купчината дърва, за която ми се беше наложило да се хвана онази сутрин, когато от болка паднах на колене) и как след докосването на Кофи напълно бе изчезнала. И че от тогава не бях имал проблеми.
Разказът ми беше кратък. Когато свърших, те останаха известно време замислени, като дъвчеха сандвичите си. После Дийн рече:
— От устата му излязоха черни неща. Като мушици.
— Точно така — съгласи се Хари. — Поне отначало бяха черни. После побеляха и изчезнаха. — Замислено се огледа. — Почти бях забравил за всичко това, докато не ми го припомни, Пол. Не е ли странно?
— Няма нищо странно — отвърна Бруталния. — Струва ми се, че хората почти винаги правят така с нещата, които не разбират — просто ги забравят. Безполезно е да помниш неща, които нямат никакъв смисъл за теб. Ти какво ще кажеш, Пол? Имаше ли мушици, когато те излекува?
— Да. Мисля, че те бяха болестта… болката… страданието. Той го поема в себе си, после отново го изпуска навън.
— Където то загива — каза Хари.
Свих рамене.
— Не разбрах дали загива, изобщо не бях сигурен дали има някакво значение.
— Той изсмука ли го от теб? — попита Бруталния. — Защото изглеждаше така, сякаш направо го изсмуква от мишката. Болката… ти знаеш. Смъртта.
— Не — отвърнах аз. — Просто ме докосна. И аз го почувствах. Някакво разтърсване, като електрически удар, но безболезнен. Само че аз не умирах, само ме болеше.
Бруталния кимна.
— Докосването и вдишването. Все едно, че чуваш онези провинциални проповедници.
— Слава на Иисус, Бог е всемогъщ — казах аз.
— Не зная дали Иисус има нещо общо с това — отвърна Бруталния, но ми се струва, че Джон Кофи притежава огромна сила.
— Добре — рече Дийн. — Щом казвате, че е било така, предполагам, че ви вярвам. Чудесата Господни стават по тайнствени начини. Но какво общо има това с нас?
Е, точно това беше основният въпрос, нали? Дълбоко си поех дъх и им разказах онова, което исках да направя. Те смаяни ме слушаха. Смаян бе даже Бруталния, който обичаше да чете онези списания с истории за малки зелени човечета от космоса. Когато този път свърших, последва продължително мълчание и никой не дъвчеше сандвича си.
Най-после Брутъс Хауъл тихо и замислено се обади:
— Ако ни хванат, ще си загубим работата, Пол, и ще имаме страхотен късмет, ако няма други последствия. Най-вероятно ще свършим в блок А като гости на щата, ще правим портфейли и ще се къпем по двойки.
— Да — съгласих се аз. — Възможно е.
— Разбирам как се чувстваш — продължи той. — Ти познаваш Мурс по-добре от нас — освен че ти е шеф, той ти е и приятел — и зная, че мислиш много за съпругата му…
— Тя е най-милата жена, която изобщо можете да се надявате да срещнете — прекъснах го, — и означава всичко за него.
— Но ние не я познаваме като вас двамата с Джанис — каза Бруталния. — Нали, Пол?
— Ако я познавахте, щяхте да я обичате — отвърнах. — Поне ако я познавахте преди това нещо да я стисне в ноктите си. Занимава се с благотворителна дейност, добър приятел е и е набожна. Нещо повече, тя е забавна. Поне беше. Разказваше неща, които те карат да се смееш до сълзи. Но това не е причината, поради която искам да ми помогнете да я спасим, ако изобщо може да бъде спасена. Онова, което стана с нея, е ужасно, по дяволите, ужасно!
— Много благородно, но адски се съмнявам, че то те е подтикнало — отбеляза Бруталния. — Струва ми се, че те е подтикнало онова, което стана с Дел. Искаш някак си да го компенсираш.
И беше прав. Разбира се, че беше. Познавах Мелинда Мурс по-добре от другите, но в края на краищата може би не я познавах достатъчно, за да ги моля да рискуват работата си заради нея… а навярно и свободата си. Или собствената си работа и свобода. Имах две деца и последното нещо на света, което ми се искаше, бе на жена ми да й се наложи да им пише, че баща им ще бъде съден за… е, за какво? Не знаех със сигурност. Най-вероятно за съучастие и подстрекателство на опит за бягство.
Но смъртта на Едуар Делакроа беше най-грозното, най-гадното нещо, което съм виждал през живота си — не само в професионалния, а изобщо през целия си живот — и аз бях участвал в нея. Всички ние бяхме участвали в нея, защото бяхме позволили на Пърси Уетмор да остане, макар да знаехме, че е ужасно неподходящ за работа в място като блок Е. Бяхме играли играта. Дори директорът Мурс бе участвал. „Вътрешностите му ще се изпържат независимо от участието на Уетмор“ — беше казал той и може би това щеше да е справедливо, като се имаше предвид какво е извършил дребничкият французин, но накрая Пърси направи нещо много повече от това да изпържи вътрешностите на Дел — беше накарал очите му да изтекат от орбитите им и лицето му да избухне в пламъци. И защо? Защото Дел е убил шестима души? Не. Защото Уетмор бе подмокрил гащите си и той беше имал безразсъдството да му се присмее. Бяхме участвали в чудовищна постъпка и на Пърси нямаше да му се наложи да плаща за нея. Щеше щастлив и спокоен да отиде в „Брайър Ридж“ и там щеше да разполага с цяла лудница, пълна с побъркани, върху които да упражнява жестокостта си. Не можехме да направим нищо, но навярно все още не беше прекалено късно да измием от ръцете си част от калта.
— В моята църква наричат това изкупление, а не компенсиране — казах аз, — но предполагам, че става дума за едно и също.
— Наистина ли смяташ, че Кофи може да я спаси? — тихо и благоговейно попита Дийн. — Просто… какво?… да изсмуче тумора от мозъка й? Все едно, че е… костилка на праскова?
— Мисля, че може. Не е сигурно, разбира се, но след онова, което направи с мен… и с господин Джингълс…
— Онази мишка беше направо размазана, да — съгласи се Бруталния.
— Но дали ще го направи? — замислено рече Хари. — Дали?
— Ако може, ще го направи — отвърнах.
— Защо? Та Кофи даже не я познава!
— Защото го прави. Защото затова го е създал Господ.
Бруталния се огледа и напомни на всички ни, че някой липсва.
— Ами Пърси? Мислиш ли, че ще остави нещата просто така? — попита той и тогава им казах какво съм намислил за него. Когато свърших, Хари и Дийн ме гледаха с изумление, а на лицето на Бруталния грееше неохотна усмивка на възхищение.
— Много дръзко, брат Пол! — рече той. — Направо ме шашна!
— Ще го сложим на мястото му! — прошепна Дийн, после високо се засмя и плесна с ръце като дете. Искам да кажа — леле-мале! — Спомнете си, че Дийн бе особено заинтересуван от тази част от плана ми, която се отнасяше за Пърси — в края на краищата заради бездействието на Уетмор той едва не беше убит.
— Да, но какво ще правим после? — попита Хари. Гласът му звучеше мрачно, но очите му го издаваха. Те блестяха — очи на човек, който иска да бъде убеден. — Какво ще правим тогава?
— Казват, че мъртвите не говорят — изтътна Бруталния и аз му хвърлих бърз поглед, за да се уверя, че се шегува.
— Мисля, че ще си държи устата затворена — казах аз.
— Наистина ли? — скептично ме погледна Дийн. После свали очилата си и започна да ги лъска. — Опитай се да ме убедиш.
— Първо няма да разбере какво всъщност се е случило — ще съди за нас по себе си и ще си помисли, че просто е било шега. Второ и това е по-важно — ще се страхува да каже каквото и да е. Точно на това разчитам. Ще му кажем, че ако започне да пише писма и да звъни по телефона, и ние ще пишем писма, и ще звъним по телефона.
— За екзекуцията — рече Хари.
— И за това как се вцепени, когато Уортън нападна Дийн — допълни Бруталния. — Според мен хората
