е като в „Убийство по сценарий“!

— Животът по крайбрежието в Мейн рядко е като „Убийство по сценарий“ — възможно най-иронично отвърна Дейв, — а и по онуй време тук бяхме почти като сега, Стефи, особено след като курортистите си заминат и останат само тукашните. Туй не ти е телевизионна романтика, по-скоро нещо като… не знам, наречи го прозрачност. Всеки знае к’вото има да се знае и няма много поводи за одумки. Пък убийство! Власти! Мъничко прекаляваш, не смяташ ли?

— Остави я намира — сопна му се Винс. — Самите ний й я пуснахме таз муха с приказките за отровното кафе в Ташмор. Стефи, Крис Робинсън изроди две от децата ми. Втората ми съпруга, Арлет, за която се ожених шест години след смъртта на Джоан, беше голяма приятелка със семейство Робинсън, даже ходиха с брата на Крис, Хенри, когато бяха ученици. Наистина е тъй, както ти казва Дейв, само че беше нещо повече от обикновен бизнес.

Остави чашата си кока-кола на парапета и разпери ръце, което й се стори едновременно очарователно и разоръжаващо. „Нищичко няма да скрия“, обещаваше жестът.

— Тук си я караме по махленски. Винаги е било тъй и ми се струва, че винаги ще си остане, щото никога няма да сме много повече от сега.

— И слава Богу — изсумтя Дейв. — Ник’ви шибани супермаркети. Ще прощаваш, Стефи.

Тя се усмихна и отговори, че му е простено.

— Във всеки случай искам таз представа за убийството да я оставиш настрани, Стефи — продължи Винс. — Става ли?

— Да.

— Струва ми се, накрая ще установиш, че не можеш нито съвсем да я забравиш, нито напълно да я приемеш, тъй е с адски много неща около Колорадеца, затуй не върви за „Бостън Глоуб“. Да не споменавам за „Янки“, „Даунуест“ и „Коуст“. Не вървеше даже за „Уикли Айлендър“._Пуснахме_ репортажа, о, да, щото сме вестник и работата ни е да съобщаваме новините — сега имам да мисля за Елън Дънуди и противопожарния кран, да не споменавам, че момченцето на Лестър отива в Бостън за бъбречна трансплантация, тоест, ако оживее до тогаз, пък ти естествено трябва да разкажеш на хората за Ежегодното есенно возене в кола със сено и танци в Гърнърд Фармс, нали тъй?

— Не забравяй и пикника — промърмори Стефани. — Раздават пай на корем, хората трябва да го знаят, нали така?

Двамата старци се разсмяха. Дейв дори започна да се тупа по гърдите, за да покаже, че е пуснала лаф на място.

— Амчи да, миличка! — съгласи се Винс. — Ама понякога се случва нещо, например една заран две гимназистчета откриват труп на най-хубавия градски плаж, и човек си вика, в туй трябва да има история. Не само да съобщиш новината — к’во, що, кога, къде и как, а история — и после открива, че всъщност няма история. Че разполага само с куп несвързани факти, заобикалящи истинска неразгадана мистерия. А хората, миличка, не искат таквоз нещо. Туй ги разстройва. Вдига много вълни. Докарва им морска болест.

— Прав си — рече Дейв. — Що обаче не вземеш да доразкажеш и останалото, докато още можем да се погреем на слънце?

И Винс Тийг го доразказа:

7.

Значи проследихме случая почти отначало, имам предвид ний двамата с Дейв, „Уикли Айлендър“, въпреки че не отпечатахме онуй, дето Джордж Уорно ме помоли да не печатам. Не възразих, щото таз работа по никакъв начин не накърняваше интересите на острова. Вестникарите постоянно взимат таквиз решения, Стефи, на самата тебе ще ти се налага, и с времето се свиква. Само не бива никога да го правиш с лека ръка.

Хлапетата се върнали и останали да пазят трупа, не че имало от к’во толкоз да го пазят — до идването на Джордж и доктор Робинсън видели не повече от четири коли, всички на път за града, после пък се появили двама тийнейджъри, тичали или правели упражнения на малкия паркинг на Хамък Бийч, ама тъй и не забелязали мъртвеца.

Щом пристигнали, Джордж и докторът изпратили Джони и Нанси по живо, по здраво и с туй хлапетата напускат историята. Все още били любопитни, то си е човещина, ама общо взето с готовност си тръгнали, не се съмнявам. Джордж оставил форда си на паркинга, докторът си взел чантата и отишли там, дето седял мъжът, облегнат на кошчето за смет. Пак се бил свлякъл малко настрани и докторът първо взел, та хубаво го изправил и подпрял.

— Мъртъв ли е, докторе? — попитал Джордж.

— Уф, мъртъв е най-малко от четири часа, а сигур и повече от шест — вика докторът. Горе-долу по туй време се появих и аз и паркирах шевролета си до форда на Джордж. — Вкочанясал е като дъска.

— Та значи смяташ, че е тука от… от кога? Някъде от полунощ ли? — пита го Джордж.

— Спокойно може да е тук от миналия Ден на труда — рече Робинсън, — ама съм абсолютно сигурен, че е мъртъв поне от два през нощта. Заради вкочанясването. Сигур е мъртъв от полунощ, ама не разбирам чак толкоз от тези неща. Ако от океана е духал силен вятър, туй може да е ускорило вкочанясването…

— Снощи хич нямаше вятър — намесих се аз. — Беше си спокойно като в черковна камбана.

— Я, глей ти, още един спец — вика доктор Робинсън. — Може би искаш сам да определиш часа на смъртта, Джими Олсън4?

— Не — отвръщам му, — оставям го на тебе.

— Аз пък мисля да го оставя на колегата от окръжната съдебна медицина — казва той. — На Каткарт от Тинък. Щатът му плаща единайсет бона годишно отгоре за обосновани колебания. Малко е, по мойто скромно мнение, ама всекиму свойто. Аз съм обикновено джипи. И все пак… амчи тоз човек е мъртъв от два часа, поне туй съм сигурен. Вече е бил мъртъв, когато е залязла луната.

После тримата просто постояхме минутка на плажа, вторачени в оня като на погребение. При някои обстоятелства една минута може да е адски малко време, ама в такъв момент може да ти се стори адски дълга. Спомням си воя на вятъра — все още слаб, но почваше по малко да се усилва откъм изток. Когато духа оттам и си откъм вътрешната страна на острова, воят е толкоз самотен…

— Знам — тихо рече Стефани. — Като бухане на бухал.

Двамата старци кимнаха. Че зиме воят понякога е ужасяващ, почти като на вдовица, тя все още не знаеше и нямаше причина да й го казват.

Накрая, струва ми се, само за да рече нещо, Джордж помоли доктора да определи на колко години е мъртвецът.

— Бих казал на четирийсетина, плюс минус пет години — рече Робинсън.

И аз кимнах. Четирийсет ми се струваше горе-долу точно и си помислих, че е жалко човек да умре на четирийсет, адски жалко. Туй си е почти детска възраст.

После докторът като че ли видя нещо интересно. Клекна — което не беше лесно за човек с неговото телосложение, трябва да гонеше сто и трийсет кила, пък беше няма и метър и осемдесет — и повдигна дясната ръка на мъртвеца, оназ, дето лежеше на пясъка. Пръстите бяха леко свити, сякаш е умрял, като се е мъчел да направи с тях тръба и да погледне през нея. И значи когато докторът му вдигна ръката, видяхме няколко песъчинки от вътрешната страна на пръстите и още малко по дланта.

— К’во забеляза? — пита Джордж. — На мен ми прилича на обикновен пясък от плажа.

— И си е точно туй, ама що е залепнал? — отвърна на въпроса с въпрос докторът. — Туй кошче и всички останали са заровени доста над максималната граница на прилива, както знаят и малолетните, а снощи не е валяло. Пясъкът е сух като кокал. Освен туй — виж!

И повдигна лявата ръка на мъртвеца. Всички забелязахме, че носи венчална халка и че нито по пръстите, нито по дланта няма пясък. Докторът пусна лявата му ръка и пак вдигна другата. И лекичко я

Вы читаете Колорадеца
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×