— Готов съм — рече той с простотата на голяма звезда, която някак си е успяла да запази здравия си разум. — Да вървим. — И когато Бруталния го поведе по Зеления път с господин Джингълс, настанил се на рамото на дребния човечец, Делакроа за пореден път затръби: — Messieurs et mesdames! Bienvenue au cirque de mousie! — И все пак, макар и потънал до такава степен в света на собствената си фантазия, той надалече заобиколи Пърси и му хвърли недоверчив поглед.
Хари и Дийн застанаха пред празната килия срещу тази на Уортън (тази знаменитост в общи линии продължаваше да кротува). Те наблюдаваха как Бруталния отключва вратата към вътрешния двор, в който ги очакваха още двама надзиратели, и повежда Делакроа навън за представлението му пред големите клечки на затвора в Студената планина. Изчакахме вратата отново да се заключи и после погледнах към кабинета си. Онази сянка все още се виждаше върху пода, слаба като на жена, и аз се радвах, че французинът бе прекалено развълнуван, за да я забележи.
— Излизай — казах аз. — И дайте да действаме бързо, момчета. Искам да направим две репетиции, а нямаме много време.
Със светнали очи и възбуден както винаги, старият Ту-Ту излезе от кабинета ми, тръгна към килията на Делакроа и мина през отворената врата.
— Седя — рече той. — Седя, седя, седя.
Ето го истинският цирк, помислих си аз и за миг затворих очи. Всъщност истинският цирк беше тук, а всички ние просто бяхме дресирани мишки. После избих мисълта от главата си и започнахме да репетираме.
8.
Първата репетиция мина както трябва, втората също. Пърси се справи по-добре, отколкото се бях надявал и в най-безумните си мечти. Това не означаваше, че когато настъпеше моментът французинът да извърви Пътя всичко наистина ще е наред, но беше значителна крачка в правилната посока. Дойде ми наум, че е така, защото Уетмор най-после прави нещо, което наистина му допада. Това ме накара да изпитам презрение, но го сподавих. Какво значение имаше? Той щеше да сложи шапката на Делакроа и да извика да включат генератора, а после и двамата вече нямаше да ги има. Ако това не бе щастлив край, какво тогава? Пък и, както отбеляза Мурс, вътрешностите на Делакроа щяха да се изпържат независимо кой ръководеше екзекуцията.
И все пак Пърси се прояви добре в новата си роля и го разбираше. Разбирахме го всички. Що се отнасяше до мен, изпитвах твърде силно облекчение, за да го презирам прекалено много, поне за момента. Като че ли всичко щеше да мине нормално. Още повече ме облекчаваше фактът, че Пърси наистина се вслушваше в онова, което му предлагахме да направи, за да се представи още по-добре или поне да не допусне някаква издънка. Ако искате да знаете истината, това ни изпълни с ентусиазъм — дори Дийн, който обикновено гледаше да е надалеч от Пърси… както физически, така и психически, ако можеше. Предполагам, че не бе изненадващо — за повечето хора няма нищо по-ласкателно от това някой младеж наистина да обръща внимание на съветите им и ние не правехме изключение. В резултат никой от нас не забеляза, че Дивия Бил Уортън вече не зяпа към тавана. Аз също не го бях видял, но знаех какво прави. Наблюдаваше ни докато стояхме до бюрото на дежурния, говорехме си празни приказки и давахме съвети на Пърси. Давахме му съвети! А той се преструваше, че ни слуша! Много смешно, като се има предвид какво стана после!
Превъртането на ключ в ключалката на вратата към вътрешния двор сложи край на краткото ни обсъждане след репетицията. Дийн хвърли на Уетмор предупредителен поглед и каза:
— Внимавай да не се издадеш. Не трябва да знае какво сме правили. За тях не е добре. Разстройва ги.
Пърси кимна и сложи показалец пред устните си — жест, който трябваше да е смешен, но не беше. Вратата се отвори и влезе Делакроа, придружен от Бруталния, който носеше кутията от пури с пъстрата макара така, както асистентката на фокусник във водевил отнася нещата на шефа от сцената в края на представлението. Мишокът седеше на рамото на французина. А самият Делакроа? Казвам ви — Лили Лангтри15 не би могла да изглежда по-сияеща след представление в Белия дом.
— Те направо се влюбиха в господин Джингълс! — заяви Делакроа. — Смяха се, аплодираха и пляскаха с ръце!
— Ами, това е страхотно — каза Пърси. Говореше със снизходителен, собственически глас, който изобщо не приличаше на този на стария Пърси. — Скачай в килията, старче.
Делакроа му отправи комичен недоверчив поглед и старият Пърси отново се показа на повърхността. Той оголи зъби в подражание на ръмжене и направи заплашително движение, като че имаше намерение да сграбчи французина. Това бе шега, разбира се, Уетмор беше весел и изобщо нямаше настроение за подобно нещо, но Делакроа не го знаеше. Той отскочи с уплашено и стъписано изражение и се спъна в крака на Бруталния. Падна тежко и удари тила си в линолеума. Господин Джингълс скочи на земята навреме, за да не бъде смазан, и с писукане заприпка по Зеления път към килията на Делакроа.
Затворникът се изправи на крака, отправи на хилещия се Пърси изпълнен с омраза поглед и побърза след своя любимец, като разтриваше тила си. Бруталния (който не знаеше, че Уетмор е проявил невероятни признаци на умение) презрително изгледа Уетмор и тръгна след Дел, като клатеше връзката си с ключове.
Струва ми се, че онова, което се случи после, стана, защото Пърси наистина искаше да се извини — зная, че не е за вярване, но онази вечер той беше в изключително настроение. Ако е вярно, това само доказва циничната стара поговорка, която чух някога, нещо в смисъл, че никое добро дело не остава ненаказано. Спомняте ли си, че ви разказах как след като гони мишката до карцера в един от онези два случая, преди Делакроа да дойде при нас, Пърси мина малко по-близо от необходимото до килията на Президента? Това беше опасно — тъкмо затова Зеленият път бе толкова широк. Когато вървиш точно по средата му, от килиите не могат да те достигнат. Президента не му направи нищо, но си спомням как си помислих, че Арлен Битърбък би могъл, стига Пърси да минеше близо до него. Просто за да му даде урок.
Е, и Президента, и Вожда вече ги нямаше, но Дивият Бил Уортън беше заел мястото им. Той бе по-лош, отколкото Президента или Вожда изобщо някога са мечтали да са, и беше наблюдавал цялото представление, надявайки се да има възможност лично да излезе на сцената. Благодарение на Пърси Уетмор сега тази възможност му падаше в ръцете.
— Хей, Дел! — полузахилен извика Пърси, като тръгна след Бруталния и французина и мина прекалено близо до Уортън, без да го забелязва. — Хей, тъпо копеле, не го направих сериозно! Добре ли…
Уортън се бе изправил от койката си и светкавично се оказа пред решетките на килията — никога през годините си като надзирател не съм виждал някого да се движи толкова бързо, а по-късно в поправителния дом за момчета на двамата с Бруталния ни се е случвало да работим с младежи, които бяха истински спортисти. Той пъхна ръце между решетките и сграбчи Пърси първо за раменете на униформената му куртка и после за гърлото. Уортън го довлече до вратата на килията си. Уетмор заквича като прасе в кланица и видях в очите му, че си мисли, че ще умре.
— Колко си сладък — прошепна Уортън. Пусна едната си ръка от гърлото му и я прокара през косата му. — Мекичка! — ухилен каза той. — Като на момиче. Струва ми се, че предпочитам да го начукам в твоя гъз, отколкото в путето на сестра ти. — И наистина целуна Пърси по ухото.
Според мен Уетмор — който бе пребил Делакроа при пристигането му в блока за това, че случайно го е докоснал по слабините, спомнете си — отлично разбираше какво става. Съмнявам се, че го е искал, но мисля, че разбираше. Лицето му пребледня и петната по бузите му изпъкнаха като рождени белези. Очите му бяха огромни и влажни. От ъгъла на сгърчената му уста се процеждаше слюнка. Всичко това стана светкавично — започна и завърши за по-малко от десет секунди.
Двамата с Хари тръгнахме към тях с вдигнати палки. Дийн извади пистолета си. Но преди нещата да придобият по-опасни очертания, Уортън пусна Пърси и отстъпи назад, вдигнал ръце и озъбен в гадната си усмивка.
— Пускам го, просто си поиграх малко и го пускам. Няма да дам и косъм да падне от чудната главица на
