Марджъри слязла на първия етаж петнайсетина минути след като съпругът й надянал ботушите си във вестибюла и се отправил към плевника. Тя сложила кафето, после започнала да пържи бекон. Ароматът на яденето довел и Хауи от стаята му под стряхата, но не и момичетата от верандата. Докато чупела яйцата в мазнината на бекона, Марджъри пратила сина си да ги повика. Веднага след закуската Клаус щял да им каже да донесат пресни яйца. Само че онази сутрин в дома на Детерик никой не закусил. Момчето се върнало от верандата пребледняло. Сънените му допреди малко очи сега били широко отворени.
— Няма ги — казало то.
Майката излязла на верандата, отначало по-скоро ядосана, отколкото разтревожена. По-късно казала, че предположила, ако изобщо е предполагала каквото и да е, че момичетата са решили да се поразходят и да наберат цветя при изгрев слънце. Или пък някаква друга момичешка глупост. Трябвало й само един поглед, за да разбере защо е пребледнял Хауи.
Тя изкрещяла името на Клаус — по-скоро го изпищяла — и той тичешком се появил. Работните му ботуши били побелели от полупълната кофа мляко, която разлял върху тях. Онова, което видял на верандата, можело да подкоси краката на всеки храбър родител. Одеялата, с които момичетата се били завили вечерта, били захвърлени в единия ъгъл. Вратата на оградата била изкъртена от горната си панта и висяла накриво. А дъските и на верандата, и на стъпалата зад изкривената врата били опръскани с кръв.
Марджъри молила мъжа си да не хуква да търси момичетата сам и да не взима със себе си сина им, ако смятал, че все пак трябва да тръгне, но напразно. Той взел пушката, която държал закачена във вестибюла високо извън досега на детски ръце и дал на Хауи 22-милиметрова пушка, която пазели за рождения му ден през юли. После двамата тръгнали, без да обръщат каквото и да е внимание на пищящата, плачеща жена, която искала да знае какво ще правят, ако срещнат банда от скитащи се бездомници или злонамерени негри, избягали от окръжната ферма в Ладък. Струва ми се, че мъжете постъпили правилно, нали знаете. Кръвта вече засъхвала, но все още била лепкава и по-скоро червена, отколкото кафява, каквато става, щом е напълно изсъхнала. Отвличането не било станало много отдавна. Клаус трябва да е разбирал, че все още има шанс да спаси дъщеричките си и е възнамерявал да се възползва от него.
Нито един от двамата не бил добър следотърсач — те били земеделци, а не ловци, мъже, които влизали в гората след някоя миеща мечка или елен, когато им идвал сезонът, не защото го искали, а защото така се очаквало от тях. А целият двор около къщата бил осеян с нищо неозначаващи за тях следи. Те заобиколили плевника и почти веднага открили защо Боузър, който обикновено не хапел, но имал мощен лай, не е вдигнал тревога. Той лежал наполовина в колибката си, построена от стари дъски от плевника (над дъговидния отвор имало дъска с грижливо изписаното име „Боузър“ — видях снимката на колибката в един от вестниците), с извита почти на сто и осемдесет градуса глава. Човек трябвало да притежава неимоверна сила, за да направи такова нещо с едно толкова голямо животно, казал по-късно на съдебните заседатели прокурорът… и после дълго и многозначително гледал към огромния обвиняем, седнал на скамейката със сведени очи и облечен в съвсем нов затворнически гащеризон, който сам по себе си изглеждал като проклятие. До кучето бащата и синът открили парче варена наденица. Според теорията — съвсем обоснована, не се съмнявам в това — Кофи отвлякъл вниманието на кучето с храната и после, когато Боузър започнал да яде последното парче наденица, протегнал ръце и строшил врата му с едно-единствено завъртане.
Зад плевника се намирало северното пасище на семейство Детерик, на което през този ден нямало да пасат крави. Тревата била покрита с утринна роса и съвсем ясно по диагонал на север я пресичала следа от минаването на човек.
Въпреки че почти бил изпаднал в истерия, Клаус Детерик отначало се поколебал да тръгне по нея. Не от страх от човека или хората, които отвлекли дъщерите му, а от страх да не би да тръгне натам, откъдето злодеецът е дошъл… да поеме точно в обратната посока в момент, в който можела да е от значение всяка секунда.
Хауи решил дилемата, като вдигнал парче жълт памучен плат от храста, който растял точно накрая на двора. По-късно на свидетелската скамейка показали на Клаус същото това парче плат и той се разплакал, разпознавайки в него парче от пижамката на дъщеря си Кати. Двайсетина метра нататък от щръкналия клон на една хвойна висяло парче избелял зелен плат, същият като нощницата, която носела Кора, когато целунала мама и татко за лека нощ.
Бащата и синът продължили напред почти на бегом и с готови за стрелба пушки, като войници, пресичащи огнева линия. Ако изобщо се чудя на нещо, станало през онзи ден, то е, че момчето, отчаяно следващо баща си (и често рискувайки съвсем да изостане от него), не се е спънало нито веднъж и не е изстреляло куршум в гърба на Клаус Детерик.
Семейство Детерик имали телефон — още един признак за заможността им, поне относителна през онези бедствени времена — и Марджъри се свързала с всичките им съседи, които също имали телефон, за да им съобщи за внезапно сполетялото ги нещастие, знаейки, че всяко обаждане от своя страна ще доведе до нови, като камъчета, бързо хвърляни в неподвижно езерце. После за последен път взела слушалката и изрекла думите, които бяха едва ли не запазена марка на първите телефонни системи от онова време, поне в селския Юг: „Ало, Централа, чувате ли ме?“.
Телефонистката я чувала, но не била в състояние да изрече нищо, толкова била разстроена. Накрая успяла да промълви:
— Да, госпожо Детерик, разбира се, о, мили Боже, моля се малките ви момиченца да са добре…
— Да, благодаря ви — отвърнала Марджъри. — Но предайте на Господ да не чака прекалено дълго, за да ме свърже с шерифа в Тефтън, става ли?
Главният шериф на окръг Трапингъс беше впиянчен старец с размекнати вътрешности и бяла, пухкава коса. Познавах го добре — беше идвал много пъти в Студената планина, за да види, както сам се изразяваше, как „неговите момчета“ отиват във великото небитие. Свидетелите на екзекуциите седяха на същите сгъваеми столове, на каквито самите вие навярно сте седели веднъж-дваж на погребения, благотворителни вечери или бинго, организирано от фермерското сдружение, и всеки път, щом шериф Хоумър Крибъс седнеше на свидетелското си място, очаквах сухия пукот, който предшестваше падането. Едновременно се страхувах и се надявах да дойде този ден, но това никога не стана. Не след дълго — не може да е било повече от година след отвличането на момичетата на Детерик — той получи инфаркт в кабинета си, очевидно докато чукал едно седемнайсетгодишно чернокожо момиче на име Дафни Шъртлеф. Тази история се раздуваше много, понеже щом дойдеше време за избори, шерифът винаги се фукаше с жена си и шестте си момчета — по онова време, ако искаше да го изберат на някакъв пост, човек трябваше да е по̀ католик и от папата. Но хората обичат лицемерите; нали знаете, те познават своите, а винаги е приятно, когато хванат някого със свалени гащи и щръкнал хуй и този някой не си ти.
Освен че бе лицемер, той беше и некадърен, от онези, които обичат да ги снимат как галят котето на някоя дама, когато всъщност някой друг — например помощник-шерифът Роб Макгий — е рискувал да си строши врата, за да свали котката от дървото.
Макгий слушал несвързаните думи на Марджъри Детерик в продължение може би на две минути, после я прекъснал с четири-пет въпроса — бързи и кратки, като отсечените удари на опитен боксьор, от онези удари, които са толкова бързи и силни, че кръвта шурва още преди да те заболи. Когато получил отговорите, той казал:
— Ще телефонирам на Бобо Марчънт. Той има кучета. Вие стойте там, госпожо Детерик. Ако мъжът ви и момчето ви се върнат, накарайте и тях да си останат вкъщи. Поне опитайте.
Междувременно съпругът й и синът й проследили пътя на престъпника почти пет километра на северозапад, но го загубили, когато следата му изчезнала сред боровата гора. Както казах, те били земеделци, а не ловци и вече знаели, че преследват звяр. По пътя открили жълто горнище, което съответствало на долнището на пижамката на Кати, и още едно парче от нощницата на Кора. И двете били напоени с кръв, и вече нито Клаус, нито Хауи бързали толкова, колкото в началото. Горещите им надежди трябва да са се били охладили, потъвайки надолу, както става със студената вода, защото е по-тежка.
Те навлезли в гората в търсене на следи и като не открили, опитали на друго място със същия резултат и после на трето. Този път намерили кървава диря по игличките на боровете. Тя продължавала известно време, после прекъсвала и двамата отново започнали да се лутат. Вече било към девет часа сутринта и започнали да се чуват викове на хора и лай на кучета. Роб Макгий бил успял да събере група от доброволци
