Белия заек от „Алиса в страната на чудесата“ и аз се усмихнах. Животинчето не спря на вратата на карцера, а изчезна под нея. Стените на стаята бяха меки, за хора, чиито мозъци малко са поомекнали. Когато не се налагаше да я използваме по предназначение, в нея държахме неща за чистене и няколко книги (повечето бяха уестърни от Кларънс Мълфорд, но една от тях — давана само в специални случаи — представляваше богато илюстрирано книжле, в което Попай, Блъто и дори демонът-хамбургер Уимпи се редуваха да го тъпчат в устата на Олив Ойл). Имаше и някои други неща, например цветни пастели, които по-късно Делакроа вкара в употреба. Не че тогава той беше проблемът ни — това бе по-рано, спомнете си. В стаята също имаше едно палто, което никой не искаше да носи — бяло, ушито от двоен брезент, с копчета, клипсове и токи. Всички знаехме как светкавично да закопчаем в него някое проблемно дете. На нашите момчета не им се случваше често да се разбесняват, но когато все пак се случеше, братче, не можехме да чакаме положението да се оправи от само себе си.
Бруталния бръкна в чекмеджето на бюрото и извади голямата, подвързана с кожа книга със златен надпис „ПОСЕТИТЕЛИ“ на корицата. Обикновено тя стоеше там по цял месец. Когато някой от затворниците имаше посетители — без да се смятат адвокатите и свещениците — той отиваше в стаята до столовата, предназначена специално за тази цел. Наричахме я Аркадата. Не зная защо.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — попита Дийн Стантън и примижа над очилата си, докато Бруталния отваряше книгата и тържествено прелистваше страниците от изминали години с посетители на вече мъртви хора.
— Изпълнявам параграф 19 — отвърна той, като намери необходимата страница. Взе молив, наплюнчи върха му — отвратителен навик, от който не можехме да го отучим — и се приготви да пише. Параграф 19 гласеше просто: „Всеки посетител в блок Е трябва да покаже жълт пропуск, издаден от администрацията, и задължително трябва да бъде вписан.“
— Полудял е — обърна се към мен Дийн.
— Мишката не ни показа пропуска си, но този път няма да взема мерки — рече Бруталния. Отново наплюнчи молива за късмет, после попълни в графата „ВРЕМЕ НА ВЛИЗАНЕ В БЛОКА“ 21:49 ч.
— Ами да, защо не, големите шефове навярно правят изключение за мишките — отвърнах аз.
— Разбира се, че правят — съгласи се той. — Нали мишките нямат джобове. — Обърна се към часовника на стената зад бюрото, после вписа в графата „ВРЕМЕ НА ИЗЛИЗАНЕ ОТ БЛОКА“ 22:01 ч. Между тези две графи имаше оставено повече пространство, озаглавено „ИМЕ НА ПОСЕТИТЕЛЯ“. След миг на дълбоко размишление — навярно за да си спомни ограничените си знания по правопис, тъй като съм сигурен, че идеята вече е била оформена в главата му — Брутъс Хауъл грижливо написа „СТИЙМБОУТ УИЛИ“, както повечето хора наричаха по онова време Мики Маус5. Това се дължеше на онзи първи говорящ анимационен филм, в който Мики ококорваше очи, завърташе се и дърпаше въжето за свирката на мостика на парахода. — Е — рече, като затвори книгата и я върна в чекмеджето, — всичко е готово.
Засмях се, но Дийн, който винаги възприемаше нещата сериозно, даже да разбираше, че става дума за шега, се мръщеше и яростно бършеше очилата си.
— Ако някой види това, ще загазиш. — Поколеба се и прибави: — Някой неподходящ. — Отново се поколеба и преди да довърши, късогледо се заоглежда, едва ли не очаквайки да види, че на стените са им пораснали уши. — Някой като например Пърси Цуни ми гъза и върви по дяволите Уетмор.
— Ами — заяви Бруталния. — В деня, в който Пърси Уетмор пльосне гадния си задник зад това бюро, аз напускам.
— Няма да се наложи — каза Дийн. — Ако Пърси прошепне каквото трябва на когото трябва, направо ще те уволнят за това, че си правиш майтапи. А той може. Знаеш, че може.
Бруталния изръмжа, но нищо не отговори. Реших, че по-късно същата нощ Хауъл ще изтрие онова, което бе написал. А ако не той, щях да го направя аз.
На следващата вечер, след като отведе първо Битърбък, а после и Президента в блок Д, в който след прибирането на обикновените затворници по килиите се къпеха осъдените на смърт, Бруталния ме попита дали да не потърсим Стиймбоут Уили в карцера.
— Предполагам, че би трябвало — отвърнах аз. Предишната вечер добре се бяхме посмели с мишката, но знаех, че ако я намерим в карцера — особено ако откриехме, че е започнала да си свива гнездо в някоя от тапицираните стени — ще се наложи да я убием. По-добре да убиеш разузнавача, независимо колко е забавен, отколкото да се налага да живееш с онези, които ще дойдат след него. Излишно е да ви казвам, че и двамата не си падахме по убиване на малки мишки. В края на краищата държавата ни плащаше да убиваме плъхове.
Но през онази нощ не открихме Стиймбоут Уили — по-късно известен като господин Джингълс — нито в меките стени, нито зад купчините боклук, които бяхме изнесли в коридора. Имаше много боклуци, повече, отколкото очаквах, защото отдавна не се беше налагало да използваме карцера. С идването на Уилям Уортън това щеше да се промени, но, разбира се, тогава още не го знаехме. За наше щастие.
— Къде ли може да е отишла? — накрая попита Бруталния, като избърса потта от тила си с голяма синя кърпа. — Няма нито дупки, нито цепнатини… само това, но… — Посочи към отвора на канала в пода. Под решетката, през която мишката би могла да се провре, имаше ситна стоманена мрежа, през която не можеше да мине дори мушичка. — Как ли е влязла? А как ли е излязла?
— Не зная — отвърнах аз.
— Но тя наистина влезе тук, нали? Искам да кажа, че и тримата я видяхме.
— Да, мушна се под вратата. Трябваше да се помъчи малко, но се мушна.
— Божичко! — възкликна Бруталния — дума, която звучеше странно от устата на толкова едър мъж. — Добре е, че затворниците не могат да се смаляват, като мишки, нали?
— Можеш да се обзаложиш. — За последен път огледах брезентовите стени, като търсех дупка, цепнатина, каквото и да е. Нямаше нищо. — Хайде да си тръгваме.
Стиймбоут Уили се появил отново три дни по-късно, когато на бюрото на дежурния седял Хари Теруилигър. Пърси също бил на смяна и се хвърлил да гони мишката по Зеления път със същия парцал, който възнамеряваше да използва Дийн. Животинчето лесно избягало и се мушнало в пролуката под вратата на карцера. Като псувал високо, Пърси отключил вратата и отново изнесъл навън онези боклуци. Било смешно и страшно едновременно, каза Хари. Той се кълнял, че ще хване проклетата мишка и че направо ще й откъсне гадната малка главичка, но, разбира се, не успял. Потен и раздърпан, с измъкната отзад униформена риза, половин час по-късно се върнал при бюрото на дежурния и като отметнал косата от очите си, казал на Хари (който спокойно си седял и си четял през повечето време от суматохата), че ще запуши пролуката под вратата. Това щяло да реши проблема с гадините, заявил той.
— Както прецениш, Пърси — отвърнал Хари и обърнал страницата с комикса, който четял. Смятал, че Уетмор ще забрави за заканата си, и се оказа прав.
8.
Една вечер същата зима, много след тези събития, Бруталния дойде при мен, когато бяхме останали само ние двамата. За момента блок Е беше празен и всички останали надзиратели временно имаха друга работа. Пърси се бе преместил в „Брайър Ридж“.
— Ела тук — каза ми със странен, напрегнат глас, който ме накара рязко да го погледна. Току-що бях пристигнал — навън беше студена нощ и валеше лапавица — и изтърсвах водата от палтото си, преди да го оставя на закачалката.
— Нещо лошо ли се е случило? — попитах.
— Не — отвърна той, — но открих къде е бил господин Джингълс. Искам да кажа, преди да го вземе Делакроа. Искаш ли да видиш?
Естествено, че исках. Последвах го по Зеления път до карцера. Всички неща, които държахме вътре, бяха изнесени в коридора — очевидно Бруталния беше използвал липсата на клиенти, за да поразчисти. Вратата зееше отворена и аз видях вътре кофата с парцала. Подът, настлан със същия гаден линолеум като самия Зелен път, съхнеше на ивици. По средата на стаята бе разпъната стълбата, обикновено пазена в склада, който също служеше за последна спирка на осъдените на смърт. Откъм задната част на стълбата до върха й стърчеше поставка, каквито използват работниците, за да оставят инструменти или кутии с боя.
