— Делакроа просто искаше някаква кутия, Пърси. Предполагам, смята, че мишокът ще спи в нея. Че може да го задържи като домашен любимец. — Придадох на думите си скептицизъм и по-скоро усетих, отколкото видях, че Хари изненадано ме поглежда. — Какво мислиш за това?
— Мисля, че навярно някоя нощ, докато Делакроа спи, мишокът ще избяга — безизразно отвърна Уетмор, — но предполагам, че французинът ще внимава. Снощи видях в количката на Ту-Ту една много хубава кутия от пури. Не зная обаче дали не я е дал на някого. Навярно ще поиска за нея пет, може би дори десет цента.
Сега вече рискувах да хвърля поглед към Хари и видях, че е зяпнал. Не беше точно като промяната на Ебенезър Скрудж в коледната сутрин след посещението на призраците, но бе съвсем близо.
Пърси се наведе към Делакроа и пъхна лице между решетките. Французинът се отдръпна още по-назад. Заклевам се в Господ, че ако можеше, би се слял с онази стена.
— Имаш ли пет или може би десет цента, за да платиш за кутия от пури, кретен? — попита Уетмор.
— Имам четири — отвърна той. — Давам ги за кутия, ако е хубава, s’il est bon.
— Знаеш ли какво — рече Пърси. — Ако беззъбият стар курвар ти продаде онази кутия от пури „Корона“ за четири цента, ще отмъкна от затворническата болница малко памук, за да покриеш дъното й. Ще си направим истински миши „Хилтън“. — Обърна очи към мен. — Предполага се, че трябва да напиша доклад за работата си в помещението за прекъсвача по време на екзекуцията на Битърбък. Имаш ли някаква писалка в кабинета си, Пол?
— Да, естествено — отвърнах. — И формуляри. Горното чекмедже вляво.
— Чудесно — каза той и наперено се отдалечи.
Двамата с Хари се спогледахме.
— Да не е болен, как мислиш? — попита. — Може да е отишъл на лекар и да е открил, че му остават само три месеца живот?
Казах му, че нямам ни най-малка представа. За момента думите ми бяха самата истина, както и за известно време след това, но по-късно разбрах. А след няколко години проведох интересен разговор на вечеря с Хал Мурс. Вече можехме спокойно да разговаряме, защото той се беше пенсионирал, а аз се бях прехвърлил в поправителния дом за момчета. Бе една от онези вечери, на които човек пие много, яде прекалено малко и езикът му се развързва. Хал ми каза, че Пърси му се оплаквал от мен и от живота на Пътя като цяло. Било точно след пристигането на Делакроа в блока и след като двамата с Бруталния му бяхме попречили да пребие французина до смърт. Най-много го ядосало това, че съм му казал да ми се маха от очите. Според него с един роднина на губернатора човек не трябвало да разговаря така.
Е, каза ми Мурс, той изтърпял Пърси колкото време можел и когато му станало ясно, че Уетмор ще се опита да доведе нещата дотам, че да получа мъмрене и най-малкото да ме преместят в друга част на затвора, той, Мурс, го дръпнал в кабинета си и му казал, че ако не престане да клати лодката, лично щял да се погрижи за екзекуцията на Делакроа Пърси да е в предните редици. Че всъщност ще бъде поставен точно до стола. Както винаги аз щях да ръководя цялата операция, но свидетелите нямаше да го знаят и щяха да си мислят, че господин Пърси Уетмор е шеф на веселбата. Мурс не му обещал нищо повече от онова, за което вече се бяхме договорили и с което се бях съгласил, но младежът не го знаел. Той се съгласил да се откаже от опитите си да бъда преместен и атмосферата в блок Е се успокои. Даже се съгласи Делакроа да задържи стария му враг като домашен любимец. Удивително е как някои хора могат да се променят, стига да имат съответния стимул. В случая с Пърси единственото, което директорът Мурс трябвало да му предложи, била възможността да отнеме живота на плешивия дребен французин.
9.
Ту-Ту смяташе, че четири цента са прекалено малко за една първокачествена кутия от пури „Корона“ и навярно бе прав — в затвора кутиите от пури високо се ценяха. Вътре можеха да се пазят хиляди различни дребни неща, миришеха приятно и в тях имаше нещо, което напомняше на клиентите ни какво е да си свободен. Защото в затвора цигарите бяха разрешени, но не и пурите, предполагам.
Дийн Стантън, който вече се бе върнал в блока, прибави от себе си един цент, аз също. Ту-Ту продължаваше да упорства и с него се зае Бруталния, като първо му каза, че трябва да се засрами от стиснатостта си и после му обеща, че той, Брутъс Хауъл, лично ще върне кутията в ръцете му в деня след екзекуцията на Делакроа.
— Шест цента може да са, а може и да не са достатъчно, ако ставаше дума за продажба на кутията, в такъв случай щяхме да поспорим по въпроса — рече Бруталния, — но трябва да признаеш, че това е висока цена за взимането й на заем. След месец, най-много след шест седмици, той ще извърви Пътя. Е, тази кутия ще е обратно на лавицата под количката ти едва ли не още преди да усетиш, че е изчезнала.
— Някой мекосърдечен съдия може да отложи екзекуцията му — възрази Ту-Ту, но знаеше, че няма да стане така, а Бруталния знаеше, че той знае. Старият затворник буташе проклетата си количка с цитати от Библията из затвора от цяла вечност и имаше много източници… по-добри от нашите, поне така си мислех тогава. Той знаеше, че мекосърдечните съдии вече нямат никаква власт над Делакроа. Можеше да се надява единствено на губернатора, който по правило не проявяваше милосърдие към хора, опекли шестима от избирателите му.
— Дори да не го отложат, онази мишка ще сере в кутията чак до октомври, а може би даже до Деня на благодарността10 — упорстваше той, но Бруталния виждаше, че вече се предава. — Кой ще купи кутия от пури, която някаква си мишка е ползвала за кенеф?
— О, я стига — отвърна Хауъл. — Това е най-тъпото нещо, което изобщо съм чувал от теб, Ту-Ту. Искам да кажа, че си струва. Първо Делакроа ще държи кутията съвсем чиста — както обича онази мишка, направо ще я ближе с език, ако се налага.
— Стига бе — отвърна старецът, като сбърчи нос.
— Второ — продължи Бруталния, — в крайна сметка мишите лайна не са никакъв проблем. Просто твърди малки топченца, приличат на сачми. Само ще ги изтърсиш. Съвсем просто е.
Старият Ту-Ту знаеше, че няма смисъл да упорства повече. Беше тук от достатъчно дълго време, за да разбира кога може да си позволи да върви срещу вятъра и кога е по-добре да се отдръпне пред урагана. Това не бе точно ураган, но ние, надзирателите обичахме мишока, харесваше ни идеята Делакроа да го задържи, което се равняваше най-малко на вихрушка. Така че французинът получи своята кутия, а Пърси изпълни обещанието си — два дни по-късно дъното й беше покрито с мек памук, отмъкнат от болницата. Уетмор лично му го даде и аз ясно видях страха в очите на Делакроа, когато протегна ръка през решетките за да го вземе. Страхуваше се, че той ще го хване и ще му строши пръстите. Аз също малко се страхувах, но не стана нищо подобно. Това беше моментът, в който отношението ми към младежа достигна най- положителната си точка, но дори тогава не можех да сбъркам ледената радост в очите му. Делакроа си имаше любимец, Пърси също. Делакроа щеше да задържи своя, да го гледа и да го обича колкото време му оставаше. Пърси търпеливо щеше да чака (поне доколкото стигаше търпението на хора като него) и после щеше да го изгори жив.
— Мишият „Хилтън“ е открит — рече Хари. — Единственият въпрос е дали мишокът ще го използва.
Този въпрос получи отговора си веднага, щом французинът хвана господин Джингълс с ръка и внимателно го постави в кутията. Животинчето се сгуши сред белия памук, сякаш беше дебела завивка, и това стана негов дом, докато… е, ще стигна до края на историята на господин Джингълс, когато му дойде времето.
Тревогата на стария Ту-Ту, че кутията му ще бъде пълна с миши лайна, се оказа напълно безпочвена. Никога не видях вътре нито едно и Делакроа твърдеше, че също не бил виждал… където и да е в килията си. Много по-късно, приблизително по времето, когато Бруталния ми показа дупката в гредата и намерихме оцветените трески, аз изнесох от източния ъгъл на карцера един стол и открих там малка купчинка миши изпражнения. Изглежда, господин Джингълс винаги беше идвал да си върши работата на същото място — колкото може по-надалеч от нас. И още нещо: никога не го видях да пикае, а мишките обикновено не могат да се сдържат и за две минути, особено докато ядат. Казах ви, проклетото животинче беше една от Божиите загадки.
Около седмица, след като мишлето се настани в кутията от пури, Делакроа ни повика с Бруталния в килията си, за да ни покаже нещо. Правеше го толкова често, че вече се дразнехме — но този път ставаше
