вътре и останах там известно време.
Вечерта се нахраних добре, погледах малко телевизия и си легнах рано. Често ми се случва да се будя и да се промъквам обратно в стаята с телевизора, в която гледах стари филми. Не и снощи обаче — снощи спах като къпан и не ме споходи нито един от сънищата, които ме преследват, откакто започнах литературната си авантюра. Всичкото това писане трябва да ме е изтощило — нали знаете, вече не съм млад.
Когато се събудих и видях, че снопът слънчеви лъчи, който обикновено осветява пода в шест сутринта, е стигнал чак до крачетата на леглото ми, аз светкавично скочих, толкова разтревожен, че почти не усетих артритното болезнено прерязване в бедрата, коленете и глезените си. Облякох се колкото можех по-бързо, после тръгнах по коридора към прозореца, който гледа към служебния паркинг. Надявах се, че мястото, на което Долън оставяше стария си шевролет, все още е празно. Понякога той закъснява с около половин час…
По нямах късмет. Колата беше там и ръждиво блестеше под утринното слънце. Защото напоследък господин Брад Долън има причина да пристига навреме, нали? Да. Старият Поли Еджкоум замисля нещо и той възнамерява да разбере какво. „Какво правиш там, Поли? Кажи ми.“ Най-вероятно вече ме дебнеше. Щеше да е най-благоразумно да остана където си бях… само че не можех.
— Пол?
Обърнах се толкова рязко, че едва не паднах. Беше приятелката ми Илейн Конъли. Очите й се разшириха и тя протегна ръце, сякаш за да ме подхване. Имаше късмет, че запазих равновесие — артритът й е ужасен и ако бях паднал в ръцете и, навярно щях да я счупя на две като суха съчка. Романтиката не умира, когато преминеш в странния свят отвъд осемдесетте, но можеш да забравиш за онези глупости с „Отнесени от вихъра“.
— Извинявай — каза тя. — Не исках да те плаша.
— Няма нищо. — Ведро й се усмихнах. — Така е по-приятно да се разсъниш, отколкото да си наплискаш лицето със студена вода. Трябва да те наема да го правиш всяка сутрин.
— Търсеше колата му, нали? Колата на Долън.
Нямаше смисъл да я лъжа, така че кимнах.
— Иска ми се да можех да съм сигурен, че е в западното крило. Готвя се да се измъкна за малко навън, но не искам той да ме вижда.
Тя се усмихна — бледа сянка на закачливата усмивка, която трябва да е имала като момиче.
— Любопитно копеле, нали?
— Да.
— Той не е в западното крило. Вече слизах долу да закусвам и мога да те уверя, че е там, защото надникнах. В кухнята е.
Погледнах я слисан. Знаех, че Долън е любопитен, но чак пък толкова?
— Можеш ли да отложиш утринната си разходка? — попита Илейн.
Замислих се.
— Предполагам, че бих могъл, но…
— Но не би трябвало.
— Не. Не би трябвало.
„А сега — помислих си аз — ще ме попита къде ходя и каква работа имам в онази гора, че е толкова важна.“
Но не ме попита. Вместо това отново ми отправи дяволитата си усмивка. Изглеждаше странна и абсолютно невероятна на прекалено изтощеното й, прекалено болезнено лице.
— Познаваш ли господин Хауланд? — попита тя.
— Естествено — отвърнах аз, макар че не го виждах много често. Той беше в западното крило, което за „Джорджийските борове“ се равняваше едва ли не на съседна държава. — Защо?
— Знаеш ли какво особено има в него?
Поклатих глава.
— Той — усмихна се широко Илейн — е един от последните петима обитатели на „Джорджийските борове“, които имат разрешение да пушат. Това е така, защото е дошъл преди промяната на правилника.
„Принципът на дядото20“ — помислих си аз. Нима имаше по- подходящо място за прилагането му от един старчески дом?
Тя бръкна в джоба на синьо-бялата си раирана рокля и поизмъкна два предмета: цигара и кибрит.
— Крадци зелени, крадци червени — затананика със странен глас. — Ще подмокри леглото малката Ели.
— Илейн, какво…
— Помогни на едно старо момиче да слезе по стълбите — прекъсна ме тя, като върна цигарата и кибрита в джоба си и ме хвана под ръка. Тръгнахме назад по коридора. Реших да се откажа и да се оставя в ръцете й. Беше стара и крехка, но не и глупава.
Докато вървяхме с острата предпазливост на реликвите, в които се бяхме превърнали, Илейн ми каза:
— Чакай ме долу при стълбите. Отивам в западното крило, до общата тоалетна. Знаеш коя имам предвид, нали?
— Да. Онази, която е точно пред минералната баня. Но защо?
— Не съм пушила от петнайсет години, но тази сутрин ми се прииска. Не зная колко дръпвания ще са необходими, за да задействат детектора за дим там, но възнамерявам да разбера.
Погледнах я с възхищение, като си мислех колко много ми напомня за жена ми — Джан би могла да направи абсолютно същото нещо. Илейн ме погледна и ми отправи дяволитата си усмивка. Хванах прекрасната й дълга шия, приближих лицето й към своето и леко я целунах по устата.
— Обичам те, Ели.
— О, не казвай голяма дума — рече тя, но видях, че й е станало приятно.
— Ами Чък Хауланд? — попитах. — Ще си има ли някакви неприятности?
— Не, защото е в стаята с телевизора и гледа „Добро утро, Америка“ заедно с още двайсетина души. А пък аз ще се изпаря веднага щом детекторът включи противопожарната аларма в западното крило.
— Внимавай да не паднеш и да не се нараниш, жено. Никога не бих си простил, ако…
— О, я стига си вдигал шум — прекъсна ме Илейн и този път тя ме целуна. Любов между развалини. Навярно на някои от вас това ще се стори смешно, на други — гротескно, но ще ви кажа нещо, приятели: по-добре странна любов, отколкото никаква.
Гледах я как се отдалечава с бавна и скована походка (използва бастун само при влажно време и само когато ужасно я боли — това е една от суетите й) и зачаках. Минаха пет минути, после десет и точно когато реших, че или е загубила куража си, или е открила, че акумулаторът на детектора за дим в тоалетната се е изтощил, алармата в западното крило се включи и започна да вие.
Веднага тръгнах към кухнята, но вървях бавно — нямаше причина да бързам, докато не се уверях, че Долън го няма. От стаята с телевизора (тук я наричат „Развлекателен център“, ето това е гротескно) се появи тълпа от старци, повечето все още по халати, които искаха да разберат какво става. С радост видях, че Чък Хауланд е сред тях.
— Еджкоум! — дрезгаво каза Кент Ейвъри, отпуснал се с една ръка върху бастуна си и вманиачено задрапал чатала на пижамата си с другата. — Истинска тревога ли е или просто поредната проверка? Как мислиш?
— Предполага се, че няма откъде да зная — отвърнах аз.
Горе-долу тогава покрай нас изтичаха трима санитари, насочили се към западното крило, и извикаха на скупчилите се около стаята с телевизора старци да влязат вътре и да чакат там сигнал, че всичко е наред. Третият от тях беше Брад Долън. Той дори не ме погледна, когато се разминахме, факт, който ми достави огромно удоволствие. Докато вървях към кухнята, ми дойде наум, че екипът на Илейн Конъли и Пол Еджкоум навярно може да се справи и с десетина Брад Долъновци.
Готвачите в кухнята продължаваха да чистят след закуската и изобщо не обръщаха внимание на виещата сирена.
