репортер на име Хамърсмит.
— Чуваш ли ме? — попитал.
Кофи бавно кимнал с глава. Все още държал в ръцете си ужасяващите си кукли, чиито брадички били увиснали над гърдите им така, че лицата им не можели ясно да се видят, една от малкото милости, които Господ сметнал за уместно да дари през онзи ден.
— Как се казваш?
— Джон Кофи — отвърнал гигантът с дебел и задавен от сълзи глас. — Кофи като кафе, само че не се пише така.
Макгий кимнал, после посочил с пръст към издутия джоб на гърдите на якето на негъра. Сторило му се, че вътре може да има пистолет — не че човек с такъв ръст имал нужда от оръжие, за да нанесе непоправими щети, ако поиска.
— Какво имаш там, Джон Кофи? Да не е патлак? Пистолет?
— Не, сър — с дебелия си глас отвърнал той, а онези странни очи — пълни със сълзи и измъчени на повърхността, далечни и ведри в дълбочина, сякаш истинският Джон Кофи бил някъде другаде и гледал към някаква друга земя, където не си струвало човек да се тревожи за убитите момиченца — изобщо не се откъсвали от тези на помощник-шерифа. — Просто си нося малък обяд.
— А-ха, малък обяд, така ли? — попитал Макгий, а Кофи кимнал. От очите му продължавали да се стичат сълзи и той избърсал увисналите под носа си сополи. — А откъде взимат хората като теб малък обяд, Джон Кофи? — Шерифът се насилвал да запази хладнокръвие, макар че вече можел да усети миризмата на разложение и виждал мухите, накацали по момиченцата. Най-ужасни били косите им, по-късно бе казал той… и това го нямаше във вестниците — смяташе се за прекалено страшно за домашно четене. Не, това научих от репортера, написал този материал, господин Хамърсмит. По-късно го потърсих сам, защото тогава Джон Кофи се превърна за мен в нещо като фикс-идея. Макгий казал на този Хамърсмит, че русите им коси вече не били руси. Били станали кестеняви. От тях по бузите им се стичала кръв, сякаш някой безуспешно се бил опитал да ги боядиса и човек не трябвало да е лекар, за да разбере, че крехките им черепи са били смачкани един в друг със силата на онези мощни ръце. Навярно децата са плачели. Навярно той е искал да ги накара да замълчат. Ако момичетата бяха имали късмет, това би могло да се случи преди изнасилването.
Гледката смразявала мислите на човек, дори на такъв професионалист като помощник-шерифа. А това можело да доведе до грешки, може би дори до проливане на нова кръв. Макгий дълбоко си поел дъх и се успокоил. Поне се опитал.
— Ами, не си спомням точно, проклет да съм — със задавения си от сълзи глас отвърнал Кофи, — но това наистина е малък обяд, сандвичи и струва ми се, туршия.
— Нямаш нищо против лично да се уверя, нали? — попитал Макгий. — Сега не мърдай, Джон Кофи, Не го прави, момче, защото към теб са насочени достатъчно пушки, за да те накарат да изчезнеш от кръста нагоре, само да помръднеш пръст.
Великанът продължил да гледа оттатък реката и не мърдал, докато той предпазливо бръкнал в джоба на гърдите му и извадил нещо увито във вестник и завързано с връв. Развързал го и разгърнал хартията, макар да бил съвсем сигурен, че Кофи казва истината. Оказало се сандвич с бекон и домат и желиран сладкиш. Имало и туршия, увита в кръстословица, която негърът никога не би успял да реши. Боузър бил получил надениците от малкия му обяд.
Макгий подал храната през рамо на един от другите, без да откъсва очи от Кофи, Все още приклекнал, бил прекалено близо до него, за да си позволи да отклони вниманието си дори само за миг. Отново увит и завързан, обядът най-накрая попаднал в ръцете на Бобо Марчънт, който го прибрал в раницата си, в която държал храна за кучетата си (не бих се учудил, ако вътре е имало и стръв за риба). Пакетът не бил представен като доказателство в съда — правораздаването в тази част на света е бързо, но не толкова, че да изпревари развалянето на храната — макар да били показани снимки.
— Какво е станало тук, Джон Кофи? — попитал Макгий с ниския си, сериозен глас. — Искаш ли да ми кажеш?
И Кофи казал на него и останалите почти същото, което каза и на мен — това били и последните думи, отправени от прокурора към съдебните заседатели на процеса.
— Не успях — казал той, стиснал в ръце убитите и изнасилени голи момиченца. По бузите му отново започнали да се стичат сълзи. — Опитах се да го върна, но беше прекалено късно.
— Момче, арестувам те за убийство — заявил Макгий и после го заплюл в лицето. Съдебните заседатели се бавили четирийсет и пет минути. Съвсем достатъчно време, за да изядат своя малък обяд. Чудя се, че изобщо са имали апетит.
5.
Струва ми се разбирате, че не съм научил всичко това през онзи горещ октомврийски следобед в обляната от слънце библиотека от няколкото стари вестници, натрупани в щайга от калифорнийски портокали. Все пак научих достатъчно, че да заспя трудно през онази нощ. Когато се събуди в два през нощта и ме завари седнал в кухнята да пия айран и да пуша саморъчно свита цигара, жена ми ме попита какво има и аз я излъгах — нещо, което почти не се е случвало по време на дългия ни съвместен живот. Казах й, че пак съм се сдърпал с Пърси Уетмор. Това беше вярно, разбира се, но причината за безсънието ми бе друга. Обикновено успявах да оставя неприятностите си в службата.
— Е, забрави за онзи глупак и се връщай в леглото — отвърна тя. — Имам нещо, което ще ти помогне да заспиш, и можеш да получиш всичко, което поискаш.
— По-добре да не го правим — казах аз. — Кранчето ми нещо не е съвсем наред и не искам да заразя и теб.
Тя вдигна вежди.
— Кранчето, значи, а? Предполагам, че трябва да си го пипнал от някое улично момиче последния път, когато си бил в Батън Руж. — Никога не бях ходил в Батън Руж и никога не се бях докосвал до улични момичета — знаехме го и двамата.
— Това просто е обикновена стара уринарна инфекция — казах й. — Майка ми често казваше, че момчетата ги прихващали, когато пикаели на северен вятър.
— Майка ти също имаше навик да събира солта цял ден, ако я разсипеше — възрази жена ми. — Д-р Садлър…
— Не — прекъснах я аз, като вдигнах ръка. — Той ще ме накара да взимам сулфамид и до края на седмицата ще драйфам във всеки ъгъл на кабинета си. Ще ми мине от само себе си, но междувременно предполагам, че е по-добре да стоим настрана един от друг.
Тя ме целуна по челото над лявата ми вежда, от което винаги съм настръхвал… както Джанис отлично знаеше.
— Бедничкият. Сякаш онзи ужасен Пърси Уетмор не ти е достатъчен. Идвай по-бързо в леглото.
Така и направих, но преди това излязох на задната веранда, за да се облекча (и първо проверих посоката на вятъра с наплюнчен палец — онова, което ни казват родителите ни като малки, рядко се забравя, колкото и да е глупаво). Пикаенето на открито е едно от удоволствията на живота в провинцията, които поетите никога не успяват съвсем да проумеят, но през онази нощ не беше никакво удоволствие — излизащата от мен вода ме изгаряше като въз пламенен керосин. И все пак си мислех, че следобеда бях малко по зле и бях сигурен, че съм бил по-зле два-три дни преди това. Надявах се, че състоянието ми е започнало да се подобрява. Никога не е имало по-безпочвени надежди. Никой не ми беше казал, че понякога щом вирусът влезе там вътре на топло и влажно, може да си почине за ден-два, преди отново да се развилнее. Щях да се изненадам, когато го разберях. Още повече щях да се изненадам, когато разберях, че след още петнайсет-двайсет години ще се появят хапчета, способни да се справят с инфекцията за рекордно време… и макар тези хапчета да предизвикваха леко гадене или стомашно разстройство, почти никога не те караха да повръщаш като таблетките сулфамид на д-р Садлър. Тогава през трийсет и втора не можеше да направиш друго, освен да чакаш и да се опитваш да не обръщаш внимание на усещането, че някой е напълнил вътрешностите ти с керосин и после е поднесъл към него запалена клечка кибрит.
Допуших си фаса, отидох в спалнята и най-после заспах. Сънувах момичета със свенливи усмивки и кръв
