Изглеждаш грохнал.
Той се качи на горния етаж и влезе в спалнята за гости, после изу обувките си и се просна на леглото. За момент се замисли над думите на Алис: „Ако узнаем особеностите на поведението им…“ Явно си бе наумила нещо. Въпреки че всичко беше против тях, току-виж успееха да…
Стаята бе слънчева и приятна. Когато лежиш в такава стая, беше лесно да забравиш, че в килера има транзистор, който не се осмеляваш да включиш. Е, не беше толкова лесно да забравиш съпругата си, която все още обичаш и която навярно е мъртва, както и сина си, когото обожаваш и който сигурно се е превърнал в умопомрачен полуидиот… Тялото обаче си има свои нужди, нали? И ако някъде съществува идеална стая за следобеден сън, това е тази… Плъхът на паниката подскочи, но не го захапа, и Клей заспа почти в същия миг, в който затвори очи.
17
Този път Алис го събуди. Малката лилава маратонка се поклащаше на лявата й китка като някакъв зловещ талисман. Светлината в стаята бе намаляла и той усещаше пареща нужда да уринира — сигурен признак, че е спал известно време. Изправи се, погледна си часовника и с изненада видя, че е шест и петнайсет. Беше спал повече от пет часа. Миналата нощ обаче не беше единствената, в която не бе успял да си почине както трябва; предишната вечер също бе спал зле, понеже се притесняваше как ще протече срещата му с хората от „Дарк Хорс Комикс“.
— Всичко наред ли е? — попита, докосвайки я по ръката. — Защо ме остави да спя толкова дълго?
— Защото имаше нужда от сън. Том спа до два, аз — до четири. Оттогава стоим заедно на пост. Ела да хвърлиш един поглед. Бас хващам, че ще ти висне ченето.
— Отново ли се движат като рояк?
Момичето кимна.
— Този път вървят в другата посока. Но това далеч не е всичко. Ела да видиш.
Художникът слезе при тях (първо обаче мина през тоалетната) и ги завари да стоят до вратата към верандата. Всеки бе прегърнал другия през кръста и явно не се опасяваха, че ще бъдат забелязани, защото небето бе покрито от облаци и верандата тънеше в сумрак. И бездруго на Сейлъм Стрийт бяха останали съвсем малко умопобъркани. Клей забеляза, че всички пристъпваха бавно в западна посока. Най-отпред вървеше групичка от четирима — те маршируваха между проснатите тела и разпилените остатъци от храна (които включваха оглозгания агнешки бут на господин Потовами и множество картонени кутии, найлонови пликчета и смачкани плодове и зеленчуци). Зад тях пристъпваха шестима души в стройна редичка, въпреки че дори не се поглеждаха, в походката им имаше поразителен синхрон. Художникът забеляза, че дори ръцете им се местеха в унисон — движенията им бяха до такава степен идентични, че когато минаха покрай къщата на Том, за секунда му се стори, те са един човек, а не шестима. Подире им се тътреше момче на около четиринайсет години, което куцаше и издаваше нечленоразделни мучащи звуци, опитвайки се да ги настигне.
— Оставиха мъртвите и припадналите — каза Том, — но помогнаха на тези, които все още мърдат.
Клей потърси с поглед бременната жена, ала не я видя.
— А госпожа Скотони?
— Тя бе една от онези, на които помогнаха — информира го домакинът им.
— Значи отново се държат като хора.
— Не прибързвай със заключенията — отбеляза Алис. — Някакъв мъж, на когото се опитаха да помогнат, не можеше да върви, и след като падна няколко пъти, на един от носачите явно му писна да се прави на бойскаут и просто го…
— Уби — довърши Том. — Но не с ръцете, както беше случаят със стареца в градината, а със зъби. Разкъса гърлото му.
— Разбрах какво ще се случи и затворих очи — сподели девойката, — ала го чух. Той… изквича.
— Спокойно. — Клей я докосна по рамото. — Успокой се. По улицата вече вървяха само двама умопобъркани. И двамата куцукаха толкова силно, че и дума не можеше да става за синхрон в движенията им. — Накъде отиват? — попита той.
— Алис смята, че се прибират някъде — възбудено рече ниският мъж. — Преди да се стъмни. Може да е права.
— Къде? Къде се прибират? Да сте ги виждали да влизат в някоя от близките къщи?
— Не — отвърнаха в един глас Том и Алис.
— Не всички се върнаха — изтъкна тя. — Тези, които минаха сутринта оттук, бяха много повече. Следователно голяма част от тях все още се намират в търговския център на Молдън или в района. Може да нощуват в някоя обществена сграда — училище, банка или супермар…
Училище. Клей изтръпна, щом чу тази дума.
— Гледал ли си един филм на име „Зората на мъртвите“! — попита Алис.
— Да. Няма да ми кажеш, че някой те е пуснал да го гледаш, нали?
Тийнейджърката го изгледа така, сякаш внезапно бе полудял. Или остарял с двайсет години.
— Един от приятелите ми го има на DVD. Гледахме го в осми клас. — „Когато «Пони Експрес» все още го имаше и равнините гъмжаха от бизони“ — сякаш искаше да добави. — В този филм всички мъртъвци — добре, де, не всички, но голяма част от тях — се завтекоха към търговския център, когато възкръснаха.
Том Маккорт изненадано я изгледа, след което избухна в смях. Смехът му бе толкова силен, че трябваше да се подпре на стената, за да не падне, и Клей се зачуди дали не трябваше да затвори вратата към верандата; все пак никой не знаеше дали създанията на улицата нямаше да ги чуят. Слухът на безумния разказвач в знаменития разказ „Сърцето издайник“ на Едгар Алън По например беше изключително остър.
— Така беше — каза Алис и сложи ръце на хълбоците си, при което бебешкият „Найк“ се залюля. — Отидоха право в търговския център. — Том се засмя още по-силно. Коленете му се подгънаха и той се плъзна на пода, като се заливаше от смях и удряше с длани по коленете си.
— Значи са умрели… — каза задъхано той, — … след което са възкръснали… и са отишли в търговския център. Исусе, дали Джери Ф-фалуел… — Той се закиска отново и от очите му бликнаха сълзи. — Дали Джери Фалуел знае, че раят всъщност се намира в супермаркета „Сейфуей“ на Молдън?
Художникът също се засмя. Алис последва примера им, макар че навярно не й бе приятно, задето не са удостоили думите й с нужното внимание. Въпреки това, когато другите се смееха, беше трудно да не се присъединиш към тях. Дори да си малко сърдит.
Тъкмо се успокоиха, когато художникът подхвърли без никаква връзка:
— А, ако раят не прилича на „Уин-Дикси“, хич не ща и да стъпвам там. — Всички отново се разсмяха.
Тийнейджърката продължаваше да се кикоти, когато изрече с половин уста:
— Исках да кажа само, че ако се събират за нощувка в училищата, църквите и супермаркетите, можем да ги избиваме със стотици, стига да намерим автоматично оръжие.
Клей престана да се смее, Том — също.
Девойката кимна. Страните й бяха поруменели от смеха и тя продължаваше да се усмихва. В този момент изглеждаше не хубава, а изключително красива.
— Или дори с хиляди, ако всички са се скупчили на едно място — добави.
— Господи — промълви Том, свали очилата си и започна да ги бърше. — Не се шегуваш.
— Въпрос на оцеляване — вдигна рамене Алис, поглеждайки маратонката, завързана за китката й, после мъжете. — Трябва да узнаем колкото се може повече за тях. Да разберем дали наистина се държат като рояк и кога точно се държат като рояк. Дали се прибират да нощуват и кога се прибират да нощуват. Защото, ако узнаем закономерностите, на които се основава поведението им…
18
Художникът ги бе извел от Бостън, но когато тримата напуснаха къщата на Сейлъм Стрийт около двайсет и четири часа по-късно, водач им беше петнайсетгодишната Алис Максуел. И колкото повече Клей се
