премести на „FM“ селектора, който в момента сочеше „CD“. Представи си как Алис е била изкушена от същия импулс — навярно именно поради тази причина го беше повикала. Подтикът да докоснеш зареден пистолет едва ли беше по-различен.
— Сестра ми го подари за рождения ми ден преди две години — рече Том от вратата и двамата подскочиха стреснато. — Това лято му сложих батерии и го взех на плажа. Когато бях малък, обичахме да ходим на плаж и да слушаме радио, но никога не съм имал толкова голям транзистор.
— Аз също — сподели Клей. — Обаче мечтаех да имам.
— Замъкнах го на Хемптънския плаж с един куп дискове на „Ван Хален“ и Мадона, но не беше същото — продължи мустакатият. — Оттогава не съм го пускал. Сигурно всички радиостанции са престанали да работят, как мислите?
— Бас ловя, че някои все още излъчват — обади се Алис. Беше прехапала долната си устна и Клей си помисли, че ако не спреше скоро, щеше сериозно да се нарани. — Онези, които приятелите ми наричат „робо-семдесетарски станции“. Те носят имена като „БОБ“ или „ФРАНК“, но всички се излъчват от някакъв гигантски радиокомпютър в Колорадо и се предават чрез сателити. Поне приятелите ми го говорят. А точно по същия начин… — Тя облиза мястото, което допреди малко хапеше; устната й се бе подула и лъщеше от кръвта, избила под повърхността. — По същия начин се предават и сигналите на шибаните телефони, нали? Чрез сателити.
— Не знам — вдигна рамене Том. — Предполагам, че за разговори на далечно разстояние… Особено от другата страна на океана… Може някой зъл гений да е прецакал сигнала във всички кули… които ретранслират импулсите…
Клей беше виждал кулите, за които говореше домакинът им — стоманени скелети, осеяни с чинии, които стърчаха от всички страни като големи сиви смукала. През последните десет години тези гротескни съоръжения бяха изникнали навсякъде.
— Ако хванем местна станция, току-виж чуем някакви новини — предложи Том. — Ще научим какво точно става, къде да отидем.
— Така е, но я си представи, че излъчват сигнала и по радиото — изтъкна тийнейджърката. — Ами ако чуем онова, което… — Тя престана да облизва устната си и започна отново да я хапе. — Е чула майка ми? Или баща ми? Да, той има свръхмодерен джиесем — с всичките му там екстри като видеоразговор, камера, интернет връзка, и обожава тази джаджа! — Засмя се и смехът й прозвуча едновременно истерично и унило. — Ами ако чуем същото, което са чули и те? Струва ли си да поемем този риск?
Отначало Том не каза нищо. Сетне — внимателно, сякаш не искаше да ги шокира с предложението си, каза:
— Един от нас може да се нагърби с този риск. Другите ще изчакат някъде другаде, докато…
— Не — отсече Клей.
— Не, в никакъв случай! — натърти Алис. Звучеше тъй, сякаш щеше да се разплаче отново. — Искам ви двамата. Нуждая се и от двама ви.
Известно време стояха до касетофона и безмълвно го наблюдаваха. Клей се хвана, че мисли за всички научно-фантастични романи, които беше чел като тийнейджър (често пъти на плажа, докато слушаше „Нирвана“ вместо „Ван Хален“). В доста от тях светът бе разрушаван от чудовищни катастрофи и героите трябваше да го изграждат наново. Естествено с цената на множество трудности и схватки, но технологиите винаги бяха на тяхна страна и им оказваха неоценима помощ. Не се сещаше за нито една книга, в която героите да стоят в нечия спалня и да съзерцават транзистор. „Рано или късно обаче някой ще включи радиото или — може би — мобилния си телефон — помисли си, — просто, защото ще се наложи да го стори.“
Да. Но не и тази сутрин.
Чувствайки се като предател на нещо, чиято същност не можеше да проумее, вдигна бумтялника на Том и го върна в килера, след което плътно затвори вратата.
16
Около час по-късно миграционният поток вече значително бе намалял. Клей стоеше на пост, а Алис беше в кухнята и се подкрепяше с един от сандвичите, които си носеха от Бостън — бе изтъкнала, че трябва да ги довършат, преди да се прехвърлят към консервите в килера на Том, защото един Господ знае кога отново ще им попадне прясна храна. Домакинът им спеше на кушетката в дневната и Клей чуваше равномерното му похъркване.
По едно време художникът забеляза, че няколко души тръгват в посока, обратна на движението на човешкия рояк — явно бяха по-изперкали и от останалите, но след малко примерът им бе последван и от други. Постепенно все повече и повече зомбита се обръщаха на запад и Клей видя, че почти всички глозгаха по нещичко; най-вероятно бяха опустошили супермаркета, за който беше споменал Том. Снахата на господин Скотони бе помъкнала нещо, което приличаше на огромна кофа шоколадов сладолед; сладката планина се топеше с главоломни темпове и бе оплескала жената от главата до петите, придавайки й карикатурен вид. От вегетарианските навици, които господин Потовами е имал някога, не бе останала и следа — индиецът лакомо ръфаше сурова пържола, която едва се побираше в шепите му. Някакъв шишко с лекьосан костюм носеше полуразмразен агнешки бут и когато Джуди Скотони се опита да му го отнеме, той я удари с него между очите. Тя се строполи на земята като заклано добиче и падна върху издутия от бременността си корем, смазвайки уличната настилка с шоколадовия сладолед.
Последваха доста изблици на насилие, но нито един не можеше да се сравнява със свирепата ярост, с която умопобърканите се нахвърляха върху жертвите си предишния следобед. Воят на алармата в търговския център на Молдън постепенно заглъхна, а престрелката в далечината се поразреди, но не престана. Клей изчака да види дали някой от умопобърканите ще се опита да влезе в близките къщи, но макар да газеха добре поддържаните морави, откачалките не даваха такива признаци. Шляеха се насам- натам и от време на време се спречкваха помежду си, опитвайки се да отмъкнат храната на другия, а трима-четирима — сред които бе и снахата на Скотони, лежаха на улицата; Клей не можеше да определи дали са мъртви или в безсъзнание. За щастие повечето от участниците в шествието, минало покрай дома на Том Маккорт, все още се намираха на площада в центъра — навярно си устройваха купон на улицата или пък поставяха началото па Първия ежегоден фестивал на суровото месо в Молдън. Изглеждаше странно, че това впечатление за целенасоченост — впечатлението, че всички откачалки са просто послушни елементи от големия рояк, бе започнало да се пропуква.
След пладне, когато нуждата от сън стана нетърпима, Клей отиде в кухнята и завари Алис да дреме на кухненската маса, подпряла глава на ръцете си. Малката маратонка, която бе нарекла „бебешкия «Найк»“, стърчеше изпод дланта й. Клей я събуди, а тя го изгледа замаяно и притисна обувчицата до гърдите си, сякаш се боеше да не й я вземе.
Художникът я попита дали би могла да застане на пост в коридора за известно време, но без да заспива и да допуска да я забележат. Алис отвърна, че може, и Клей занесе стола й в коридора. Докато минаваше покрай вратата на хола, зърна Рейф, който спеше блажено върху корема на Том. Момичето седна на стола (Клей го бе поставил на известно разстояние от вратата, за да не я видят от улицата) и само след няколко секунди рече:
— Вече не се държат като рояк. Какво е станало?
— Не знам.
— Колко е часът?
Художникът погледна часовника си:
— Дванайсет и двайсет.
— По кое време забелязахме, че се държат като рояк.?
— Не знам — въздъхна Клей. Опитваше се да бъде търпелив с нея, ала едва държеше очите си отворени. — В шест и трийсет? В седем? Нямам представа. Има ли някакво значение?
— Ако узнаем особеностите на поведението им, това може да ни помогне много, не мислиш ли?
Клей й отвърна, че ще помисли върху това, когато поспи мъничко.
— Два-три часа, след това събуди мен или Том — добави. — Или по-рано, ако нещо се скофти.
— Според мен нещата не могат да се скофтят повече — каза меко тийнейджърката. — Отивай горе.
