по косите.
6.
На следващата сутрин на бюрото ми имаше розова бележка, която ме приканваше колкото е възможно по-скоро да намина покрай кабинета на директора. Знаех за какво става дума — играта си имаше неписани, но много важни правила и предишния ден аз бях престанал да играя по тях — така че отлагах явяването си колкото можех повече. Предполагам, че беше същото като с отиването ми на лекар за уринарния ми проблем. Винаги съм смятал принципа „давай да свършваме с тази работа“ за прекомерно надценяван.
Така или иначе не се втурнах към кабинета на директор Мурс. Вместо това съблякох вълнената си униформена куртка, сложих я на облегалката на стола си и включих вентилатора — денят отново бе горещ. После седнах и прегледах рапорта за нощната смяна на Брутъс Хауъл. Нямаше нищо тревожно. Делакроа поплакал малко, след като се прибрал от разходка — правеше го почти всяка вечер и по-скоро заради себе си, отколкото заради хората, които беше изпекъл живи, съвсем сигурен съм — и после извадил господин Джингълс, мишката, от цигарената кутия, в която спеше. Това успокоило Дел и през останалата част от нощта спал като новородено. Господин Джингълс най-вероятно бе прекарал времето върху корема на Делакроа със свита над лапичките си опашка и с немигащи очи. Сякаш Господ беше решил, че на Делакроа му трябва ангел пазител, но в мъдростта Си беше повелил, че за плъх като убиеца от Луизиана е подходяща единствено мишка. Не че всичко това го имаше в доклада на Бруталния, разбира се, но самият аз бях изкарал достатъчно нощни дежурства, за да мога да чета между редовете. Имаше и кратка бележка за Кофи: „Остана буден, през повечето време мълча, може и да е плакал малко. Опитах се да завържа разговор, но след няколкото му нечленоразделни отговора се отказах. Може би Пол или Хари ще имат повече успех.“
„Завързването на разговор“ всъщност беше в основата на работата ни. Тогава не го знаех, но като се връщам назад от позицията на тази странна преклонна възраст (струва ми се, че всички преклонни възрасти изглеждат странни на хората, които трябва да ги изживеят), разбирам, че е било така, и защо не съм го съзнавал навремето — било е прекалено важно за работата ни, каквото е дишането за живота ни. Не бе важно приходящите надзиратели да са добри в „завързването на разговор“, а беше жизненоважно за мен, Хари, Бруталния и Дийн… и това бе една от причините, поради които не понасяхме Пърси Уетмор. Затворниците го мразеха, надзирателите също… мразеха го всички, предполагам, освен политическите му приятели, самият Пърси и може би (но само може би) майка му. Той беше като доза бял арсеник, поръсен в сватбена торта и струва ми се, още от самото начало съм разбирал какво представлява. Той бе таящият се в очакване инцидент. Що се отнасяше до останалите от нас, ние можехме да се забавляваме с мисълта, че сме най-полезни не като надзиратели на осъдените, а като техни психиатри — тази идея отчасти ме занимава и до днес — но знаехме как да завързваме разговор… а без разговора хората, които очакваха реда си за Стария Светльо, имаха гадния навик да полудяват.
Под доклада на Бруталния си отбелязах да поговоря с Джон Кофи — поне да опитам — и после се заех с писмото, пратено ми от Къртис Андерсън, главния заместник на директора. В него се казваше, че той, Андерсън, съвсем скоро очаквал заповед за ДНЕ на Едуърд Делакроа (правописна грешка на Андерсън — името на осъдения всъщност беше Едуар Делакроа). ДНЕ означаваше дата на екзекуцията и според съобщението Къртис имал данни от сигурен източник, че дребният французин ще измине последния си път малко преди деня на Вси светии — предполагаше, че става дума за 27 октомври, а неговите предположения бяха подкрепени от достоверна информация. Но преди това сме можели да очакваме нов затворник на име Уилям Уортън. „Той е от онези, които хората наричат «проблемни деца» — пишеше с наклонения си и някак си педантичен почерк Къртис. — Адски луд и горд от това. През последната година обиколил целия щат и накрая извършил най-тежкото престъпление. По време на грабеж убил трима души. Една от жертвите била бременна жена. Докато бягал, убил и четвърти — служител от щатската полиция. Не улучил единствено една монахиня и някакъв слепец. — Това ме накара да се усмихна. — Уортън е деветнайсетгодишен, в горната част на предмишницата на лявата му ръка е татуиран надписът «Били Хлапето4». Ще ти се наложи да го пошляпнеш някой и друг път, гарантирам ти го, но бъди внимателен. На този човек просто не му пука. — Беше подчертал последното изречение с двойна линия и накрая завършваше с думите: — Освен това може да се задържи доста време. Обжалва присъдата си, трябва също да се има предвид фактът, че е непълнолетен.“
Лудо хлапе, обжалва, вероятно ще се задържи известно време. О, всичко това изглеждаше направо прекрасно. Изведнъж денят започна да ми се струва твърде горещ и повече не можех да отлагам срещата с директора Мурс.
През годините си като надзирател в Студената планина съм работил за трима директори — Хал Мурс беше последният и най-добрият от тях. В известен смисъл. Откровен, праволинеен, лишен дори от рудиментарния хумор на Къртис Андерсън, но с достатъчно политически такт, за да запази работата си през онези мрачни години… и с достатъчно честност, за да не се съблазни от играта. Нямаше да се издигне повече, но, изглежда, това го устройваше. Тогава беше петдесет и осем или петдесет и девет годишен, с дълбоко набраздено лице на копой, което навярно би се харесало на Бобо Марчънт. Косата му бе бяла и се ръкуваше някак си сковано, но беше силен. Година преди това, когато един от затворниците се нахвърли срещу него във вътрешния двор с подострена летва от щайга, Мурс запази самообладание, сграбчи го за китката и я изви толкова силно, че костите на нападателя изхрущяха като сухи клонки в огън. Забравил всичките си жалби, затворникът коленичи на земята и започна да плаче за майка си.
— Аз не съм майка ти — с отработения си южняшки акцент отвърна директорът, — но ако бях, щях да си повдигна полите и да те опикая от онази дупка, от която съм те родила.
Когато влязох в кабинета му, той понечи да се изправи и аз му махнах да остане на мястото си. Седнах от другата страна на бюрото му и започнах с въпрос за жена му… само че в нашия край не се прави така.
— Как е онова твое хубаво момиче? — ето как го попитах аз, сякаш Мелинда беше само седемнайсетгодишна, а не на шейсет и две-три. Загрижеността ми бе искрена — тя беше жена, която самият аз бих обичал и за която бих се оженил, ако житейските ни пътища се бяха пресекли — но пък и нямах нищо против малко да го отклоня от главната му работа.
Той дълбоко въздъхна.
— Не е добре, Пол. Изобщо не е добре.
— Пак ли главоболие?
— Тази седмица само веднъж, но беше най-тежкото досега — онзи ден трябваше почти през цялото време да лежи. А сега пък се появи тази слабост в дясната й ръка… — Той повдигна изпъстрената си с кафеникави петна дясна ръка. Известно време и двамата я гледахме как трепери над бележника му, после директорът я отпусна. Разбирах, че би дал какво ли не, за да не му се налага да ми каже онова, което ми казваше, и аз бих дал също толкова, за да не ми се налага да го чуя. Главоболията на Мелинда бяха започнали през пролетта и през цялото лято докторът беше твърдял, че са „мигренни пристъпи, дължащи се на нервно напрежение“, навярно причинено от предстоящото пенсиониране на Хал. Само че нито един от двамата не можеше да очаква пенсионирането му, жена ми ми бе казала, че мигрената не е болест на старите, а на младите. Когато болните достигнели възрастта на Мелинда Мурс, те обикновено оздравявали, а не обратното. А сега и тази слабост в ръката. Не ми приличаше на нервно напрежение, а по-скоро на истински удар.
— Д-р Хавърстром иска да я заведе до болницата в Индианола — рече Мурс. — Да й направят изследвания. Има предвид рентгенови снимки на главата и кой знае какво друго. Уплашена е до смърт. — Той замълча, после прибави: — Да ти кажа честно, аз също.
— Да, но ти го разбираш — отвърнах аз. — Недейте да чакате. Ако се окаже, че е нещо, което могат да видят на рентгена, може да се окаже нещо лечимо.
— Да — съгласи се той и после, само за миг — единствения през тази част от разговора ни — очите ни се срещнаха. Помежду ни се установи онова разбиране, което няма нужда от думи. Можеше да е удар, да. Можеше също да е тумор в главата й и ако беше така, възможността лекарите в Индианола да са в състояние да направят каквото и да е се равняваше почти на нула. Това бе 1932, спомнете си, когато дори нещо сравнително просто като уринарната инфекция, означаваше или сулфамид и повръщане, или болки и
