нататък.
— В кой ли бог вярва Битърбък? — попита Хари. — Няма да викаме някой черокски знахар да си клати хуя тук, нали?
— Всъщност…
— Продължавам да се моля, продължавам да се моля, продължавам да си разчиствам сметките с Христа — прекъсна ме Ту-Ту.
— Млъквай, старче — сряза го Дийн.
— Аз се моля!
— Тогава се моли наум.
— Защо се бавите, момчета? — извика Бруталния от склада. Помещението също бе опразнено за предстоящото събитие. Отново бяхме в зоната на смъртта, да — човек направо можеше да я усети във въздуха.
— Стига си бързал! — кресна му в отговор Хари. — Потърпи малко!
— Моля се — с неприятната си куха усмивка каза старецът. — Моля се за търпение, за съвсем мъничко търпение.
— Всъщност Битърбък е християнин — така поне твърди — обясних им аз, — и онзи баптистки свещеник, който дойде за Тилмън Кларк, напълно ще го задоволи. Казва се Шустър. Аз също го харесвам. Действа бързо и не ги кара да се вълнуват прекалено силно. Ставай, Ту-Ту. За днес вече се помоли достатъчно.
— Тръгвам — отвърна той. — Пак вървя, пак вървя, да, сър, вървя по Зеления път.
Колкото и да беше дребен, все пак трябваше да се наведе малко, за да мине през вратата на отсрещната стена на кабинета. Останалите от нас се наведохме още повече. При истинските осъдени моментът бе опасен и когато погледнах към платформата на Стария Светльо, и видях Бруталния с изваден пистолет, кимнах доволно. Всичко беше както трябва.
Ту-Ту слезе по стъпалата и спря. Сгъваемите дървени столове, четирийсетина на брой, вече бяха подредени. Битърбък щеше да стигне до платформата под ъгъл, така че да мине на безопасно разстояние от седналите свидетели. За застраховка щяхме да разполагаме с още шестима надзиратели, за които щеше да отговаря Бил Додж. Никога не ни се бе случвало свидетел да бъде застрашен от някой осъден, въпреки ужасната обстановка… и имах намерение нещата да продължат по същия начин.
— Готови ли сте, момчета? — попита Ту-Ту, когато всички бяхме в първоначалния си състав в основата на стълбите, водещи надолу от кабинета ми. Кимнах и тръгнахме към платформата. Често си мислех, че повече от всичко друго приличаме на знаменосци, които са забравили знамето си.
— Какво трябва да правя аз? — извика Пърси иззад телената мрежа между склада и помещението за прекъсвача.
— Да гледаш и да се учиш — отвърнах му.
— И да си свалиш ръцете от хуя — измърмори Хари. Ту-Ту обаче го чу и се изхили.
Придружихме го върху платформата и старецът сам се обърна — бе стар ветеран в репетициите.
— Сядам — рече той, — сядам, сядам, отпускам се в скута на Стария Светльо.
Приклекнах на дясното си коляно пред десния му крак. Дийн направи същото пред другия. В този момент щяхме да сме най-уязвими за физическо нападение, в случай, че осъденият побеснееше… както от време на време се случваше. Двамата обърнахме повдигнатото си коляно леко навътре, за да прикрием слабините си, сведохме брадички надолу, за да прикрием гърлото си и, разбира се, започнахме да стягаме глезените му, за да избегнем опасността колкото се може по-бързо. По време на последната си разходка Вожда щеше да е по чехли, но изразът „можеше и да е по-зле“ нямаше да е голямо утешение за човек с пробит ларинкс. Или гърчещ се на пода с подуващи се топки пред очите на четирийсетина зрители — мнозина от които представители на пресата — седнали на сгъваемите столове.
Стегнахме глезените на Ту-Ту. Скобата от страната на Дийн бе малко по-голяма, защото по нея минаваше електричеството. Когато утре вечер Битърбък седнеше на стола, левият му прасец щеше да е обръснат. Индианците по правило почти нямат телесно окосмяване, но нямаше да поемаме никакви рискове.
Докато стягахме глезените на Ту-Ту, Бруталния стегна дясната му китка. Хари плавно пристъпи напред и направи същото с лявата. Щом свършиха, той кимна на Бруталния, който извика на Ван Хей:
— Включи на едно!
Чух, че Пърси попита Джак Ван Хей какво означава това (човек направо не можеше да повярва колко малко знаеше, колко малко беше научил по време на работата си в блок Е) и тихото обяснение на другия. Днес „включи на едно“ не означаваше нищо, но щом чуеше Бруталния да го казва на следващата вечер, Ван Хей щеше да завърти ръчката, която задействаше генератора на затвора зад блок Б. Свидетелите щяха да доловят постоянното тихо бучене и лампите в целия затвор щяха да замъждукат. Затворниците в другите блокове щяха да гледат крушките и да си помислят, че вече е станало, че екзекуцията е свършила, докато тя всъщност едва започваше.
Бруталния заобиколи стола, така че Ту-Ту да може да го види.
— Арлен Битърбък, осъден си да умреш на електрическия стол, присъдата е гласувана от съдебни заседатели, равни на теб, и потвърдена от съдия с добра репутация в този щат. Бог да пази жителите на щата. Имаш ли да кажеш нещо, преди присъдата да бъде изпълнена?
— Да — с блеснали очи и беззъбо радостно хилене отвърна Ту-Ту. — Искам пържено пиле със сос и картофи за вечеря, искам да се изсера в шапката ти и Мей Уест8 трябва да ми седне връз лицето, щото съм един надървен тъпкач.
Бруталния се опита да запази строгото си изражение, но нямаше начин. Той отметна назад глава и се разсмя.
Дийн се стовари върху края на платформата като застрелян, сви глава между коленете си и зави като койот, притиснал длан до челото си, сякаш за да задържи мозъка си там, където му бе мястото. Хари удряше глава в стената и се давеше, като че ли в гърлото му беше заседнала храна. Смееше се даже Джак Ван Хей, който бе известен като човек без капчица чувство за хумор. На мен също ми бе смешно, разбира се че ми беше, но някак си се владеех. Утре вечер всичко това щеше да е наистина и там, където седеше Ту-Ту, щеше да умре човек.
— Млъквай, Брутален — казах аз. — Ти също, Дийн. Хари. Ту-Ту, следващата подобна забележка ще ти е последната. Ще накарам Ван Хей наистина да превключи на две.
Старецът ми се ухили, сякаш ми казваше: „Това беше добре, шефе Еджкоум, наистина беше добре“. После лицето му придоби озадачено изражение, когато видя, че не му се ухилвам в отговор.
— К’во има бе? — попита.
— Не е смешно — отвърнах. — Ето какво и ако не си достатъчно умен, за да го разбереш, най-добре просто си дръж езика зад зъбите. — Само дето наистина бе смешно и предполагам, че ме вбесяваше тъкмо това.
Огледах се и видях, че Бруталния ме зяпа, все още ухилен.
— Майната му — казах аз. — Ставам прекалено стар за тази работа.
— Ами — отвърна той. — В прекрасна форма си, Пол. — Но не бях, нито пък той, не и докато продължаваше тази проклета работа, и двамата отлично го знаехме. И все пак важното беше, че смехът свърши. Това бе добре, защото последното нещо, което исках, беше следващата вечер някой да си спомни гадната забележка на Ту-Ту и отново да се разхили. Ще кажете, че това не е възможно, надзирателят да се разсмее, докато съпровожда осъдения на смърт покрай свидетелите към електрическия стол, но когато хората са под стрес, може да се случи каквото и да е. А за такова нещо щеше да се говори най-малко двайсет години след това.
— Ще кротуваш ли, Ту-Ту? — попитах аз.
— Да — каза той и извърна лице — лицето на най-старото нацупено дете на света.
Кимнах на Бруталния да продължи с репетицията. Той свали маската от месинговата кука на облегалката на стола и я нахлузи върху главата на стареца, като я подпъхна под брадичката му. В най- широката й част отгоре се отвори дупка, Хауъл се наведе, взе напоената кръгла гъба от кофата, натисна я с един пръст и после облиза върха му. След това върна гъбата обратно във водата. На следващата вечер нямаше да го направи. На следващата вечер щеше да я напъха в шапката, увиснала на облегалката на стола. Днес обаче не — нямаше нужда да мокрим старата глава на Ту-Ту.
