погледа миг-два, после се закашля. Негърът извърна глава, за да не кашля в лицето й, загуби равновесие (което не беше трудно — при целия си огромен ръст той още отначало седеше на самия ръб на леглото) и падна на пода. Къщата се разтърси за трети път. Кофи застана на колене и провеси глава, кашляйки като болен в последен стадий на туберкулоза.
„А сега мушиците — помислих си аз. — Ще изкашля мушиците и този път сигурно ще са адски много.“
Но мушици нямаше. Просто продължи да кашля с дълбоки, задавени излайвания, като едва успяваше да си поеме дъх между пристъпите. Тъмната му, шоколадова кожа посивяваше. Разтревожен, Бруталния се приближи, застана на едно коляно до него и го прегърна с ръка през широкия, потръпващ гръб. Сякаш движението на Хауъл бе развалило някаква магия, Мурс отиде до леглото на жена си й седна на мястото на негъра. Той като че ли изобщо не забелязваше присъствието на кашлящия, давещ се гигант. Макар че Кофи беше коленичил до самите му крака, Хал имаше очи единствено за Мелинда, която удивено го наблюдаваше. Да я гледаш бе все едно да гледаш мръсно огледало, което току-що е било лъснато.
— Джон! — извика Бруталния. — Изхвърли го! Изхвърли го така, както го направи преди!
Кофи продължаваше задавено да кашля. Очите му бяха влажни, не от сълзи, а от напрягане. От устата му се проточи тънка нишка слюнка, но не излизаше нищо друго.
Хауъл няколко пъти го потупа по гърба, после ме погледна.
— Той се задушава! Каквото и да е изсмукал от нея, то му пречи да диша!
Тръгнах напред. Преди да направя и две крачки, Джон изпълзя на колене в ъгъла на стаята, без да престава жестоко да кашля и да се дави при всяко вдишване. Той допря чело до тапета — диви червени рози, пълзящи по градинска стена — и издаде страшен задавен звук, сякаш се мъчеше да повърне собственото си гърло. Това щеше изхвърли мушиците, ако изобщо нещо може да ги изхвърли, спомням си, че си помислих, но от тях нямаше и следа. Все пак като че ли кашлицата му малко се облекчи.
— Добре съм, шефе — каза той, все още облегнал чело на дивите рози. Очите му останаха затворени. Не съм сигурен откъде е разбрал, че съм там, но явно знаеше. — Честно. Погрижете се за госпожата.
Погледнах го, изпълнен със съмнение, после се обърнах към леглото. Хал галеше челото на Мели и над него видях нещо удивително: част от косата й — не много, но все пак — отново беше станала черна.
— Какво стана? — попита го тя. Докато я наблюдавах, лицето й започна да възвръща цвета си. Сякаш бе откраднала няколко рози направо от тапетите. — Как съм се оказала тук? Щяхме да ходим в болницата в Индианола, нали? Лекарите щяха да ми правят рентгенови снимки на главата.
— Шт — каза Хал, — шт, скъпа, това вече няма значение.
— Но аз не разбирам! — почти простена жената. — Спряхме до една крайпътна будка… ти ми купи букетче цветя… и после… се оказах тук. Тъмно е! Вечерял ли си, Хал? Защо съм в спалнята за гости? Направиха ли ми рентгеновите снимки? — Погледът й мина през Хари почти без да го вижда — беше изпаднала в шок, предполагам — и се спря на мен. — Пол? Направиха ли ми рентгеновите снимки?
— Да. Чисти са.
— Не са ли открили тумор?
— Не — излъгах. — Казват, че сега главоболието ти най-вероятно ще премине.
До нея Хал избухна в сълзи.
Тя седна по-напред и го целуна по слепоочието. После погледът й се насочи към ъгъла.
— Кой е онзи негър? Защо е в ъгъла?
Обърнах се и видях, че Джон се мъчи да се изправи на крака. Бруталния му помогна и Кофи успя с един последен напън. Но застана с лице към стената, като наказано дете. Все още спазматично кашляше, но като че ли вече бе по-добре.
— Джон — казах, — обърни се, голямо момче, и погледни тази госпожа.
Той бавно се обърна. Лицето му все още беше пепеляво и изглеждаше с десет години по-стар, като някога могъщ мъж, най-после загубил продължителната битка с туберкулозата. Очите му бяха насочени към затворническите чехли и изглеждаше така, сякаш му се иска да има шапка, за да я свали.
— Кой сте вие? — отново попита тя. — Как се казвате?
— Джон Кофи, госпожо — рече негърът, на което тя незабавно отвърна: — Но не се пише като кафе.
Хал потръпна до нея. Моли го усети и успокоително потупа ръката му без да откъсва очи от чернокожия.
— Сънувах те — каза с тих и учуден глас. — Сънувах, че се скиташ в мрака, в който се скитах и аз. И се открихме.
Джон Кофи не отвърна нищо.
— Открихме се в мрака — повтори. — Изправи се, Хал, притискаш ме.
Мурс се изправи и с невярващо изражение проследи как жена му отмята юргана.
— Мели, не можеш…
— Не бъди глупав — прекъсна го тя и свали крака от леглото. — Разбира се, че мога. — После приглади нощницата си, изпъна я и се изправи.
— Господи! — прошепна Хал. — Мили Боже, погледнете я.
Мелинда се приближи до Джон Кофи. Бруталния се отстрани от пътя й с благоговейно изражение на лице. Тя залитна при първата крачка, при втората десният й крак само се подви и после изчезна дори това. Спомних си как Хауъл подаде пъстрата макара на Делакроа и каза: „Хвърли я — искам да видя как тича.“ Господин Джингълс бе накуцвал, но следващата нощ, нощта, в която Дел извървя Пътя, му нямаше нищо.
Мели протегна ръце и прегърна Джон. Той остана неподвижен за миг, като я остави да го прегръща, после вдигна ръка и с безкрайна нежност я погали по косата. Лицето му все още бе сиво. Помислих си, че изглежда ужасно болен.
Тя отстъпи от него и лицето й се вдигна към неговото.
— Благодаря ти.
После се обърна към Хал и се приближи до него. Мурс я притисна към себе си.
— Пол… — Беше Хари. Протягаше дясната си ръка към мен и почукваше с пръст по часовника си. Наближаваше три часът. Към четири и трийсет започваше да се зазорява. Ако искахме да върнем Кофи в „Студената планина“ преди това, трябваше скоро да тръгваме. А аз исках да го върнем. Отчасти защото колкото повече време минаваше, толкова повече намаляваха шансовете ни да ни се размине, разбира се. Но също исках да отведем Джон на място, където, ако се наложеше, законно да мога да повикам лекар за него. Като го гледах, мислех си, че най-вероятно ще се наложи.
Съпрузите седяха на ръба на леглото прегърнати. Отначало исках да повикам Хал в дневната да разменим няколко думи насаме, после осъзнах, че няма да успея да го отделя от жена му. Към изгрев слънце може би щеше да е в състояние да откъсне поглед от нея — поне за няколко секунди — но не и сега.
— Хал — казах, — сега трябва да си вървим.
Той кимна, без да ме поглежда. Взираше се в цвета на страните на жена си, в естествената, спокойна извивка на устните й, в новопоявилите се черни кичури в косата й.
Потупах го по рамото достатъчно силно, че да привлека вниманието му поне за миг.
— Хал, изобщо не сме идвали тук.
— Какво?…
— Изобщо не сме идвали тук — повторих. — Ще разговаряме по-късно, но засега това е единственото, което трябва да знаеш. Изобщо не сме били тук.
— Да, добре… — С очевидно усилие той се съсредоточи за секунда върху мен.
— Измъкнали сте го. Можете ли да го върнете обратно?
— Струва ми се, че да. Но трябва да тръгваме.
— Откъде си знаел, че може да го прави? — После поклати глава, сякаш съзнаваше, че моментът не е подходящ. — Пол… благодаря ти.
— Недей да благодариш на мен — отвърнах аз. — Благодари на Джон.
Той погледна към Джон Кофи, после му протегна ръка — също както бях направил аз в деня, в който Хари и Пърси бяха довели негъра в блока.
— Благодаря ти. Много ти благодаря.
