разбират от какво всъщност се страхува Пърси Уетмор. — Той бавно и замислено кимна. — Може да стане. Но, Пол… няма ли да е по-разумно да отведем госпожа Мурс при Кофи, вместо обратното? Можем да се погрижим за Пърси по начина, който предложи ти, и после да я доведем в блока през тунела, а не да извеждаме Кофи през него?
Поклатих глава.
— Няма да стане. В никакъв случай.
— Заради директора Мурс ли?
— Точно така. Толкова е упорит, че в сравнение с него Тома Неверни е като Жана д’Арк. Ако отведем Кофи у тях, струва ми се, ще можем да изненадаме Мурс дотолкова, че поне да го остави да опита. Иначе…
— А с какво предлагаш да стигнем до тях? — попита Бруталния.
— Първо си мислех за дилижанса, но не можем да го изкараме от двора, без да ни забележат, пък и всички в радиус от петдесет километра го знаят. Предполагам, че навярно можем да използваме моя форд.
— Я пак си помисли — рече Дийн и постави очилата обратно на носа си. — Не можеш да напъхаш Джон Кофи в колата си даже да го съблечеш гол, да го намажеш с мас и да използваш обувалка. Толкова си свикнал с него, че си забравил колко е едър.
Нямах какво да му отговоря. Сутринта се бях съсредоточил предимно върху проблема с Пърси — и с по- малкия, но не и маловажен проблем с Дивия Бил Уортън. Сега разбирах, че въпросът е транспорта нямаше да е толкова прост, колкото се бях надявал.
Хари Теруилигър взе в ръка остатъците от втория си сандвич, погледна ги за миг и отново ги остави на масата.
— Ако наистина решим да извършим тази лудост — каза той, — можем да използваме моя пикап. Да го сложим в каросерията. По това време по пътищата няма да има движение. Става дума за доста след полунощ, нали?
— Да — потвърдих аз.
— Забравяте нещо, момчета — отново взе думата Дийн. — Зная, че откакто дойде в блока, Кофи е съвсем кротък, че само си лежи на койката и циври, но той все пак е убиец. Освен това е огромен. Ако реши да бяга, единственият начин да го спрем е да го застреляме. А за грамада като него ще отидат много куршуми. Ами ако не успеем да го улучим? Ами ако убие още някого? Не искам да си загубя работата, нито пък да отида в затвора — имам жена и деца, чиято прехрана лежи единствено върху моя гръб — но не мисля, че искам на съвестта ми да тежи и още някое убито момиченце.
— Това няма да се случи — казах.
— Откъде, за Бога, можеш да си толкова сигурен?
Не му отговорих. Просто нямах представа как да започна. Още отначало знаех, че ще се стигне до това, но въпреки всичко нямах представа как да им го обясня. Бруталния ми помогна.
— Смяташ, че не го е извършил той, нали, Пол? — недоверчиво ме погледна той. — Смяташ, че е невинен.
— Сигурен съм, че е невинен.
— Откъде, за Бога, можеш да си сигурен?
— От две неща. Едното от тях е обувката ми. — Наведох се напред и започнах да им разказвам.
V. Нощното пътуване
1.
Някога господин Х. Дж. Уелс написа книга за човек, който изобретил машина на времето, и аз открих, че като пиша спомените си, съм създал своя машина на времето. За разлика от тази на Уелс тя може да пътува само в миналото — всъщност назад към 1932, когато бях главен надзирател в блок Е в щатския затвор „Студената планина“ — но въпреки това е зловещо ефикасна. И все пак тази машина на времето ми напомня за стария форд, който имах в онези дни: човек може да е сигурен, че в крайна сметка ще тръгне, но никога не знае дали превъртането на ключа ще е достатъчно, за да запали двигателя, или ще трябва да излезе и дълго да върти манивелата.
Откакто започнах да разказвам историята за Джон Кофи, обикновено запалвах съвсем лесно, но вчера ми се наложи да въртя манивелата. Струва ми се, че това е така, защото стигах до екзекуцията на Делакроа и подсъзнателно не съм искал да пиша за нея. Беше ужасна смърт, жестока смърт, и всичко само заради Пърси Уетмор, младеж, който обичаше да си реши косата, но не можеше да търпи да му се присмиват — дори и един полуплешив дребничък французин, на когото не му предстоеше да доживее до следващата Коледа.
Както с повечето мръсни работи обаче, най-трудно е просто да започнеш. За двигателя няма значение дали използваш ключа, или въртиш манивелата — независимо как ще запали, обикновено продължава да работи еднакво. Вчера с мен стана точно така. Отначало думите излизаха на отделни изрази, после на цели изречения, след това започнаха да се изливат като порой. Открил съм, че писането е особена и доста ужасяваща форма на припомняне — в него има някаква цялостност, която изглежда почти насилствена. Възможно е да ми се струва така само защото съм много стар (понякога се чувствам така, сякаш това се е случило зад моя гръб), но не мисля. Според мен съчетанието от молив и спомен поражда някаква действена магия, при това опасна. Като човек, познавал Джон Кофи и видял какво може да прави с мишките и с хората, аз се чувствам в правото си да го твърдя.
Магията е опасна.
Във всеки случай вчера писах цял ден и думите просто се изливаха от мен, солариумът на този прекрасен старчески дом изчезна и на негово място се появи складът в края на Зеления път, в който за последен път са сядали толкова много от моите проблемни деца. Застанали до стълбите, които водеха към тунела под пътя, ние с Дийн, Хари и Бруталния наобиколихме Пърси Уетмор над още димящия труп на Едуар Делакроа и го накарахме да повтори обещанието си, че ще подаде молба за преместване в щатската лудница „Брайър Ридж“.
В солариума винаги има свежи цветя, но вчера по обед можех да усетя единствено отвратителната смрад на изгоряла човешка плът. Бръмченето на моторната косачка долу на моравата бе заменено от кухия звук на падащите капки вода, бавно процеждащи се през свода на тунела. Пътуването беше започнало. Върнах се в 1932 година, ако не с тяло, поне с душата и разума си.
Пропуснах обяда, писах докъм четири часа и когато най-после оставих молива на масата, ръката ме болеше. Бавно изминах разстоянието до края на коридора на втория етаж. Там има прозорец, който гледа към служебния паркинг. Брад Долън, санитарят, който ми напомня за Пърси и който е прекалено любопитен къде ходя и какво правя по време на разходките си, кара стар шевролет с лепенка върху задния капак, на която пише: „ВИДЯХ ГОСПОД И ИМЕТО МУ Е ТРИТОН“. Нямаше го — смяната на Брад бе свършила и той се беше прибрал в онази проклета дупка, която нарича свой дом. Представям си каравана със стени, облепени с плакати от порносписания, и с кутии от бира в ъглите.
Излязох през кухнята, където вече бяха започнали да приготвят вечерята.
— Какво носите в онази торба, господин Еджкоум? — попита ме Нортън.
— Празна бутилка. Открих в гората извора на младостта. Всеки следобед по това време ходя там и си наливам малко вода. Пия я преди лягане. Хубава е, уверявам те.
— Може и да ви подмладява — обади се Джордж, другият готвач, — но външно хич не ви личи.
При тези думи всички се засмяхме и аз излязох навън. Открих, че се оглеждам за Долън, въпреки че колата му я нямаше, ядосах се сам на себе си, че съм го оставил до такава степен да ми влезе под кожата, и пресякох игрището за крокет. Зад него е неравното малко игрище за голф, което изглежда толкова по- хубаво на снимките в рекламните брошури за „Джорджийските борове“, а още по-нататък е пътеката, която лъкатуши сред горичката на изток от старческия дом. Покрай пътеката има две стари бараки, нито едната от които не се използва в последно време. Щом стигнах до втората, която се намира по-близо до високата каменна стена между територията на „Джорджийските борове“ и джорджийската магистрала 47, аз влязох
