светлина, разнесе се дрънчене на вериги, някакъв уплашен глас задърдори на смесица от английски и френски и Бруталния извика:
— Хей! Престани! За Бога! Стига, Пърси!
Почти бях задрямал върху бъдещата койка на Делакроа, но бързо се сепнах с разтуптяно сърце. До идването на Уетмор в блок Е почти никога не можеше да се чуе подобен шум — той го донесе със себе си като гадна миризма.
— Хайде, шибан френски педераст такъв! — кресна Пърси, без да обръща каквото и да е внимание на Бруталния. И тогава се появи в коридора, влачейки за едната ръка мъж, не много по-едър от кегла за боулинг. В другата си ръка Уетмор държеше палката си. Зъбите му бяха оголени в нервна гримаса и лицето му бе яркочервено. И все пак не изглеждаше твърде нещастен. Делакроа се мъчеше да го следва, но беше окован с пранги и колкото и усилено да тътреше краката си, той го влачеше по-бързо. Излетях от килията тъкмо навреме, за да го подхвана да не падне, и така се запознахме с Дел.
Вдигнал палката си, Пърси го заобиколи и аз го отблъснах назад. Бруталния се приближи запъхтян до нас — изглеждаше толкова шокиран и стъписан от всичко това, колкото и самия мен.
— Не го оставяйте да ме удря повече, m’sieu — изломоти Делакроа. — S’il vous plait, s’il vous plait!
— Пусни ме, пусни ме! — извика Пърси, хвърли се напред и започна да го удря с палката си по раменете. Французинът вдигна ръце с писъци и пръчката зашиба ръкавите на синята му затворническа риза. Същата вечер го видях без ризата и момчето имаше синини навсякъде. Гледката ме накара да се почувствам зле. Той беше убиец и никой не жалеше за него, но в блок Е не правехме нещата така. Поне до идването на Уетмор.
— Хей! Хей! — изревах аз. — Престани! Какво става в края на краищата? — Мъчех се да застана между двамата, но не успях. Пърси продължаваше да удря с палката си, ту покрай едната ми страна, ту покрай другата. Рано или късно щеше да удари и мен и тогава в този коридор щеше да избухне страхотен скандал, независимо кои бяха роднините му. Нямаше да успея да се удържа и Бруталния със сигурност щеше да ме подкрепи. В известен смисъл, нали разбирате, ми се иска да го бяхме направили. Това може би щеше да промени някои от нещата, които се случиха по-късно.
— Шибан педераст! Ще те науча да си държиш ръцете далеч от мен, въшлив гъзолизец такъв!
Прас! Прас! Прас! И от едното ухо на Делакроа потече кръв. Французинът пищеше. Отказах се от опитите си да го скрия зад себе си, хванах го за рамото, бутнах го в килията и той се просна върху койката. Пърси се хвърли покрай мен и му нанесе последен як удар по задника — може да се каже, за раздяла. Тогава Бруталния го хвана — Пърси, искам да кажа — за раменете и го забута нататък по коридора.
Аз изтеглих вратата на килията по релсата й и я затворих. После се обърнах към Уетмор — шокът и объркването ми се смесваха с истинска ярост. По онова време той работеше при нас вече от няколко месеца, достатъчно за всички ни да решим, че не го харесваме много, но това беше първият път, в който напълно разбирах до каква степен не можеше да се владее.
Той стоеше и ме гледаше не съвсем без боязън — в душата си бе страхливец, никога не съм се съмнявал — но все пак сигурен, че връзките му ще го защитят. В това отношение бе прав. Предполагам, че някои няма да разберат защо беше така, въпреки всичко, което казах, но това са хора, които познават израза „Голямата депресия“ единствено от учебниците по история. Ако живеехте по онова време, за вас той щеше да е много повече от учебникарски израз, а ако имахте постоянна работа, щяхте да сте готов почти на всичко, за да я запазите.
Лицето на Пърси донякъде вече бе възвърнало нормалния си цвят, но бузите му все още бяха червени, а косата му, обикновено пригладена назад и лъскава от брилянтина, беше паднала върху челото му.
— Какво, за Бога, беше всичко това? — попитах аз. — В моя блок никога досега — никога! — не е бил удрян затворник!
— Малкият педераст се опита да ме гепи за оная работа, когато го изкарах от фургона — отвърна ми. — Само да опита отново и пак ще го пребия.
Погледнах го — бях онемял от изненада. Не можех да си представя и най-възбуденият педераст на Божията земя да направи онова, което Уетмор току-що бе описал. Преместването в жилище зад решетки на Зеления път по правило не изпълваше даже най-извратените типове с настроение за секс.
Отново погледнах към Делакроа, свил се на койката и все още вдигнал ръце, за да защити лицето си. Китките му бяха оковани с белезници и между глезените му минаваше верига. Обърнах се към Пърси и изрекох:
— Махай се от тук. Ще си поговоря с теб по-късно.
— Ще включиш ли това в доклада си — предизвикателно попита той. — Защото, ако го включиш, и аз мога да докладвам, нали знаеш?
Не исках да пиша доклад — исках само да ми се махне от очите. И му го казах.
— Въпросът е приключен — завърших. Забелязах неодобрителния поглед на Бруталния, но не му обърнах внимание. — Хайде, разкарай се от тук. Върви в администрацията и им кажи, че трябва да четеш писма и да им помагаш за колетите.
— Разбира се. — Беше възвърнал самообладанието си или по-скоро агресивната си арогантност. Той отметна косата от челото си с ръце — меки, бели и малки, човек би ги помислил за ръце на малко момиче — и се приближи до килията. Делакроа го видя, сви се още повече на койката си и заломоти на смесица от английски и френски.
— Още не съм свършил с теб, Пиер — каза Уетмор, после подскочи, когато върху рамото му падна голямата длан на Бруталния.
— Разбира се, че си свършил — заяви му той. — А сега тръгвай. Разкарай се.
— Не можеш да ме уплашиш — отвърна Пърси. — Ни най-малко. — Погледът му се насочи към мен. — Нито пък ти. — Но ние можехме. Виждаше се в очите му ясно като бял ден и това го правеше още по- опасен. Човек като него дори сам не знае какво ще направи в следващия миг.
Но за момента той се извърна и тръгна по коридора. Беше показал на света какво ще се случи, когато някой мършав, полуплешив дребен французин се опита да го хване за оная работа, за Бога, и напускаше бойното поле като победител.
Казах на новия ни затворник обичайната си реч за това как пускаме радиото — „Балната зала на мечтите“ и „Неделята на нашите момичета“ — и колко добре ще се отнасяме към него, ако и той се държи добре. Тази малка проповед не можеше да се отнесе към големите ми успехи. Той плака през цялото време, седнал сгушен на пода до койката си, отдалечил се колкото се може повече от мен, без да се крие чак в ъгъла. Всеки път, щом се помръднех, французинът се свиваше и ми се струва, че почти не чуваше речта ми. Навярно нямаше значение. И без това смятам, че точно тази проповед едва ли имаше някакъв смисъл.
Петнайсет минути по-късно се върнах до бюрото си. Зад него седеше Брутъс Хауъл и ближеше върха на молива, който държахме при книгата за посетители. Изглеждаше потресен.
— Няма ли да престанеш с това, преди да се отровиш, за Бога? — попитах аз.
— Иисусе Христе Всемогъщи — възкликна той, като извади молива от устата си. — Не искам никога повече да се повтаря подобно нещо при пристигането на нов затворник в блока.
— Баща ми често казваше, че нещата винаги идвали на тройки.
— Е, надявам се баща ти да е сбъркал — рече Бруталния, но, разбира се, не беше така. Когато дойде Джон Кофи, имаше вихър, а при пристигането на Дивия Бил се разрази цял ураган — странно е, но, изглежда, нещата наистина вървят по три. Историята за запознанството ни с Дивия Бил, за това как дойде на Пътя след опита си да извърши убийство, е нещо, за което ще разкажа след малко, трябва да ви предупредя.
— Какви са тези глупости, че Делакроа се опитал да го хване за оная работа? — попитах аз.
Той изсумтя.
— Краката му бяха оковани и тъпия Пърси просто го дърпаше прекалено бързо, това е всичко. На излизане от фургона той се спъна и щеше да падне. Човекът протегна ръце, както би направил всеки, и докосна предницата на панталоните на Пърси. Стана съвсем случайно.
— Как мислиш, Пърси разбра ли това? Да не би просто да си е търсел повод да понатупа Делакроа? Да му покаже кой командва парада тук?
Бруталния кимна.
— Да. Струва ми се, че навярно е така.
