Той седна, облегнал гръб на кабината, без да откъсва очи от нощното небе. Лицето му изразяваше върховно щастие. С всяко превъртане на изтърканите гуми на пикапа Зеленият път оставаше все по-далеч зад нас и поне за момента привидно безкрайният поток от сълзи на Джон Кофи бе секнал.
7.
До къщата на Хал Мурс на „Чимни Ридж“ имаше четирийсет километра и раздрънканият фермерски пикап на Хари Теруилигър взе разстоянието за повече от час. Пътуването беше ужасно и макар сега да ми се струва, че всеки миг от него все още се е врязал в паметта ми — всеки завой, всяко подскачане, всяко спускане, опасните моменти (два), когато се разминавахме с други камиони, пътуващи в обратна посока — мисля, че изобщо не съм в състояние да опиша как се чувствах, седнал отзад заедно с Джон Кофи, и двамата завити като индианци в старите одеяла, които Хари предвидливо бе взел.
Преди всичко това беше усещането за загубеност — дълбоката и ужасна болка, която изпитва дете, разбрало, че се е заблудило, че всичко наоколо му изглежда непознато и че вече не знае как да открие пътя за вкъщи. Бях навън в нощта с един затворник — не просто какъвто и да е затворник, а осъден на смърт за убийството на две момиченца. Фактът, че вярвах в невинността му, не би бил от значение, ако ни хванеха — щяхме да отидем в затвора самите ние, а навярно и Дийн Стантън. Бях се отказал от цял живот, изпълнен с работа и вяра, заради една ужасна екзекуция и защото смятах, че огромният глупак, седнал до мен, може би е в състояние да изцели неподлежащия на операция мозъчен тумор на една жена. И все пак, докато гледах как Джон наблюдава звездите, със страх осъзнах, че вече не вярвам в това, ако изобщо някога наистина го бях вярвал. Уринарната ми инфекция ми се струваше нещо далечно и маловажно, както обикновено става с такива тежки и болезнени неща, щом веднъж останат в миналото (ако жените можеха действително да си спомнят колко ужасно ги е боляло при първото раждане, казваше някога майка ми, никога не биха опитали повторно). Що се отнася до господин Джингълс, не беше ли възможно и дори вероятно да сме се заблудили за степента на нанесените му от Пърси поражения? Или че Джон — който наистина притежаваше някаква хипнотична сила, в това поне нямаше никакво съмнение — някак си ни е накарал да вярваме, че виждаме нещо, което изобщо не сме видели? После идваше въпросът с Хал Мурс. В деня, когато го изненадах в кабинета му, бях видял един скован и разплакан старец. Но не смятах, че това е истинското лице на директора. Смятах, че истинският директор Мурс е мъжът, който някога бе строшил китката на безумеца, опитал се да го прободе, мъжът, който с цинична точност ми беше посочил, че вътрешностите на Делакроа ще се изпържат независимо кой ръководи екзекуцията. Действително ли смятах, че Хал Мурс кротко ще стои настрани и ще ни остави да въведем в дома му осъдения детеубиец, за да допре ръце до жена му?
Колкото повече се приближавахме до целта си, съмненията ми растяха като болест. Просто не разбирах защо съм направил всички тези неща и защо съм убедил другите да дойдат с мен на това безумно нощно пътуване. Не вярвах, че ще ни се размине. И все пак не направих усилие да го спра, макар че можех да го сторя — положението не се беше изплъзнало безвъзвратно от ръцете ни, докато още не бяхме стигнали в дома на Мурс. Нещо — струва ми се, че навярно са били просто вълни на ободрение, излъчвани от седналия до мен гигант — ми пречеше да почукам по покрива на кабината, да извикам на Хари да обърне пикапа назад и да се върне в затвора, докато все още има време.
Такива мисли минаваха през ума ми, докато отбивахме от магистралата по окръжно шосе 5 и от него по улица „Чимни Ридж“. Петнайсетина минути по-късно видях очертанията на покрив, който скриваше звездите, и разбрах, че сме пристигнали.
Хари превключи от втора на първа (струва ми се, че през целия път превключи на максимална само веднъж). Двигателят се запъхтя и целият пикап се разтърси, сякаш и той се страхуваше от онова, което ни очакваше.
Хари зави по настланата с чакъл отбивка в двора на Мурс и паркира автомобила зад чудесния черен буик на директора. Напред и малко надясно се виждаше спретната къща в стил, който, струва ми се, се нарича Кейп Код21. Подобни сгради навярно би трябвало да изглеждат не на място в нашия планински район, но не бе така. Луната беше изгряла, тази нощ с малко по-широка усмивка, и на светлината й видях, че дворът, винаги поддържан толкова добре, сега изглеждаше запуснат, най-вече заради непочистените листа по земята. При нормални обстоятелства това би било работа на Мели, но тази есен това не бе по силите й и тя никога повече нямаше да види падането на листата. Такава беше истината и съм бил луд да мисля, че този идиот с празен поглед може да я промени.
Навярно обаче все още не бе прекалено късно да се спасим. Понечих да се изправя и одеялото, с което се бях завил, се изхлузи от раменете ми. Щях да се наведа напред, да почукам по прозореца от лявата страна, да кажа на Хари да се махаме от тук преди…
Джон Кофи ме хвана с огромната си ръка и ме дръпна да седна обратно толкова лесно, колкото аз бих могъл да го направя с някое дете.
— Виж, шефе — каза той и посочи. — Някой е буден.
Проследих показалеца му и почувствах, че ми прималява. В един от задните прозорци се виждаше искрица светлина. Най-вероятно стаята, в която сега Мелинда прекарваше дните и нощите си — вече не можеше да се качва по стълбите, както не можеше да излезе навън, за да събере падналите след неотдавнашната буря листа.
Бяха чули колата, разбира се — проклетият пикап на Хари Теруилигър, чийто двигател виеше и изхвърляше газовете през ауспуха, без да му пречат такива несериозни неща като заглушители. По дяволите, Хал и Мели навярно и без друго в последно време не спяха добре.
Светна лампа по-близо до предната част на къщата (в кухнята), после в дневната на втория етаж, след това в предния коридор и накрая над верандата. Наблюдавах приближаващите се светлини така, както човек, застанал пред бетонна стена и допушващ последната си цигара, гледа приближаването на екзекуционния отряд. И все пак дори тогава не признавах напълно пред самия себе си, че вече е прекалено късно, докато неравномерното буботене на двигателя не заглъхна, вратите изскърцаха и чакълът под краката на Хари и Бруталния захрущя.
Джон се изправи и ме дръпна заедно със себе си. На слабата светлина лицето му изглеждаше оживено и изпълнено с готовност. Спомням си, че си помислих: „Защо не? Защо да не изглежда така? Той е глупак.“
Хауъл и Теруилигър стояха един до друг до пикапа като хлапета по време на буря и видях, че и двамата изглеждат също толкова уплашени, объркани и неспокойни, колкото бях и аз. Това ме накара да се почувствам още по-зле.
Джон слезе на земята. Дори не му се наложи да скочи, а по-скоро само да прекрачи. Последвах го. Краката ми се бяха сковали. Ако не ме беше подхванал под ръка, щях да се просна върху студения чакъл.
— Това е грешка — прошепна Бруталния. Очите му бяха разширени и много уплашени. — Господи, Пол, какво си мислим ние?
— Вече е прекалено късно — отвърнах. Бутнах бедрото на Кофи и той покорно застана до Хари. После хванах Брутъс за лакътя, като че ли бяхме на среща. Двамата се насочихме към верандата, над която сега светеше лампа. — Нека аз да говоря. Разбрахме ли се?
— Да — каза Бруталния. — В момента това като че ли е единственото нещо, което наистина разбирам.
Погледнах през рамо назад.
— Хари, остани при пикапа с него, докато не те извикам. Не искам Мурс да го види преди да съм готов. — Само че никога нямаше да съм готов. Сега вече го знаех.
Двамата с Бруталния тъкмо бяхме стигнали до стълбите, когато предната врата се отвори достатъчно силно, за да удари месинговото чукче в плочката му. На прага застана Хал Мурс по синьо долнище от пижама и по фланелка. Металносивата му коса беше разрошена. През годините на кариерата си той си бе създал хиляди врагове и отлично го знаеше. В дясната си ръка държеше пистолета, който обикновено висеше над камината в дневната му. Необикновено дългата му цев не сочеше точно към земята. Бе „Нед Бънтлайн Спешъл“, някога принадлежал на дядо му, и сега (когато го видях, още повече ми прималя) ударникът му беше вдигнат.
— Кой, по дяволите, идва в два и половина през нощта? — попита той. Не долових в гласа му и капчица
