октомврийска нощ — напусна ни по толкова ужасяващ начин, че не мога да си наложа да си го припомня. Делакроа твърдеше, че бил дресирал мишката, която започна живота си сред нас като Стиймбоут Уили, но всъщност мисля, че беше точно обратното. Дийн Стантън е съгласен с мен, Бруталния също. И двамата бяха там през онази нощ, в която мишката се появи, и както Бруталния казваше: „Животинчето вече беше полуопитомено и два пъти по-умно от онзи французин, който си мисли, че го притежава.“
Двамата с Дийн бяхме в кабинета ми, преглеждахме архива от предишната година и се готвехме да пишем втори циркулярни писма на свидетелите на пет екзекуции и трети — на още шест чак до 1929. По принцип искахме да разберем само едно — доставила ли им е удоволствие предложената услуга. Зная, че звучи ужасно, но това бе от изключително значение. Като данъкоплатци те бяха наши клиенти, но много специални. Мъжете и жените, които идваха посред нощ, за да наблюдават как умира един човек, имаха особена, неотложна причина да го направят — особена потребност, и ако екзекуцията е подходящо наказание, тази потребност би трябвало да е задоволена. Сънували са кошмари. Целта на екзекуцията е да им покаже, че кошмарът е свършил. И може би дори става. Понякога.
— Хей! — извика Бруталния от бюрото си в началото на коридора. — Хей, вие двамата! Елате тук!
Ние с Дийн се спогледахме с еднакво тревожно изражение, като си помислихме, че нещо се е случило или с индианеца от Оклахома (казваше се Арлен Битърбък, но ние го наричахме Вожда… а Хари Теруилигър му викаше Вожда Козьо сирене, защото твърдеше, че Битърбък миришел така), или с онзи, на когото казвахме Президента. Но после Бруталния се разсмя и ние побързахме да видим какво става. Смехът в блок Е звучеше почти толкова неприлично, колкото и в черква.
Старият Ту-Ту, затворникът, който по онова време буташе количката с храната, беше пристигнал и Бруталния се бе заредил за дългата нощ — три сандвича, две соди и две парчета сладкиш. Както и чиния с картофена салата, която Ту-Ту несъмнено беше отмъкнал от затворническата кухня, макар да се предполагаше, че няма достъп до нея. Бруталния бе отворил пред себе си дневника и колкото и да беше чудно, още не го бе изцапал. Разбира се, той едва започваше.
— Какво? — попита Дийн. — Какво има?
— Тази година щатският парламент най-после трябва да си е развързал кесията достатъчно, за да наеме нов надзирател — рече Бруталния, като продължаваше да се смее. — Я погледнете ей там.
Той посочи с ръка и ние видяхме мишката. Аз също се разсмях и накрая Дийн се присъедини към нас. Наистина не можехме да се удържим, защото мишката приличаше точно на надзирател, който прави обиколките си на всеки четвърт час — дребен, космат мъж, проверяващ дали някой не се опитва да избяга, или да се самоубие. Животинчето се затичваше към нас по Зеления път, после спираше, въртеше глава настрани, сякаш оглеждаше килиите. След това отново изприпкваше напред. Фактът, че можехме да чуем хъркането и на двамата ни затворници въпреки викането и смеха, някак си правеше ситуацията още по- смешна.
Това беше съвсем обикновена кафява мишка, като изключим начина, по който проверяваше килиите. Дори влезе в една-две от тях, пъргаво промушквайки се между долните решетки, така че, струва ми се, мнозина от бившите ни и настоящи затворници биха й завидели. Разбира се, осъдените винаги искаха да се измъкнат навън.
Мишката не влезе в нито една от двете заети килии, само в празните. И накрая почти стигна до мястото, където бяхме ние. През цялото време очаквах, че ще се върне назад, но животинчето не го направи. Не проявяваше какъвто и да е страх от нас.
— За една мишка не е нормално да се приближава толкова до хора — малко нервно изрече Дийн. — Може да е бясна.
— О, Господи! — изломоти Бруталния с пълна уста. — Голям експерт по мишките се извъди. Може би виждаш и пяна по устата й, а?
— Изобщо не виждам устата й — отвърна Стантън и това ни накара отново да избухнем в смях. Аз също не виждах устата й, но можех да видя малките тъмни точици на очите й и те не ми се струваха нито безумни, нито бесни. Изглеждаха заинтригувани и интелигентни. Водил съм на смърт хора — хора с, както се предполагаше, безсмъртна душа — които изглеждаха по-тъпи от онази мишка.
Тя продължи по Зеления път и стигна на по-малко от метър от бюрото… както можете да си представите, то не беше някаква изискана мебел, а от онези бюра, зад които седят учителите в общинските гимназии. Животинчето спря там и изви опашка около лапичките си така превзето, като възрастна дама, която оправя полите си.
Тогава престанах да се смея — внезапно изпитах пронизващ до костите хлад. Трябва да кажа, че не зная защо се чувствах така — никой не обича да вади на показ нещо, което би го накарало да изглежда смешен — но аз, разбира се, го правя и щом казвам истината за останалото, предполагам, че мога да я кажа и за това. За миг си представих, че съм на мястото на онази мишка, не надзирател, а просто още един осъден престъпник по Зеления път, осъден, но все още способен храбро да вдигне поглед към бюрото, което трябва да е изглеждало километри високо (както несъмнено някой ден ще ни изглежда тронът, от който ще ни съди Господ), и към гигантите с могъщи гласове и сини дрехи, които седяха зад него. Гиганти, които стреляха по представителите на нейния вид с 46-милиметрови оръжия, смазваха ги с метли или им поставяха капани, капани, които чупеха гръбначния им стълб, докато предпазливо пропълзяваха над думата „ПОБЕДИТЕЛ“, за да си гризнат от сиренето, закачено на малката медна пластинка.
До бюрото нямаше метла, но имаше кофа за миене на под все още с парцала вътре. Малко преди да седнем с Дийн в кабинета ми, на свой ред бях измил зеления линолеум и шестте килии. Видях, че Дийн се готви да грабне парцала и да замахне с него. Докоснах го по ръката точно в мига, в който пръстите му се допираха до дългата дървена дръжка.
— Остави я на мира — казах аз.
Той сви рамене и отдръпна ръка. Имах чувството, че желанието му да убие мишката не е по-силно от моето.
Бруталния отчупи парченце от сандвича си и го протегна пред бюрото, като лекичко го разтърка между двата си пръста. Мишката като че ли погледна с още по-силен интерес, сякаш знаеше точно какво е това. Навярно беше така — виждах как мустачките й помръдват и нослето й се сбърчва.
— О, Брутален, недей! — възкликна Дийн, после погледна към мен. — Не му го позволявай, Пол! Ако нахрани проклетото животинче, можем да опънем бохчите за всяко четириного.
— Просто искам да видя какво ще направи — отвърна Бруталния. — От чисто научен интерес. — Той ме погледна — аз бях шефът дори за такива дребни отклонения от рутинната работа като това. Замислих се и свих рамене. Така или иначе нямаше никакво значение. Истината бе, че аз също исках да видя какво ще направи.
Е, изяде го, разбира се. В края на краищата беше времето на Депресията. Но начинът, по който го изяде, очарова всички ни. Тя се приближи до парченцето, подуши го отстрани, после седна пред него като куче, което изпълнява номер, хвана го и разчупи хляба, за да стигне до месото. Направи го така естествено като човек, който забива вилица в прекрасно телешко печено в любимия си ресторант. Никога не съм виждал животно да яде по такъв начин, дори и добре дресирано домашно куче. И през цялото време мишката не откъсваше очи от нас.
— Мишката или е много умна, или е адски гладна — каза някакъв друг глас. Беше Битърбък. Беше се събудил и сега стоеше до решетката на килията си само по размъкнати гащета. Между показалеца и средния пръст на дясната му ръка стърчеше саморъчно свита цигара и металносивата му коса падаше върху раменете му — някога навярно мускулести, но сега отпуснати — сплетена на две плитки.
— Да знаеш някоя индианска мъдрост за мишките, Вожде? — попита Бруталния, като продължаваше да гледа мишката. Всички бяхме очаровани от начина, по който държеше парченцето говеждо в предните си лапички и от време на време го обръщаше или го поглеждаше, сякаш с възхищение и одобрение.
— Не — отвърна той. — Някога познавах един, който твърдеше, че ръкавиците му били от миша кожа, но аз не му вярвах. — После се изсмя, сякаш всичко това беше шега, и се отдалечи от решетката. Чухме изскърцването на койката му, когато отново си легна.
Изглежда, това бе сигнал за мишката, за да си тръгне. Тя дояде парченцето месо, подуши онова, което беше останало (предимно хляб, напоен с жълта горчица), и после отново погледна към нас, като че ли искаше да запомни лицата ни, ако се случеше пак да се срещнем. След това се обърна и заприпка по пътя, по който бе дошла, този път без да спира, за да оглежда килиите. Припряността й ме накара да се сетя за
