чакане.
— Благодаря ти за загрижеността, Пол. А сега да си поговорим за Пърси Уетмор.
Изпъшках и покрих очите си с длан.
— Тази сутрин ми се обадиха от столицата на щата — безизразно изрече директорът. — Беше доста неприятен разговор, сигурен съм, че можеш да си го представиш. Пол, губернаторът е под такъв чехъл, все едно не управлява, ако разбираш какво искам да кажа. А жена му има брат, който има един-единствен син. Този син е Пърси Уетмор. Снощи той телефонирал на баща си, а баща му телефонирал на леля му. Трябва ли да ти обяснявам останалото?
— Не — отвърнах. — Пърси се е разпискал. Като някое мамино детенце, което казва на учителя, че видял Джак и Джил да се натискат в съблекалнята.
— Да — съгласи се Мурс, — горе-долу е така.
— Знаеш ли какво стана между Пърси и Делакроа, когато докараха французина? — попитах аз. — Какво направи Пърси с проклетата си дъбова палка?
— Да, но…
— И знаеш как понякога я прокарва по решетките, просто ей така. Той е долен, глупав и не зная още колко време ще мога да го търпя. Това е самата истина.
Познавахме се от пет години. Това можеше да е много време за хора, които се разбират, особено когато работата отчасти се състои в това да разменяш живот за смърт. Искам да кажа, че той знаеше какво имам предвид. Не че щях да напусна — не и когато Депресията дебнеше извън стените на затвора като опасен престъпник, когото не можем да заловим. И по-добри от мен се скитаха по пътищата или се самоубиваха. Аз имах късмет и го знаех — децата бяха пораснали и през последните две години ипотеката, онзи стокилограмов мраморен блок, се беше смъкнал от плещите ми. Но човек трябва да се храни, жена му също. Освен това бяхме свикнали да пращаме на дъщеря ни и зет ни по двайсет долара винаги, когато можехме да си го позволим (а понякога и когато не можехме, ако писмата на Джейн бяха твърде отчаяни). Зет ни бе безработен гимназиален учител и ако през онези дни това не се равняваше на отчаяние, думата просто нямаше друго значение. Така че не, човек не можеше да се откаже от сигурна работа като моята… не и хладнокръвно, разбира се. Но през онази есен моята кръв не беше хладна. Температурите навън не бяха нормални за сезона и инфекцията, която пълзеше в мен, надуваше термометъра още повече, А когато човек е в такова състояние, понякога юмрукът му неволно полита напред. А ако удариш веднъж връзкар като Пърси Уетмор, спокойно можеш да продължиш да удряш, защото просто няма връщане назад.
— Точно затова те извиках — тихо каза Мурс. — От сигурен източник знам — всъщност от човека, който ми телефонира тази сутрин — че Пърси е подал молба за „Брайър“ и че ще го приемат.
— За „Брайър“ — повторих аз. Ставаше дума за „Брайър Ридж“, една от двете щатски болници. — Какво прави това момче? Да не се разхожда из щатските заведения?
— Става дума за административна работа. С по-добра заплата и свързана с книжа, а не с местене на болнични легла посред най-голямата жега. — Той ми се ухили. — Знаеш ли, Пол, вече можеше да си се избавил от него, ако по време на екзекуцията на Вожда не го беше сложил заедно с Ван Хей в кабината за прекъсвача.
За миг думите му ми се сториха толкова странни, че не можех да проумея какво има предвид. А може би просто не исках.
— А къде другаде трябваше да го сложа? — попитах аз. — За Бога, той изобщо не знае какво прави в блока! Да го направя действителен участник в екзекуциите… — Не довърших. Не можех да довърша. Възможността за прецаквания ми се струваше безкрайна.
— Въпреки това е най-добре да участва по-активно в екзекуцията на Делакроа. Разбира се, ако искаш да се избавиш от него.
Погледнах го със зяпнала уста. Накрая успях да се съвзема и да отговоря:
— Какво искаш да кажеш? Че иска да е толкова близо, за да може да помирише как вътрешностите на французина се пържат ли?
Мурс сви рамене. Очите му, толкова топли, когато говореше за жена си, сега изглеждаха ледени.
— Вътрешностите на Делакроа ще се изпържат независимо от участието на Уетмор — отвърна ми. — Нали така?
— Да, но той може да прецака нещата. Всъщност, Хал, той винаги е склонен да ги прецаква. А пред трийсетина свидетели… пред репортери, дошли чак от Луизиана…
— С Брутъс Хауъл ще се погрижите да не ги прецака. А ако все пак го направи, това влиза в неговото досие, а то ще е още тук дълго след като връзките му в щатското правителство прекъснат. Нали разбираш?
Разбирах. Гадеше ми се и изпитвах страх, но разбирах.
— Може да реши да остане за екзекуцията на Кофи, но ако имаме късмет, ще получи всичко, което му трябва, от Делакроа. Просто се погрижи да вземе по-активно участие.
Бях възнамерявал отново да поставя Пърси в кабината на прекъсвача, после долу в тунела да придружава носилката, която щеше да откара Делакроа до хладилния фургон, паркиран оттатък пътя пред затвора, но без да се колебая, се отказах от плановете си. Кимнах. Имах чувството, че поемам риск, но не ме интересуваше. Той можеше да участва в екзекуцията, да закрепи металната шапка, после да гледа през решетката и да каже на Ван Хей да превключи на две. Можеше да гледа как дребничкият французин яхва мълнията, която той, Пърси Уетмор, е пуснал от бутилката. Нека изживее гадната си малка възбуда, ако това означаваше за него узаконеното от държавата убийство. Можеше да продължи към „Брайър Ридж“, където щеше да има свой кабинет с вентилатор. А ако на следващите избори чичо му загубеше поста си и му се наложеше да разбере какво представлява истинската работа в трудния, нажежен от слънцето стар свят, в който не всички лоши момчета бяха заключени зад решетки и понякога човек получава удари по главата си, толкова по-добре.
— Ясно — казах аз и се изправих. — За екзекуцията на Делакроа ще му дам повече работа. А междувременно ще запазя мира.
— Добре — отвърна директорът и също се изправи. — Между другото, какво става с онзи твой проблем? — Той тактично посочи към слабините ми.
— Като че ли съм малко по-добре.
— Чудесно. — Изпрати ме до вратата. — Как е Кофи, между другото? Ще ни причинява ли някакви неприятности?
— Мисля, че не. Засега кротува. Странен е — очите му са странни — но кротува. Ще го наблюдаваме обаче. Не се тревожи за това.
— Знаеш какво е направил, разбира се.
— Естествено.
Стигнахме до приемната, където старата госпожица Хана както винаги чукаше по пишещата си машина, явно от края на последната ледникова епоха. Отидох си с облекчение. Имах чувството, че лесно съм се отървал. В края на краищата беше приятно да знаеш, че имаш възможност да надживееш Пърси.
— Поздрави Мелинда — казах аз — и недей излишно да се тревожиш. Навярно в края на краищата ще се окаже просто мигрена.
— Можеш да се обзаложиш — отвърна той. Устните му се усмихнаха, но очите му бяха тъжни. Съчетанието бе смразяващо.
Що се отнася до мен, аз се върнах в блок Е, за да започна новия работен ден. Имаше документи за четене и писане, трябваше да се чистят подове, да се разнася храна, да се прави график за дежурствата за следващата седмица, имаше стотици подробности, за които трябваше да се погрижа. Но повечето беше чакане — в затвора винаги е така, чакането никога не свършва. Чаках Едуар Делакроа да извърви Зеления път, чаках да пристигне Уилям Уортън с неговата ухилена уста и с татуировката му на Били Хлапето, и най- вече, чаках Пърси Уетмор да изчезне от живота ми.
7.
Мишката на Делакроа бе една от Божиите загадки. До онова лято в блок Е никога не бях виждал мишки и никога повече не видях след онази есен, когато французинът ни напусна през една гореща и бурна
