Поне така е в района, където живея. — Той отново направи кратка пауза. — Том, ти… разпознаваш ли някой от тези хора?
— Неколцина — гласеше отговорът. — Това е господин Потовами от пекарната. — Мустакатият посочи индиеца с тракащите зъби. — А онази хубавица… май работеше в банката. Помниш ли Скотони, за когото ти споменах… дето ми е съсед по заден двор?
Клей кимна.
Том посочи някаква бременна жена с размъкната, оплескана с храна риза, която едва стигаше до бедрата й. Лицето му беше пребледняло.
— Това е снаха му — каза. — Джуди. За разлика от свекъра си винаги се държеше мило с мен. — После добави със сух, безизразен глас: — Сърцето ми се свива да я гледам така.
Откъм центъра на градчето проехтя силен изстрел. Алис извика, но този път не се налагаше Том да запушва устата й; тя го направи сама. За щастие никой от умопобърканите на улицата не се обърна към тях — на Клей му направи впечатление, че дори изстрелът (който според него бе произведен от пушка) не ги смути. Зомбитата продължиха да вървят по пътя си, без да забавят или да ускорят ход. Той зачака да чуе още един гърмеж, но такъв не последва; вместо това до ушите му достигна пронизителен вик, който след секунда заглъхна.
Тримата стояха в сенките и безмълвно наблюдаваха демоничното шествие. Всички умопобъркани крачеха на изток и въпреки че не вървяха в строй, в движението им се долавяше някаква закономерност. Макар да се препъваха и накуцваха, стъпките им излъчваха някаква мрачна целеустременост; тя му напомни за черно-бял филм за Втората световна война, където десетки черни бомбардировачи в стройни редици неумолимо пореха небето. Преброи двеста и петдесет телефонни откачалки, преди да се откаже. Мъже, жени, тийнейджъри. Имаше и няколко деца на годините на Джони. Всъщност като се замислеше, децата бяха доста повече от възрастните, макар че хлапетата под десетгодишна възраст се брояха на пръсти. Не му се мислеше какво се е случило с невръстните момченца и момиченца, за които нямаше кой да се грижи след излъчването на Сигнала, или с тези дечица, чиито майки и бащи имаха мобилни телефони.
Докато наблюдавате празните очи на децата, тътрещи се по Сейлъм Стрийт, той се запита каква ли част от тях бяха накарали родителите си да им купят клетъчни телефони със специални мелодии, какъвто бе случаят с Джони.
— Едно съзнание — замисли се Том.
— Наистина ли вярваш в това?
— Почти съм убедена — отвърна Алис. — Защото… според теб да не би да имат собствено съзнание?
— Права е — намеси се Клей.
Миграционният поток (след като веднъж си видял нещата по този начин, вече бе трудно да мислиш за нещо друго) изтъня, но не секна дори след един час. Трима мъже — единият с риза за боулинг, другият — с остатъци от костюм, а третият — с лице, оплескано със съсирена кръв, бяха последвани от двама мъже и една жена, които пристъпваха в индийска нишка, а подире им се влачеше дама на средна възраст, която приличаше на библиотекарка (ако човек игнорираше обстоятелството, че едната й гърда се люшкаше на показ изпод съдраната й блуза), придружена от пълно момиче, което можеше да мине за нейна помощничка. После се появиха дузина умопобъркани, които се движеха в стройно каре, сякаш бяха войници от времето на Наполеоновите войни. Впечатлението за бойни действия се засилваше от изстрелите, които отекваха в далечината — някои бяха спорадични, ала бързата последователност на другите гърмежи недвусмислено говореше за използването на автоматично оръжие. Съвсем закономерно пукотевицата бе последвана от нови викове — явно все още имаше нормални хора, които бяха успели да се докопат до оръжие. Доколко щяха да се защитят с това оръжие, беше друг въпрос; въпреки това обаче те определено имаха по-голям късмет от онези, които бяха попаднали на пътя на мигриращите умопобъркани. Клей се замисли за механика Джордж, който бе сграбчил главата на беловласия старец — извиването, изпукването и полетът на малките очила за четене, завършил нейде сред цвеклото в градината на Том Маккорт, се бяха запечатали в паметта му с кошмарна яснота.
— Искам да отида в дневната и да поседна — прошепна Алис. — Не желая да ги гледам повече, нито пък да ги слушам. Става ми лошо.
— Добре — кимна Клей. — Том, защо не…
— Не — поклати глава домакинът им. — Ти отиди. Ще остана още малко. Мисля, че поне един от нас трябва да следи какво става, нали?
Художникът кимна. Нисичкият мъж бе абсолютно прав.
— След един час можеш да ме смениш. Ще се редуваме.
— Добре.
Клей прегърна девойката през раменете и двамата поеха към дневната, но Том извика:
— Още нещо.
Алис и Клей се обърнаха.
— Мисля, че днес трябва да си отпочинем възможно най-добре. Ако все още възнамеряваме да се отправим на север, де.
Клей изпитателно го изгледа, опитвайки да определи дали на Том внезапно не му е захлопала дъската. Изглеждаше с всичкия си, но…
— Нали видя какво става там? — посочи Сейлъм Стрийт. — Нали чу стрелбата? И… — искаше да каже „писъците“, но присъствието на Алис го възпираше (въпреки че вече беше малко късничко да щади чувствителността й) — … викането?
— Разбира се — рече Том. — Но снощи откачалките се бяха прибрали, нали?
За миг Клей и Алис останаха съвършено неподвижни. Сетне тийнейджърката тихичко запляска с ръце, а на лицето на художника разцъфна усмивка. Усещаше я някак си чужда и неестествена за лицевите си мускули, а надеждата, която я съпровождаше, бе почти болезнена.
— Том, ти си истински гений! — възкликна.
Мустакатият обаче не отвърна на усмивката му, а каза:
— Не се заблуждавай. Никога не съм изкарвал повече от хиляда точки на образователните тестове.
15
Алис, която вече се чувстваше доста по-добре (и това й личеше, отбеляза Клей), се качи на горния етаж, за да си избере дрехи от гардероба на Том. Художникът приседна на дивана, умислен за Шарън и Джони — опитваше се да прецени какво биха направили и къде биха отишли, залъгвайки се с илюзорната надежда, че все още са заедно. По някое време задряма и ги видя в основното училище на Кент Понд, където работеше Шарън. Бяха се барикадирали във физкултурния салон заедно с още трийсетина души, похапваха сандвичи от бюфета и пиеха мляко от малки кутийки. Те…
В този миг Алис извика от горния етаж и той се събуди. Когато погледна часовника си, видя, че все пак е успял да подремне двайсетина минути.
— Алис? — Той се приближи до подножието на стълбите. — Всичко наред ли е? — Забеляза, че Том също гледаше към тях.
— Да, но би ли дошъл за секунда?
— Добре. — Вдигна рамене и се качи на горния етаж. Тийнейджърката стоеше в спалнята за гости, която изглеждаше така, сякаш не бе видяла много гости, въпреки че двете възглавници свидетелстваха, че домакинът им бе прекарал по-голямата част от нощта при нея, а намачканите завивки говореха за неспокоен сън. Алис бе открила някакви сиво-кафяви панталони, които й бяха почти по мярка, и пуловер с надпис „Каноби Лейк Парк“. На пода стоеше голяма преносима уредба от онези, по които Клей бе въздишал навремето, също както Джони-Джий бе въздишал по червения мобилен телефон. Художникът си спомни, че с приятелите му наричаха тези касетофони „щайги“, „комбайни“ или „бумтялници“.
— Беше в килера и батериите изглеждаха нови — обяви девойката. — Искаше ми се да го включа и да потърся някоя станция, но ме достраша. — Тя чаровно се усмихна.
Клей погледна касетофона, поставен върху полирания дъсчен под, и също усети, че го дострашава. Сякаш беше зареден пистолет. В същото време изпитваше неудържимо желание да се пресегне и да
