— Значи трябва да го наблюдаваме — казах и прокарах пръсти през косата си. Сякаш работата и без това не беше достатъчно тежка. — Господи, мразя тези неща. Мразя и него.
— Аз също. Искаш ли да ти кажа още нещо, Пол? Не го разбирам. Има връзки, това ми е ясно естествено, но защо ги използва, за да получи работа на шибания Зелен път? И изобщо където и да е другаде в системата на затворите? Защо не като помощник в щатския Сенат или като секретар на вицегубернатора? Неговите хора спокойно биха могли да му намерят нещо по-добро, ако ги помоли, но защо е тук?
Поклатих глава. Не знаех. Тогава не знаех много неща. Предполагам, че съм бил наивен.
8.
След това нещата отново се върнаха в нормалното си русло… поне за известно време. В Окръжния съд подготвяха процеса срещу Джон Кофи и шерифът на окръг Трапингъс Хоумър Крибъс подхвърляше идеята, че линчуването му от тълпата би могло малко да поускори налагането на правосъдието. Всичко това нямаше никакво значение за нас — в блок Е никой не обръщаше особено внимание на новините. В известен смисъл животът на Зеления път приличаше на живота в звукоизолирана стая. От време на време дочуваш приглушен шум, който навярно идва от взривове във външния свят, но това като че ли е всичко. Нямаше да избързат с Джон Кофи — искаха добре да се погрижат за него.
Пърси на два пъти се опита да дразни Делакроа и втория път аз го дръпнах настрани, за да го повикам в кабинета си. Не беше нещо ново да разговарям с него за поведението му, нямаше да е и за последно, но сега вече отлично разбирах какво представлява. Той имаше сърцето на жестоко момче, което отива в зоологическата градина не за да гледа животните, а за да може да ги замеря с камъни.
— Стой надалече от него, чуваш ли ме? — казах аз. — Освен ако не получиш специална заповед, просто стой много надалече от него.
Той приглади косата си назад, после я дооформи със сладките си малки ръчички. Това момче ужасно обичаше да си пипа косата.
— Не съм му направил нищо. Само го попитах как се чувства, като знае, че е изгорил няколко бебета, това е всичко — заяви и невинно ме погледна.
— Престани с това, иначе ще напиша доклад.
Пърси се изсмя.
— Пиши колкото си искаш доклади. После аз ще направя същото. Точно както ти казах при пристигането му. Ще видим кой ще победи.
Скръстил ръце върху бюрото, аз се наведох напред и заговорих с глас, който, надявах се, звучеше приятелски и поверително.
— Брутъс Хауъл не те харесва много — казах. — А когато Брутъс не харесва някого, известно е, че пише свой доклад. Не си пада особено по писалката и не може да се отучи да ближе молива, така че обикновено пише доклада с юмруците си. Ако разбираш какво искам да кажа?
Самодоволната му усмивчица угасна.
— Какво се опитваш да кажеш?
— Не се опитвам да кажа нищо. Направо ти го казах. И ако ти съобщиш на който и да е от твоите… приятели… за разговора ни, ще кажа, че си измисляш всичко. — Погледнах го право в очите. — Освен това се опитвам да се държа приятелски с теб, Пърси. На умния му стига и една дума, казват хората. И изобщо защо да си цапаш ръцете с Делакроа? Той не си струва.
За известно време това подейства. Настъпи спокойствие. На два пъти дори бях в състояние да пратя Пърси с Дийн или Хари, когато идваше ред на Делакроа да се къпе. Вечер пускахме радио, французинът започна по малко да се отпуска и да свиква с монотонния живот в блок Е, и всичко бе спокойно.
После една вечер го чух да се смее.
Хари Теруилигър седеше зад бюрото и скоро също се разсмя. Изправих се и отидох до килията на французина, за да видя какво толкова смешно има.
— Глей, шефе! — рече той, щом ме видя. — Дресирах си една мишка!
Беше Стиймбоут Уили. В килията на Делакроа. Нещо повече: седеше на рамото му и гледаше през решетките към нас с малките си лъскави очички. Опашката му бе увита около лапичките му и изглеждаше абсолютно спокоен. Що се отнася до французина — изобщо не бихте могли да познаете, че това е същият онзи човек, който се гърчеше и трепереше на пода до койката си няма и седмица преди това. Приличаше на дъщеря ми в коледните сутрини, когато слизаше по стълбите и търсеше подаръците си.
— Глей това! — каза Делакроа. Мишката седеше на дясното му рамо. Французинът протегна лявата си ръка. Животинчето се покатери върху главата му, като се държеше за косата му (която поне отзад беше достатъчно гъста). После се спусна от другата му страна и той захихика, когато опашката го погъделичка по врата. Мишлето изприпка чак до китката му, после се обърна, затича се обратно към лявото му рамо и отново сви опашка около лапичките си.
— Проклет да съм — рече Хари.
— Сам го тренирах — гордо съобщи Делакроа. „На куково лято“ — помислих си аз, но не казах нищо. — Казва се господин Джингълс.
— Не — възрази Хари. — Това е Стиймбоут Уили, като във филмчето. Шефът Хауъл го кръсти така.
— Това е господин Джингълс — упорстваше затворникът. По който и да е друг въпрос той би се съгласил, че черното е бяло, но за името на мишлето остана твърд като камък. После ми прошепна на ухото: — Шефе, може ли да получа някоя кутия за него? Може ли да получа някоя кутия за мишока си, че да може да спи тук с мен? — В гласа му започнаха да се долавят ласкателни нотки, каквито бях чувал хиляди пъти досега. — Ще го скрия под койката и той няма да причини никакви неприятности, ни едничка.
— Английският ти става много по-добър, когато искаш нещо — отвърнах аз, за да печеля време.
— О-хо — измърмори Хари и ме сбута с лакът. — Ето ги и неприятностите.
Но Пърси не ми изглеждаше в настроение за неприятности, поне тази вечер. Не прокарваше ръце през косата си, нито пък си играеше с онази своя палка, а най-горното копче на униформената му риза беше разкопчано. За пръв път го виждах така и бе удивително какво може да направи дори една толкова незначителна промяна. Онова, което най-силно ме порази обаче, беше изражението на лицето му. То бе абсолютно спокойно. Не ведро — не смятам, че у Пърси Уетмор има и капчица ведрина — а лице на човек, открил, че може да чака за нещата, които иска да получи. Това вече беше сериозна промяна за младежа, когото само преди няколко дни бях заплашил с юмруците на Брутъс Хауъл.
Делакроа обаче не забеляза промяната — той се сви до стената на килията и притисна колене към гърдите си. Очите му като че ли започнаха да растат, докато не заеха половината от лицето му. Мишлето се покатери върху плешивото му теме и седна там. Не зная дали животинчето помнеше, че също има причина да не вярва на Пърси, но определено изглеждаше така. Навярно просто бе доловило страха на дребничкия французин и реагираше.
— Е — рече Уетмор, — като че ли си си намерил приятел, Еди.
Той се опита да отговори — някакво предизвикателство за това какво щяло да се случи с Пърси, ако направел нещо на новия му приятел, предполагам — но от устата му не излезе нито звук. Долната му устна лекичко затрепери, но това бе всичко. Господин Джингълс обаче не трепереше. Седнал съвсем неподвижно със заровени в косата на французина задни лапички и скръстил предните си върху плешивото му теме, той гледаше към Пърси и като че ли го преценяваше. Така, както човек преценява стар враг.
Уетмор погледна към мен.
— Това не е ли същият мишок, който гоних? Онзи, който живее в карцера?
Кимнах. Знаех, че той не е виждал току-що назования господин Джингълс от онази последна гонитба и сега не проявяваше признаци, че има желание да я повтаря.
— Да, същият е — отвърнах. — Само че Делакроа твърди, че името му било господин Джингълс, а не Стиймбоут Уили. Казва, че му го прошепнал на ухото.
— Наистина ли? Чудесата никога не свършват, нали? — Почти очаквах да извади палката си и да започне да почуква с нея по решетките, просто за да покаже на Делакроа кой е шефът, но той просто стоеше с ръце на хълбоците и гледаше към килията.
И поради причина, която не съм в състояние да ви обясня с думи, аз казах:
