човекът с гащеризона само посочи количката с оплесканата си в жълто ръка.
— Вземи я, да ти е честита! — измърмори Том.
Възрастният човек коленичи, намръщи се от болката, вдигна лице към просветляващото небе, изпуфтя и вдигна тиквата над колелото. В продължение на няколко секунди сякаш преценяваше траекторията на удара, а после стовари лакомството си върху металния ръб и плодът изхрущя, разцепвайки се на две почти равни половини. Онова, което последва, се случи с ужасяваща бързина. Джордж остави на скута си оглозганата тиква, приведе се и с големите си, омацани в жълто ръце сграбчи главата на стареца. В момента, в който я завъртя, тримата чуха как вратът на възрастния изпука. Дългата бяла коса на жертвата се развя като на забавен каданс, очилата му паднаха сред стъблата на нещо, което Клей сметна за цвекло. Тялото на стареца се сгърчи веднъж и се отпусна безжизнено на земята. Алис понечи да изпищи, но реакцията на Том бе светкавична — закри с длан устата й и художникът видя как разширените, й от ужас очи диво се въртят в орбитите си. Джордж, взе ново парче тиква и преспокойно продължи да яде.
Жената със зелената блуза се огледа, сетне откъсна още един домат и го захапа като ябълка. По брадичката й потече червен сок и се изгуби под яката й. Докато ги наблюдаваше как си седят невъзмутимо в градинката на Том Маккорт, незнайно защо в съзнанието на Клей изникна названието на една от любимите му картини — „Царството на мира“19. Не съзнаваше, че го е изрекъл, докато Том не го изгледа мрачно и не му каза:
— Вече не.
13
Тримата продължиха да стоят залепени за кухненския прозорец пет минути след като някаква аларма започна да вие в далечината. Звучеше някак си уморено и прегракнало, сякаш всеки момент щеше да заглъхне.
— Имате ли някаква представа какво може да е това? — попита Клей. В градината Джордж бе изоставил тиквите и тъкмо изравяше един едър картоф. Приближил се беше до жената, но не проявяваше никакъв интерес към нея. Поне засега.
— Навярно генераторът в супера „Сейфуей“ е спрял да работи — подхвърли Том. — Сигурно имат захранвана с батерии аларма, заради хранителните стоки, които продават. Но това е само предположение. Доколкото знам, банката в Молдън и Т…
— Вижте! — прошепна Алис.
Жената с разкъсаната блуза бе посегнала да откъсне друг домат, но изведнъж се изправи и се запъти към дома на Том. Джордж също се надигна и Клей беше сигурен, че ще я убие също като стареца. Затаи дъх и видя как Том завърта лицето на Алис, за да не гледа, ала мъжът с гащеризона само проследи с поглед жената, която свърна зад къщата. Девойката се обърна и се втурна към вратата на кухнята.
— Внимавай да не те забележат! — изсъска й Том и се завтече подире й.
— Не бой се — подвикна тя.
Клей ги последва.
Стигнаха до вратата на дневната тъкмо когато жената с мръсните сиви панталони и Джордж с още по- мръсния гащеризон минават пред прозореца на хола — телата им бяха разделени на сегменти от притворените щори. Дори не погледнаха към къщата; Клей забеляза, че Джордж тича толкова близо до жената, че може да я захапе за врата. Тримата наблюдатели се преместиха в кабинета на Том, където щорите вече бяха спуснати, ала това не им попречи да зърнат двете сенки, които сякаш прелетяха пред прозореца. Тийнейджърката излезе в коридора и се втурна към отворената врата на верандата. Верандата бе обляна от лъчите на утринното слънце, които сякаш възпламеняваха дъските.
— Алис, внимавай! — извика Клей. — Вни…
Ала девойката бе спряла в края на коридора и само се взираше навън. Том застана до нея. Двамата бяха почти еднакви на ръст и спокойно можеха да минат за брат и сестра. Никой от тях не направи и минимално усилие да се скрие от откачалките.
Том изруга. Звучеше тъй, сякаш някой му бе изкарал въздуха. Алис заплака. Ридаеше като дете, което е останало без дъх от умора, и знае, че го чака сериозно наказание. Клей се приближи до приятелите си. Жената с разкъсаната зелена блуза тичаше през моравата, а механикът Джордж я следваше по петите. Краката им сякаш се движеха в абсолютен синхрон — бяха досущ като войници, маршируващи на бързи обороти. Когато стигнаха до бордюра обаче, Джордж изпревари жената и излезе начело.
— Господи! — неволно възкликна Клей.
Сейлъм Стрийт гъмжеше от обезумели хора. Първото му впечатление беше, че тълпата наброява поне хиляда души. После трезвата му преценка надделя — набитото му око на художник си каза думата, и той си даде сметка, че се е заблудил. Навярно шокът да види толкова народ на улица, която смяташе за абсолютно пуста (в съчетание с обстоятелството, че всички бяха от онези), бе изкривил възприятията му. „На страха очите са големи“ — мина му през ума. Ала безизразните лица, празните очи, които сякаш се взираха отвъд всичко, мръсните, окървавени и разръфани дрехи (които напълно отсъстваха при някои екземпляри) и нечленоразделните възгласи просто не можеха да бъдат сбъркани. Влезе някакъв мъж, само по бели наполеонки и поло, не спираше да крещи; набита жена, чиято долна устна бе разцепена и висеше на два кървави парцала, оголвайки долните й зъби; върлинест тийнейджър със сини дънкови шорти, който се разхождаше по Сейлъм Стрийт, помъкнал дълъг железен лост, оплискан с кръв; някакъв индиец или пакистанец, чиито зъби тракаха като кастанети; някакво момче (мили Боже, на годините на Джони), чиято изкълчена ръка се полюшваше покрай тялото му, а младежът не показваше никакви признаци на болка; красива млада жена с къса пола и огромен бюст, която лакомо ръфаше вътрешностите на изкормена врана… Някои стенеха, други издаваха нечленоразделни звуци, и всички се движеха на изток. Клей нямаше представа дали са привлечени от виещата аларма или от мириса на храна, но всички вървяха към търговския център на Молдън.
— Мили Боже! — промълви Том. — Това е раят на зомбитата!
Художникът не си даде труд да му отговаря. Тези хора не бяха зомбита, ала мустакатият бе до голяма степен прав. „Ако някой от тях погледне насам, забележи ни и реши да тръгне към нас, сме обречени. Нищо няма да ни спаси. Дори да се барикадираме в мазето. Ами оръжията от другата страна на улицата, с които щяхме да се снабдим? Забрави за тях.“
Мисълта, че съпругата и синът му можеха да се изпречат на пътя на тези създания — и най-вероятно това рано или късно щеше да се случи, го изпълваше с ужас. Това обаче не беше комикс и той не беше супер герой; беше абсолютно безпомощен. Засега тримата можеше и да са в безопасност в къщата, но като гледаше страховитото стълпотворение на улицата, едва ли с Алис и Том щяха да отидат някъде.
14
— Като птици са — рече Алис и изтри с длан сълзите от бузата си. — Като рояк птици.
Клей веднага разбра какво имаше предвид и я прегърна импулсивно. Девойката просто бе изразила онова, което го бе осенило, когато видя как механикът Джордж тръгва след жената, вместо да я убие (както бе постъпил със стареца). Главите им можеше и да са празни, но в действията на двамата умопобъркани се наблюдаваше странен синхрон.
— Не разбирам — намръщи се Том.
— Сигурно не си гледал много филми за пингвините — отбеляза тийнейджърката.
— Напротив — усмихна се домакинът им. — Но когато искам да гледам как някой се клатушка, облечен в смокинг, просто отивам на френски ресторант.
— Добре, де, не си ли обръщал внимание на птиците през есента и пролетта? — обади се Клей. — Когато са накацали по някое дърво или са се накачулили по телефонните жици…
— Понякога са толкова много, че жицата увисва — каза Алис. — После отлитат всичките наведнъж. Баща ми смяташе, че сигурно имат водач, ала господин Съливан, който ни преподаваше по биология, каза, че имат „групово“ съзнание — като мравките и пчелите.
— Роякът тръгва в някаква посока и отделните птици никога не се блъскат една в друга — рече Клей. — Понякога небето почернява от тях и глъчката, която вдигат, може да те побърка. — Замлъкна за момент. —
