— Стотици са — каза Том по едно време. Беше осем вечерта и вече се бе смрачило, ала въпреки това продължаваха да виждат повече, отколкото им се искаше. До стълба на един стоп на ъгъла на „Колежанска“ и „Спофорд“ лежеше момиченце с червени панталони и бяла моряшка блузка. Изглеждаше на не повече от девет и беше босо. Двайсет метра по-надолу се виждаше отворената врата на къщата, откъдето навярно го бяха извлекли, докато е пищяло за пощада. — Стотици.
— Може и да не са толкова много — изтъкна Клей. — Някои от нашите бяха въоръжени. Застреляли са доста копелета и със сигурност са наръгали мнозина. Дори видях един, на който му стърчеше стрела от…
— Ние сме виновни за кръвопролитието — прекъсна го Том. — Според теб уместно ли е да ги наричаш „нашите“!
Въпросът му получи отговор четири часа по-късно, докато се подкрепяха със студения си обяд на крайпътната зона за пикник. Вече бяха поели по Шосе № 156 и според надписа на крайпътната табела това беше „Панорамната отбивка, предлагаща прекрасен изглед към историческия Кремъчен хълм на запад“. Клей си каза, че гледката сигурно е страхотна, ако обядваш по пладне, не в полунощ, когато газените фенери на масата служат единствено да виждаш какво слагаш в устата си.
Тъкмо бяха стигнали до десерта — твърди като камък ореховки, когато към тях се приближи групичка от пет-шест човека, всичките възрастни. Бутаха пазарски колички и бяха добре въоръжени — първите живи Изгнаници, които виждаха след напускането на колежа.
— Хей! — помаха им Том. — Има още една маса за пикник, ако искате да поседнете.
Бежанците ги изгледаха и по-възрастната от двете жени в групата, старица с пухкави бели къдрици, които блестяха под звездната светлина, понечи да им махне в отговор, ала ръката й внезапно застина във въздуха.
— Това са ония — подхвърли един от мъжете и Клей почувства омразата и страха в гласа му. — Това е Гейтънската сбирщина.
— Върви по дяволите, драги — добави друг и всички ускориха крачка, въпреки че белокосата жена с вид на добродушна бабичка накуцваше. Единият мъж я хвана под ръка и й помогна да мине покрай някакво субару, заклещило бронята си с нечий изоставен „Сатурн“.
Алис подскочи и за малко щеше да катурне една от газените лампи, ала Клей я улови за китката:
— Не се впрягай, хлапе.
Тя обаче не му обърна внимание, а изкрещя на отдалечаващите се старци:
— Поне се опитахме да направим нещо! А какво направихте вие! Какво, мамка му, направихте вие!
— Ще ти кажа какво не направихме — заяви един от мъжете. Вече бяха отминали Панорамната отбивка и той се бе обърнал, докато говореше. — Не сме причинили смъртта на стотици „нормита“. Ония са повече от нас, ако не си го забелязала…
— О, я стига, не можете да сте сигурни! — извика Джордан. Художникът си каза, че момчето проговаряше за първи път, откакто бяха напуснали пределите на Гейтън.
— Може да е тъй, а може и да не е — рече мъжът, — ала ония могат да правят някои доста страшни работи. Просто трябва да го приемете. Казаха, че ще ни оставят на мира, ако не ги закачаме… и нямаме нищо общо с вас. Ние се съгласихме.
— Ако вярваш на това, което казват — или ти внушават, значи си идиот — каза Алис. Мъжът направи крачка към тях, вдигна ръка и безмълвно им показа среден пръст. Четиримата доскорошни обитатели на „Гейтън“ гледаха как пенсионерите с пазарските колички се отдалечават, след което се спогледаха над изографисаната с всевъзможни инициали маса за пикник.
— Е, вече знаем — заключи Том. — Отритнати сме от всички.
— Може би не съвсем, след като телефонните откачалки искат да отидем там, накъдето другите — как ги нарече тоя, нормита са се запътили. — Може би сме нещо по-различно.
— Какво? — попита тийнейджърката.
Художникът имаше някаква идея, ала не искаше да я изразява гласно. Особено посред нощ.
— Сега ме интересува само Кент Понд — каза. — Искам… трябва да видя дали ще намеря жена си и сина си.
— Съзнаваш, че вероятността да са там не е много голяма, нали? — попита Том с благия си глас. — Искам да кажа, без значение как са се стекли нещата за тях, едва ли ще са там.
— Ако са добре, сигурно са ми оставили бележка къде са — каза Клей. — Затова се чувствам длъжен да ги потърся.
Наум добави, че докато не стигнат дотам, няма да умува защо Разръфаният иска да ги изпрати на място, където хората ги мразят и ненавиждат.
Или как, по дяволите, „КАШУОК = БЕЗ — ПОК“ щеше да е безопасно за нормитата, при положение, че телефонните откачалки знаеха за него.
6
Движеха се бавно по Шосе № 19, което трябваше да ги отведе в Мейн, ала едва ли щяха да стигнат тази нощ. Всички пътища в тази част на Ню Хампшир май минаваха през малкия град Рочестър, а той бе изгорен до основи. На места огънят продължаваше да гори, излъчвайки зловещо, сякаш радиоактивно сияние. Алис пое водачеството и ги поведе напред, заобикаляйки отровните развалини. На няколко пъти видяха надписа „КАШУОК = БЕЗ — ПОК“, надраскан с тебешир на тротоара, веднъж го мярнаха, нарисуван със спрей, и на капака на един пощенски контейнер.
— Който го е направил, си проси голяма глоба и затвор в Гуантанамо — заяви Том с уморена усмивка.
Прекосиха през огромния паркинг пред рочестърския търговски център, но още преди да се озоват там, чуха приспивното изпълнение на някакво джаз-трио — музика, която според Клей ставаше само за супермаркетите. Паркингът бе покрит с килим от гниещи отпадъци, който стигаше чак до калниците на изоставените автомобили, а галещият вятър разнасяше зловонието на разлагащи се трупове.
— Роякът е някъде тук — каза Том.
Оказа се в гробището до търговския център. Според маршрута трябваше да минат първо от южната, а после от западната му страна, ала щом прекосиха просторния паркинг, забелязаха между дърветата червените лампички на бумтялниците.
— Може би трябва да ги изпържим — неочаквано предложи Алис, когато излязоха отново на северната главна улица. — Някъде наблизо сигурно има цистерна с газ…
— Да, точно така! — въодушеви се Джордан за първи път, откакто бяха напуснали колежа, и замахна с юмрук. — За директора!
— Не мисля, че ще е разумно — въздъхна Том.
— Страх те е да изпробваме търпението им? — повдигна вежди Клей. Беше изненадан от себе си, задето подкрепяше безумната идея на Алис. Идеята да изпепелят още един рояк несъмнено беше безумна.
„Но пак бих го направил, защото това е най-отвратителната версия на «Мисти», за която съм чувал. Направо ми преобръща стомаха.“
— Не и този рояк — изтъкна Том и посочи булеварда между търговския център и гробището. — Погледнете! — Клей видя, че улицата е задръстена от автомобили, всичките обърнати със задниците към центъра. Беше твърде лесно да си представи как във всички коли е имало хора, които са бързали да се приберат у дома след първите опустошителни последици от Сигнала. Хора, които са искали да се разберат какво се случва и дали близките им са добре… Беше сигурен, че първото, което са направили, след като са се качили в колите си, е било да се пресегнат за мобилните си телефони.
— Кое по-точно? — попита.
— Да минем от другата страна. Вървете бавно и спокойно.
— Какво видя, Том?
— Няма значение — вдигна рамене очилатият мъж. — Вървете по тротоара и се придържайте под дърветата. Като гледам това страшно задръстване, нищо чудно да има и трупове.
Мъртъвците бяха десетки и се разлагаха тихо и кротко между Туомбли Стрийт и гробището „Уест Сайд“.
