Никърсън я бе ударила отново, този път много по-силно. Клей чу как вратът на момичето се пречупва. Следващата картина, изникнала в съзнанието му, показва как любимата дъщеря лежи мъртва на пода на кухнята с шини на зъбите си и скъп телефон в ръката си.
Дали майката бе помислила малко, преди да вземе пистолета, който е чакал незнайно откога появата на някой обирджия или изнасилвач в лъскавата кухня? Клей смяташе, че госпожа Никърсън не се бе поколебала нито за миг, че е искала повече от всичко на света да последва дъщеря си, докато обяснението за онова, което беше сторила, бе още на устните й.
Клей се приближи до пистолета и го вдигна. От такъв маниак на тема джаджи като Арни Никърсън човек би очаквал автоматик — може би дори такъв с лазерен прицел, но този бе обикновен револвер „Колт“ четирийсет и пети калибър, и навярно това имаше своето обяснение — съпругата на Арни сигурно се чувстваше по-комфортно с такъв вид оръжие. При този модел трябваше само да освободиш предпазителя, което Клей стори с лекота. Беше нарисувал хиляди разновидности на това оръжие за своя „Тъмен скиталец“. Както очакваше, само едно от шестте гнезда бе празно. Той извади един куршум, предусещайки какво ще открие. Колтът на Бет Никърсън бе зареден с нелегални патрони с плосък край. Цяло чудо беше, че изобщо имаше глава след подобен изстрел от упор. Погледна трупа на жената в ъгъла и заплака.
— Клей? — обади се Том, който се изкачваше по стъпалата към приземния етаж. — Човече, този Арни имал всичко! Открих един автомат, заради който могат да го тикнат на топло в Уолпол, както и… Клей? Добре ли си?
— Идвам — каза художникът, изтривайки сълзите си. Той върна предпазителя в предишното положение и пъхна оръжието в колана си. Извади ножа (както си беше в саморъчно направената ножница) и го постави на плота в кухнята, разменяше оръжията. — Дай ми още две минутки!
— Добре.
Клей чу как Том слиза по стълбите и се усмихна, въпреки сълзите, стичащи се по лицето му. Ето нещо, което си струва да се запомни — дай на приятния дребосък от Молдън един куп оръжия и той веднага започва да говори като Силвестър Сталоун.
Художникът затършува из чекмеджетата. В третото, което отвори, под домакинските кърпи намери тежка червена кутия с надпис „АМЕРИКАНСКИ ЗАКРИЛНИК 45 — И КАЛИБЪР 50 ПАТРОНА“. Той пъхна кутията в джоба си и се запъти към Том и Алис. Искаше да се махне час по-скоро оттук, ала предусещаше, че го чака друга нелека задача — трябваше да убеди спътниците си, че не е необходимо да вземат целия арсенал на Арни Никърсън.
Вече бе в дневната, когато спря и хвърли прощален поглед към кухнята, вдигайки газената лампа. От оправянето на полата на госпожа Никърсън май нямаше голям ефект. Двете с дъщеря й си оставаха мъртви, а раните им изглеждаха голи и изложени на показ като Ной, когато пияният му син се нахвърлил отгоре му. Навярно можеше да намери нещо, с което да ги покрие, но започнеше ли да покрива мъртвите, докъде щеше да стигне? Докъде? До Шарън? Или до сина си?
— Боже опази — прошепна, макар да се съмняваше, че Господ ще го чуе. Свали лампата и след малко вече беше в мазето при Том и Алис.
21
И двамата бяха препасали колани, на които висяха едро калибрени патлаци — това вече бяха автоматици. Том даже бе преметнал и патрондаш през рамото си. Художникът не знаеше да се смее ли, или отново да заплаче. Чувстваше се раздвоен, но дадеше ли израз на чувствата си, Том и Алис щяха да изпаднат в истерия.
Монтираният на стената плазмен телевизор беше огромен. Друг телевизор с не толкова голям екран бе свързан към видеоигра (от онези, към които Клей се беше пристрастил навремето). Сякаш за баланс в отсрещния край на сутерена, от другата страна на масата за пинг-понг се виждаше класически джубокс марка „Сийбърг“, чиито цветове — някога приказни, бяха потъмнели, а боята му бе жестоко олющена. Двата шкафа с оръжие продължаваха да бъдат заключени, но стъклените им витрини бяха разбити.
— В гаража намерихме кутия с инструменти — обясни Том — и Алис разби стъклото с един голям гаечен ключ.
— Нищо работа — вдигна рамене момичето. — Ето какво открих в гаража зад кутията с инструменти, увито в парче плат. Дали е това, за което си мисля? — Тя го вдигна от масата за пинг-понг, хващайки го внимателно за сгъваемия приклад, и го подаде на Клей.
— Боже мой! — възкликна той. — Това е… — Той погледна надписа над предпазителя. — Мисля, че е руско.
— Сигурен съм — рече Том. — Мислиш ли, че е „Калашников“?
— Нищо чудно. Има ли куршуми за него? В кутии с надписи на кирилица?
— Половин дузина. Тежки кутии. Това е автомат, пали?
— Можеш и така да го наречеш. — Художникът превключи едно лостче. — Почти съм сигурен, че в едното положение е настроен за автоматична стрелба, а в другото — за единична.
— Колко куршума изстрелва за минута? — попита Алис.
— Нямам представа — отвърна Клей. — Но мисля, че при това оръжие става въпрос за изстрели в секунда.
— Уха! — удиви се тя. — Можеш ли да разбереш как се стреля с него?
— Алис, сигурен съм, че по света учат шестнайсетгодишни селянчета да си служат с такива автомати — каза Клей. — Може да изхабим цяла кутия с патрони, но ще разбера. — „И се моля на Бога проклетото пушкало да не гръмне в ръцете ми“ — помисли си той.
— Тези автомати законни ли са в Масачузетс? — попита тийнейджърката.
— Вече са законни — отвърна Том. — Ще тръгваме ли вече?
— Да — каза момичето, след което — навярно не се чувстваше комфортно да взема решения — погледна към Клей.
— Да — кимна той. — На север.
— Нямам нищо против — вдигна рамене Алис.
— Аз също — добави Том. — Значи на север. Ами да тръгваме тогава.
КОЛЕЖЪТ „ГЕЙТЪН“
1
Клей, Алис и Том осъмнаха в хамбар, долепен до една изоставена фермерска къща в Северен Рединг. Денят бе сив и дъждовен. Те наблюдаваха как първите групи телефонни откачалки се появяват, насочвайки се югоизточно от Шосе № 62 в посока към Уилминггън. Дрехите им изглеждаха размъкнати и прогизнали, а неколцина вървяха боси. Докъм пладне и последните умопобъркани изчезнаха, а около четири следобед, когато слънцето най-накрая успя да пробие плътната пелена от навъсени облаци, се връщаха. Мнозина дъвчеха, докато вървяха. Дори и да имаше убийства през този ден, Клей, Том и Алис не видяха нито едно.
Десетина от умопомрачените мъкнеха големи предмети, които изглеждаха познати на Клей; Алис бе намерила нещо подобно в спалнята за гости на Том и тримата бяха стояли около него, без да смеят да го включат.
— Клей? — попита момичето. — Защо някои носят бумтялници?
— Нямам представа.
— Това не ми харесва — рече Том. — Не ми харесва поведението им на рояк, не ми харесва това, че си помагат един на друг и никак, ама никак не ми харесва да ги гледам как мъкнат тези големи музикални уредби, сякаш са някакви рапъри.
— Но едва неколцина от тях носят… — започна Клей.
— По-добре погледни натам — прекъсна го Том и посочи към една жена на средна възраст, която се тътреше по Шосе № 62, прегърнала радиокасетофон с размерите на табуретка. Държеше го тъй, сякаш бе
