се избавиш.
Тогава влезе Хал, повика ме и повярвайте ми, излязох от дневната с искрена радост. Отидохме в кухнята и той ми напълни половин чаша уиски, току-що сварено в някой селски казан. Чукнахме си чашите и изгълтахме съдържанието им. На вкус беше като керосин, но изпълваше стомаха с райско усещане. И все пак, когато Мурс ми посочи бутилката с безмълвния въпрос, дали искам още една половинка, аз поклатих глава. Дивият Бил Уортън бе свободен в килията си — поне засега — и нямаше да е безопасно, ако минех покрай него със замаяна глава. Въпреки решетките помежду ни.
— Не зная още колко време мога да издържа, Пол — тихо ми каза той. — Сутрин идва едно момиче да ми помага, но лекарите казват, че в някой момент може вече да не е в състояние да се сдържа и… и… — Замълча. Гърлото му къркореше и Хал се мъчеше да не се разплаче отново пред мен.
— Трябва да се примириш. — Протегнах ръка над масата и стиснах скованата му, осеяна със старчески петна длан. — Живей ден за ден и остави останалото на Господ. Не можеш да направиш нищо друго, нали?
— Предполагам, че не мога. Но е трудно, Пол. Моля се никога да не разбереш колко е трудно.
Той направи усилие да се овладее.
— А сега ми разкажи новините. Как я карате с Уилям Уортън? И как се разбирате с Пърси Уетмор?
Разговаряхме известно време и накрая се сбогувахме. Почти през целия път до вкъщи жена ми мълча на предната седалка до мен — с широко отворени, замислени очи. В главата ми постоянно кънтяха думите на Кофи: „Помогнах ти, нали?“
— Ужасно е — мрачно изрече по едно време Джанис. — И с нищо не може да й се помогне.
Кимнах и си помислих: „Помогнах ти, нали?“ Но това беше лудост и аз положих всички усилия да изхвърля думите от главата си.
Когато влязохме в двора на къщата ни, жена ми най-после заговори — не за старата си приятелка Мелинда, а за моята уринарна инфекция. Искаше да знае дали наистина се е оправила. Наистина, казах й аз.
— Това е чудесно — рече Джанис и ме целуна над веждата, на онова мое чувствително място. — Навярно би трябвало, нали знаеш, да направим едно малко нещо. Ако имаш време и желание, разбира се.
От последното имах много, а от първото — достатъчно. Хванах я за ръката и я поведох в спалнята, където съблякох дрехите й, докато тя галеше онази моя част, която се подуваше и пулсираше, но вече не ме болеше. И когато проникнах в нея, плъзгайки се бавно, както й харесваше — както харесваше и на двама ни — си мислех за Джон Кофи, който казваше, че ми е помогнал, че ми е помогнал, нали? Като рефрен от песен, който не можеш да си избиеш от главата.
По-късно, докато шофирах към затвора, ми дойде наум, че съвсем скоро ще трябва да започнем репетициите за екзекуцията на Делакроа. Това ме наведе на мисълта, че този път Пърси щеше да е на предна линия, и усетих, че потръпвам от страх. Казах си, че просто трябва да се примиря, че е само за една екзекуция и че след нея завинаги ще се избавим от Пърси Уетмор… но отново усещах онези тръпки на страх, сякаш старата ми инфекция изобщо не бе изчезнала, а само беше променила мястото на действието си, от кипящите ми слабини в смразилия ми се гръб.
7.
— Хайде — на следващата вечер каза на Делакроа Бруталния. — Отиваме на малка разходка. Двамата с теб и господин Джингълс.
Французинът недоверчиво го погледна, после бръкна в кутията от пури да вземе мишката. Сложи я в дланта си и с присвити очи погледна към Хауъл.
— За какво говориш? — попита.
— Това е голяма нощ за вас с господин Джингълс — отвърна Дийн и двамата с Хари се присъединиха към Бруталния. Синините по врата на Стантън бяха придобили неприятен жълт цвят, но поне можеше отново да говори, без гласът му да е като лай на куче, видяло котка. Той погледна към Бруталния. — Не мислиш ли, че би трябвало да го оковем, Брут?
След известно мълчание той най-после отвърна:
— Не. Той ще се държи добре, нали, Дел? И двамата с мишката ще се държат добре. В края на краищата тази вечер ще се срещаш с някаква важна личност.
Ние с Пърси стояхме до бюрото на дежурния и ги наблюдавахме. Той беше скръстил ръце и на устните му се бе изписала лека презрителна усмивка. След малко извади роговия си гребен и започна да работи по косата си. Джон Кофи също наблюдаваше, безмълвно застанал до решетките на килията си. Уортън лежеше на койката си, зяпаше към тавана и не обръщаше никакво внимание наоколо. Все още се държеше „добре“, макар че онова, което той наричаше „добре“, лекарите в „Брайър Ридж“ наричаха „кататония“. Освен това тук имаше още един човек. Бе скрит в кабинета ми, но слабата му сянка падаше навън през вратата върху Зеления път.
— За какво става дума, gran’ fou? — с раздразнение попита Дел и свали крака от койката, когато Бруталния отключи двете ключалки на килията му и отвори вратата. Очите му скачаха назад-напред между тримата мъже.
— Ами, казвам ти — отвърна Хауъл. — Господин Мурс го няма за известно време — жена му не е добре, както може да си чул. Така че го замества господин Андерсън, господин Къртис Андерсън.
— Да? Какво общо имам аз с това?
— Ами — отвърна Хари, — шефът Андерсън чул за мишката ти, Дел, и иска да види триковете й. Той и около шестима други са в администрацията и те чакат да се появиш. Но не са само обикновени надзиратели. Едри риби — точно както ти каза Брут. Единият от тях, струва ми се, е политик, дошъл чак от столицата на щата.
Делакроа видимо се наду и не забелязах нито сянка на съмнение по лицето му. Разбира се, че искаха да видят господин Джингълс — кой не би искал?
Той се засуети наоколо, първо под койката си, после и под възглавницата. Накрая намери един от онези големи розови бонбони и пъстроцветната макара. След това въпросително погледна към Бруталния и той кимна.
— Да. Предполагам, че всъщност ужасно искат да видят тъкмо номера с макарата, но и начинът, по който яде онези бонбони, е страшно смешен. И не забравяй кутията от пури. Нали искаш да го носиш в нея, а?
Делакроа взе кутията и пусна нещата вътре, но мишлето настани на рамото си. После с изпъчени гърди излезе от килията и се обърна към Дийн и Хари.
— Идвате ли, момчета?
— Не — отвърна Дийн. — Имаме друга работа. Но ти ги шашни, Дел, покажи им как правите нещата в Луизиана.
— Можеш да се обзаложиш. — На лицето му цъфна усмивка, толкова внезапна и проста в щастието си, че аз усетих известно съчувствие към него, въпреки ужасното нещо, което беше извършил. В що за свят живеехме — що за свят!
Делакроа се обърна към Джон Кофи, с когото бе завързал колебливо приятелство, не много по-различно от стотиците други приятелства в отделението на смъртниците, които бях виждал.
— Шашни ги, Дел — сериозно рече Кофи. — Покажи им всичките му трикове.
Делакроа кимна и вдигна ръка към рамото си. Господин Джингълс се качи върху нея като на платформа и французинът протегна дланта си към килията на Кофи. Негърът показа огромния си пръст и проклет да съм, ако онази мишка не протегна шия и не облиза върха му също като куче.
— Хайде, Дел, стига си се мотал — каза Бруталния. — Онези хора са се отказали от вечерята си у дома, за да гледат триковете на мишката ти. — Това, разбира се, не беше вярно — Андерсън оставаше до осем часа всяка вечер, а надзирателите, които бе довлякъл да гледат „представлението“ на Делакроа, оставаха до единайсет-дванайсет, в зависимост от графика си. Политикът от щатската столица най-вероятно щеше да се окаже някой разсилен със заета за случая вратовръзка. Но французинът нямаше как да знае всичко това.
