Колорадеца

риза. Бил с леки обувки. Нямал палто. Даже ръкавици нямал.

И децата, разбира се, веднага изтичали при него да видят дали е добре и веднага установили, че не е още щом видял лицето му, казваше Джони после, разбрал, че е мъртъв, и Нанси го потвърждаваше, ама естествено, не искали да го признаят — ти щеше ли? Без да провериш?

— Не — отвърна Стефани.

— Просто си седял там — добре де… бил се изтегнал — с едната ръка в скута, а другата, дясната, отпусната на пясъка. Лицето му било восъчнобледо, освен по едно мораво петънце на двете бузи. Очите му били затворени и Нанси казваше, че клепачите му били синкави. Устните му също били възсини, а шията му, разправяше тя, била някак издута. Косата му била пясъчноруса, подстригана късо, ама не чак толкова, че перчемът му да не се развява от вятъра, пък той си се веел. „Спите ли, господине? — попитала Нанси. — Ако спите, по-добре се събудете“. — „Не спи, Нанси — казал Джони Гравлин, — а и не е в безсъзнание. Не диша“.

— По-късно тя обясняваше, че знаела, била го видяла, ама не щяла да повярва. Няма да ще, естествено, горкото хлапе. Та Нанси рекла: „Може и да диша. Може би спи. Не винаги се забелязва. Разтърси го, Джони, да видим дали няма да се събуди“. На Джони не му се искало, но не щял гаджето му да си помисли, че го е шубе, затова се пресегнал — трябвало да се стегне, за да го направи, години по-късно ми го каза, бяхме обърнали по някоя и друга чаша във „Вълните“ — и разтърсил оня за рамото. Казва, че окончателно се уверил, когато го стиснал, щото хич не било като истинско рамо, а по-скоро като дървена статуя. Ама все пак го разтърсил и рекъл: „Събудете се, господине, събудете се и…“ Щял да прибави „и умрете както си му е редът“, но си помислил, че няма да прозвучи много хубаво при тез обстоятелства — може би още тогаз е разсъждавал малко като политик, — затуй завършил с „и станете!“

— Разтърсил го два пъти — продължи той. — Първият път не се случило нищо. Вторият път главата на човека паднала върху лявото му рамо — Джони го държал за дясното, — мъжът се изхлузил от кошчето, дето го подпирало, и се свлякъл на една страна. Главата му тупнала на пясъка. Нанси изпищяла и се втурнала към пътя колкото й държат краката… с други думи, много бързо. Ако не била спряла сама, Джони сигур щял да я гони до самия край на Кей А. Нанси обаче спряла и той я настигнал, и я прегърнал. През целия си живот не бил по-щастлив, че докосва жива плът, каза ми по-късно Джони. Никога не забравил усещането, което изпитал, когато стиснал мъртвеца за рамото — все едно под бялата риза имало дърво.

Дейв ненадейно млъкна, стана и каза:

— Искам кола от хладилника. — Гърлото ми пресъхна, пък таз история е дълга. Някой друг да иска?

Оказа се, че на всички им се пие, и тъй като Стефани беше забавляваната, ако това е точната дума, трябваше да донесе колата. Когато се върна, двамата старци стояха на перилата и се взираха в пролива и сушата от отсрещната му страна. Тя застана до тях, остави стария тенекиен поднос върху широкия парапет и раздаде чашите.

— Та докъде бях стигнал? — попита Дейв, след като отпи голяма глътка.

— Много добре знаеш докъде си стигнал — тросна му се Винс. — До оня момент, когато нашият бъдещ кмет и Нанси Арно, която е Бог знай къде, сигур в Калифорния, хубавиците винаги бягат колкото може по- далече от острова, без да се налага да си вадят паспорт, та значи докогато двамата намират Колорадеца мъртъв на Хамък Бийч.

— Да де, да. Та Джони предложил да изтичат до най-близкия телефон, а именно пред Градската библиотека, и да се обадят на Джордж Уорно, който по онуй време беше мууслукският полицейски наместник — отдавна блаженопочиващ, милият. Нанси не възразила, ама първо искала Джони пак да изправи „човека“. Тъй го наричаше „човека“. Никога „мъртвеца“ или „трупа“, винаги „човека“. „Мисля, че полицията не би искала да го местим, Нан“ — каза Джони. „Ти вече го премести, аз само искам да го върнеш както си беше“ — настояла Нанси. А той й рекъл: „Преместих го, щото ти ми каза“. Пък тя: „Моля те, Джони, не мога да го гледам тъй, не мога и да мисля за него тъй“. И се разплаква, което естествено решава проблема, и той се връща при трупа, все още свит в кръста, като че седи, ама вече лявата му буза е на пясъка. Та оназ вечер във „Вълните“ Джони ми рече, че никога нямало да може да направи онуй, дето искала от него, ако тя не била там и не го гледала, и не чакала, че ще го направи, и знаеш ли, вярвам му. Мъжете правят за жените много неща, на които обръщат гръб в мига, в който останат сами, неща, от които в девет от всеки десет случая биха избягали, даже да са пияни и да ги подстрекават цяла тайфа приятели. Джони ми рече, че колкото повече се приближавал до мъртвеца, който лежал на пясъка — просто лежал със свити колене, сякаш седял на невидим стол — толкова по-сигурен бил, че затворените му очи ще се отворят и мъжът ще го сграбчи. И макар да знаел, че оня е мъртъв, това усещане не го напуснало, каза ми, само още повече се усилвало. И все пак накрая стигнал при мъртвеца, събрал кураж, хванал го за дървените рамене и го нагласил с гръб на наклоненото кошче за смет. Минало му през ум, че кошчето ще падне и ще издрънчи, и че тогава ще изпищи. Само че кошчето не паднало и той не изпищял. Дълбоко в душата си съм убеден, Стефи, че ний, клетите хора, винаги сме склонни да мислим най-лошото, щото то много рядко се случва. И тогаз онуй, дето е само кофти, ни се струва нормално, даже едва ли не хубаво, и успяваме да го понесем.

— Наистина ли смяташ така?

— О, да! Та тъй, Джони се обърнал и видял на пясъка пакет цигари. И понеже най-лошото вече било свършило и било само кофти, взел цигарите — и даже си напомнил да обясни на Джордж Уорно к’во е направил, в случай че щатската полиция провери за отпечатъци и намери неговите върху целофана — и ги пъхнал в джоба на бялата риза на мъртвеца. После се върнал при Нанси, която се била загърнала с топлото си ученическо яке и подскачала от крак на крак — сигурно й е било студено с онез нейните къси панталонки. Макар че не треперела само от студ естествено.

— Във всеки случай не зъзнала дълго, щото после изтърчали до Градската библиотека и се басирам, че ако някой им беше засякъл времето с хронометър, сигурно е щяло да бъде световен рекорд. И Нанси, понеже имала монети в портмонето си, се обадила на Джордж Уорно, който точно в тоз момент се обличал за работа — той държеше Уестърн Ото, същата сграда, дето сега набожните жени си провеждат благотворителните разпродажби.

Стефани, която беше отразила няколко такива разпродажби за „Изкуство и разни“, кимна.

— И Джордж значи я попитал дали е сигурна, че мъжът е мъртъв, и Нанси рекла „да“. После я помолил да му даде Джони и му отправил същия въпрос. И Джони рекъл „да“ обяснил му, че разтърсил човека за рамото и оня бил вкочанен като дъска. Разказал на Джордж как мъжът се свлякъл и как цигарите изпаднали от джоба му, мислел си, че Джордж може да му трие сол на главата, ама Джордж изобщо не му трил сол. Никой не му трил сол на главата за туй. Не прилича много на мистериозен филм по телевизията, нали?

— Дотук не — отвърна Стефани, мислеше си, че все пак съвсем мъничко й напомня на един епизод от „Убийство по сценарий“. Само че, като имаше предвид разговора, в резултат от който сега слушаше тази история, се съмняваше, че ще се появят фигури като Анджела Лансбъри и ще разгадаят мистерията… макар че все някой трябваше да е постигнал известен напредък, каза си, поне дотолкова, че да узнаят откъде се е взел мъртвецът.

— И значи Джордж казал на Джони двамата с Нанси бързо да се върнат на плажа и да го чакат — продължи Дейв. — Казал им да не пускат никой да се приближи. Джони се съгласил. Джордж му рекъл: „Ако изпуснете ферибота в седем и половина, Джон, ще ви напиша извинителна бележка“. Джони рекъл, че изобщо не му пука за отсъствията. После с Нанси Арно се върнали на Хамък Бийч, ама вече по-полека, само подтичвали по нанадолнището.

— В туй време Джордж Уорно се обадил на доктор Робинсън, ей там на Бийч Лейн — въздъхна Винс, направи пауза и се усмихна на спомена. А може би и за повече драматизъм. — А после се обади на мене.

6.

— Жертва на убийство е намерена на единствения обществен плаж на острова и местните власти викат редактора на тукашния вестник, така ли? — възкликна Стефани. — Божичко, това наистина не