8.
Свила се в края на леглото и втренчила разширени очи в попадналия пред помътнелия й поглед гигант, жената в задната спалня изобщо не приличаше на онази Мелинда Мурс, която бях познавал в продължение на двайсет години — не приличаше дори на онази Мели Мурс, която двамата с Джанис бяхме посетили малко преди екзекуцията на Делакроа. Жената, свила се в края на леглото, приличаше на болно дете, маскирало се като вещица за Хелоуин. Синкавата й кожа висеше, имаше дълбоки бръчки. Дясното й око беше притворено, сякаш се готвеше да намигне. Устата от същата страна висеше надолу и над моравата й долна устна стърчеше жълтеникав кучешки зъб. Косата й бе ужасно разчорлена. Стаята смърдеше на урина. Нощното гърне до леглото беше наполовина пълно е някаква отвратителна жълтеникава гадост. Все пак бяхме дошли прекалено късно, ужасено си помислих аз. Само допреди дни можех да я позная — макар и болна, все още си беше самата тя. От тогава онова нещо в главата й трябва да се бе разраснало с невероятна скорост, за да затвърди позицията си. В този момент си помислих, че дори Джон Кофи вече не е в състояние да й помогне.
Когато той влезе в стаята, лицето й изразяваше страх и ужас — сякаш нещо в нея беше разпознало лекар, който можеше да е в състояние да стигне до него и в крайна сметка да го изтръгне… да го поръси със сол така, както поръсвате пиявица, за да я накарате да се пусне от тялото ви. Чуйте ме внимателно: не казвам, че Мели Мурс бе обладана, и съзнавам, че тъй като през онази нощ бях близо до истерия, всичките ми възприятия трябва да се подлагат на съмнение. Но никога и не съм отхвърлял напълно възможността за демонично обладаване. В очите й имаше нещо, казвам ви, нещо, което приличаше на страх. За това, струва ми се, можете да ми вярвате — това чувство ми е прекалено познато, за да не го усетя.
Каквото и да беше, то бързо изчезна и на негово място се появи поглед, оживен от ирационално любопитство. Ужасната й уста се сгърчи в нещо, което може би бе усмивка.
— О, колко си голям! — извика тя. Беше като малко момиченце, току-що заболяло от ангина. Тя измъкна ръцете си — гъбестобели като лицето и изпод юргана и плесна с тях. — Смъкни си панталоните! През целия си живот съм слушала за негърски пишки, но никога не съм виждала!
Зад мен Мурс изпусна тих стон, изпълнен с отчаяние.
Джон Кофи не обърна внимание на думите й. След като постоя неподвижен за миг, сякаш за да я разгледа от разстояние, той се приближи до леглото, осветено от лампата на нощното шкафче. Тя хвърляше ярък кръг светлина върху белия юрган, издърпан чак до дантелата около шията й. В сянката зад леглото видях шезлонга, който преди стоеше в дневната. Полусмъкната на пода, от него висеше покривка, която в някогашните щастливи дни Мели бе изплела. Ето къде беше спал Хал — поне се бе опитвал — когато бяхме пристигнали.
При приближаването на Джон лицето й претърпя трета промяна. Изведнъж видях Мели, чийто прекрасен характер беше означавал толкова много за мен през годините, и още повече за Джанис, след като децата бяха излетели от гнездото и тя се бе почувствала толкова самотна и безполезна. Мели все още беше любопитна, но сега любопитството й изглеждаше разумно и съзнателно.
— Кой си ти? — с ясен, разумен глас попита тя. — И защо по ръцете ти има толкова много белези? Кой те е наранил толкова зле?
— Почти не си спомням от какво са, госпожо — смирено отвърна Джон Кофи и седна до нея на леглото.
Мелинда се усмихна, доколкото можеше — увисналият десен ъгъл на устата й потрепери, но не успя да се вдигне нагоре. Тя докосна извития като ятаган бял белег на опакото на лявата му длан.
— Това е Божи знак! Разбираш ли защо?
— Мисля, че ако човек не знае кой го е наранил или мъчил, ще може спокойно да спи нощем — с южняшкия си акцент отвърна той.
Тя се засмя и смехът й прозвуча чист като сребро в отвратително смърдящата стая. Сега Хал стоеше до мен и бързо дишаше, но не се опитваше да се намеси. Когато Моли се засмя, дъхът му секна и той стисна с широката си длан рамото ми. Стисна ме толкова силно, че ми остави синина — на другия ден я видях — но в момента почти не го усетих.
— Как се казваш?
— Джон Кофи, госпожо.
— Кофи като кафе.
— Да, госпожо, но се пише различно.
Тя се отпусна на възглавницата си, все още свита, но без да седи изправена, впила поглед в него. Той седеше до нея, гледаше я и лампата ги осветяваше като актьори на сцена — огромният чернокож мъж в затворнически гащеризон и дребната умираща бяла жена. Тя го гледаше в очите със сияещо опиянение.
— Госпожо?
— Да, Джон Кофи? — Едва изречените думи трудно стигнаха до нас в изпълнения със смрад въздух. Усетих, че мускулите на ръцете и краката ми се стягат и после се отпускат. Някак си смътно чувствах, че директорът е стиснал ръката ми, и с периферното си зрение виждах, че Хари и Бруталния са се прегърнали като деца, загубили се в нощта. Нещо щеше да се случи. Всеки от нас усещаше това.
Джон Кофи се наведе по-близо към нея. Пружините на леглото изскърцаха, чаршафите прошумоляха и през горното крило на прозореца в спалнята надничаше студено захилената луна. Кръвясалите очи на негъра изучаваха изкривеното й, измъчено лице.
— Виждам го — каза той. Не говореше на нея — поне аз не мисля така — а на себе си. — Виждам го и мога да помогна. Почакай така… не мърдай…
Наведе се по-близо, после още повече. За миг огромното му лице спря на по-малко от пет сантиметра от нейното. Той вдигна ръка отстрани, разпери пръсти, сякаш казваше на нещо да почака… просто да чака… и после отново наведе лице. Широките му, гладки устни се притиснаха до нейните и ги накараха да се отворят. За миг видях едното й око, загледано покрай Кофи и изразяваше според мен изненада. После лъскавата му плешива глава се помръдна и окото изчезна.
Когато негърът вдиша въздуха дълбоко от дробовете й, се разнесе тихо свистене. Това продължи само една-две секунди, после подът под краката ни се раздвижи и цялата къща се завъртя около нас. Не беше плод на фантазията ми — всички го почувстваха, по-късно всички споменаха за него. В дневната се разнесе трясък от падането на много тежък предмет — оказа се големият часовник. Хал Мурс го даде на поправка, но той никога повече не проработи за повече от петнайсет минути.
По-наблизо се чу пропукване, последвано от звън, и стъклото, през което надничаше луната, се счупи. Картината на стената — бързоходен параход, обикалящ едно от седемте морета — падна на пода и стъклото й се разби на безброй парченца.
Усетих някакъв горещ мирис и видях от края на белия юрган, с който беше завита Мели, да се издига дим. Част от завивката до потръпващата издатина на десния й крак започна да почернява. Сякаш насън се освободих от ръката на Мурс и пристъпих към нощната масичка. Върху нея имаше чаша вода, заобиколена от три-четири шишенца с хапчета, съборили се по време на разтърсването. Взех чашата и излях водата върху мястото, което димеше. Разнесе се съскане.
Джон Кофи продължаваше да я целува по онзи дълбок и съкровен начин, като вдишваше и издишваше, все още протегнал едната си ръка и опрял се с другата на леглото, за да поддържа огромната си тежест. Пръстите му бяха разперени и дланта му ми заприлича на кафява морска звезда.
Изведнъж гърбът й се изви. Ръката й се размаха във въздуха, пръстите й започнаха да се свиват и отпускат в поредица от спазми. Краката й заудряха по леглото. После нещо изкрещя. Отново не си представях — бяха го чули и другите. На Бруталния му бе прозвучало като вълк или койот, попаднал в капан. На мен ми прозвуча като крясък на орел — по онова време понякога все още можеха да се чуят сутрин, когато огромните птици се спускаха през облаците с неподвижно разперени криле.
Навън вятърът зави толкова силно, че разтърси повторно къщата — и това беше странно, разбирате ли, защото дотогава изобщо не бе имало какъвто и да е вятър.
Джон Кофи се отдръпна от нея и видях, че лицето й се е изгладило. Дясната страна на устата й вече не висеше. Очите й бяха възвърнали нормалната си форма и изглеждаше десет години по-млада. Той унесено я
