За останалото щяхме да използваме стария Ту-Ту. През годините той някак си бе станал традиционен заместител на осъдените, тачен толкова, колкото и гъската, пред която сядате на Коледа, независимо дали обичате гъска или не. Повечето от другите надзиратели го харесваха и се забавляваха със странния му акцент — също френски, но по-скоро от френскоезичната част на Канада, отколкото от Луизиана, позагубил се от годините, прекарани в южняшкия затвор. Даже Бруталния харесваше стария Ту-Ту. Не и аз обаче. Смятах, че в известен смисъл е по-стар и размит вариант на Пърси Уетмор, човек, прекалено гнуслив, за да убие животно, за да се нахрани, но който в същото време ужасно обича миризмата на скара.
За репетицията се бяхме събрали всички, точно така, както щяхме да се съберем за самата екзекуция. Брутъс Хауъл щеше да е „преден пост“, както казвахме — това означаваше, че щеше да сложи шапката, да следи телефонната връзка с губернатора, да повика лекаря от мястото му до стената, ако се наложеше, и да даде действителната заповед за превключване на две, когато настъпеше моментът. Ако всичко минеше добре, никой нямаше да получи награда. Ако ли не, свидетелите щяха да обвинят Бруталния, а директорът щеше да обвини мен. Нито един от двама ни не се жалваше — нямаше никаква полза. Земята се върти, това е всичко. Можеш да се въртиш заедно с нея или пък да спреш, за да протестираш, в резултат на което да бъдеш изхвърлен от движението й.
С Дийн и Хари Теруилигър отидохме до килията на Вожда за първата репетиция няма и три минути след като Бил и хората му изведоха Битърбък от блока и се отправиха към Аркадата. Вратата на килията беше отворена и на койката седеше старият Ту-Ту. Рядката му бяла коса бе разрошена.
— По целия чаршаф има петна — отбеляза той. — Трябва да се е мъчил да се избави от него преди вие, момчета, да го изварите. — Старецът се засмя с крякащ глас.
— Млъквай, Ту-Ту — рече Дийн. — Дай да се държим сериозно.
— Добре — отвърна затворникът и на лицето му незабавно се изписа тържествена приповдигнатост. Очите му блестяха. Старият Ту-Ту изглеждаше толкова оживен само когато играеше ролята на бъдещ мъртвец.
Пристъпих напред.
— Арлен Битърбък, като съдебен служител и така нататък имам заповед за еди какво си, екзекуцията трябва да се извърши в дванайсет часа и една минута и така нататък, би ли се приближил?
Ту-Ту се изправи от койката.
— Приближавам се, приближавам се, приближавам се — рече той.
— Обърни се — каза Дийн и когато старецът се подчини, той разгледа покритото му с пърхот теме. Утре вечер щяха да обръснат темето на Вожда и тогава Дийн щеше да провери дали всичко е наред. Наболите косми можеха да намалят проводимостта и да усложнят нещата. Всичко, което правехме днес, целеше единствено да ги улесни.
— Добре, Арлен, да вървим — казах аз и всички излязохме.
— Вървя по коридора, вървя по коридора, вървя по коридора — повтаряше старецът. Аз бях от лявата му страна, Дийн — от дясната. Хари крачеше точно зад нас. В края на коридора завихме надясно — надалеч от живота, който кипеше във вътрешния двор, и по посока на смъртта, която чакаше в склада. Влязохме в кабинета ми и Ту-Ту, без да го молят, падна на колене. Знаеше сценария, да, навярно по-добре от всички нас. Старецът беше прекарал тук повече години от всички ни.
— Моля се, моля се, моля се — рече Ту-Ту, вдигнал нагоре чворестите си ръце. Приличаха на онази известна гравюра, навярно знаете коя имам предвид. Господ е моят пастир и така нататък и така
